“Защото” на влюбването
– Защо се влюби тъкмо в него? – ме попита другарка.
Защо? Неподходящ въпрос. “Защо ” допуска логическа мисъл, решение. Разум. “Защо ” изисква причина. А влюбването не е причина… то е разследване. Любовта е това, което се случва с нас след нелогична, прочувствена буря, която ни избира и белязва… не ние нея.
Не мога да обясня аргументите. Аз самата съм разследване. Аз съм по-млада, по-чувствена, по-свободна, по-луда, по-жива, по-добра, по-вдъхновена, по-дива… Това е резултатът от едно чувствено нахлуване, против което бях безсилна. Защо е избрало мен? Не знам. Имах ли избор да му се опълчва? Не мисля. Омагьосващо, могъщо и първично е. Като знамение. Идва и те трансформира, на своя глава, без да се интересува от последиците… и никога – от действителността. От рационалните аргументи, от сходствата на характерите или интересите… Просто по този начин, като апатичен океан, който опустошава зажадняла суша, заличава я и я пренаписва още веднъж. Оставя я тръпнеща, въздишаща и замечтана, жадна за още и още… пристрастена. Заразена с магия, с живец…
Чувствам се инфектирана. И болна от крайности, от небе и подземие, които се редуват с такава експедитивност и безсрамие, че погледът ми неконтролируемо губи концепция за хоризонта. Щастие и злощастие се редуват незабавно, асансьорно… Болестта и лекуването имат едно и също име. Неговото име. Присъствието и отсъствието му са стрелките, с които меря времето си, с които запълвам пропастта в себе си. Светът има една ос и в случай че не се върти към нея, въобще не се върти и става бодливо имобилен. Непреглъщаем. Секунди, часове, дни стържат ръждясало в съзнанието ми… или устремно летят на вълшебно чердже към залеза, изгрева, безвремието… Зависи от неговото битие.
Аз, цялата аз, съм сведена до реакция. До биологично и обикновено създание. Дишам, издишам. Туптя, не пулсирам. Зависи от него. Но съм жива във всеки един колорит на живото. Светя от наслада или скрибуцам от болка… само че съм жива. Тук и в този момент, в сегашното, участвам напълно. И по тази причина не скърбя. Затова не се интересувам от “защо ”…
И въпреки всичко – за какво ли? Защото имам вяра, че най-страшното нещо в живота е да не си задоволително жив. Да си изгубил чувствителността си към нюансите. Да си не запомнил еуфорията и свободата на човешките емоции… Ето по тази причина се влюбих. Защото съм орисана да вкусвам живота и да не не помня сладостта му…
Сега получи ли своето “защото ”?…
