– Как минава един твой ден напоследък? – Различно. Всеки е

– Как минава един твой ден в последно време?
– Различно. Всеки е самичък за себе си. Точно това си бях поискала, помня един ден като тийнейджърка – да нямам ден повтарящ се с различен. Срещи с клиенти, планове, осъществяване.
– Имаш прелестна щерка на 4 годинки. Коя е най-голямата ти издънка като родител?
– Знаеш ли, щерка ми прави всичко доста елементарно. Тя е доста надарена и любознателна, всява подобен почит, кара те да се държиш с нея като с еднакъв, дори от време на време ми се коства, че аз съм детето. Предвид активността ни и мястото където сме – нямаме директна помощ от близки – тя е с нас на работния уебсайт още от доста дребна.

– Още деца планирате ли?
– Засега не. Но това, което не е, може и да бъде. Както се споделя “човек допуска, Господ разполага ”.
-Как се влюбихте със брачна половинка си?
– Хм… при мен беше последователно. Работихме разнообразни работи, само че на едно място – в Слънчев бряг: той като основен управител към Sixt за Южното Черноморие, а аз – като улична портретистка, изкарваща си парите за следването в Германия. И в продължение на два летни сезона всякога чакайки да ми проявят фотосите във фотото до неговия офис, получавах ръкостискане и чаша студена вода, заговаряне на Вие и диалогът постоянно свършваше в разискване на рицаря от дърво, който той дялкаше в свободното си време…

– Колко време продължи флирта ви и по какъв начин събрахте храброст за брак?
– Заминахме дружно – в нощта на съдбовното решение той ме понесе на ръце с думите: там съм, където и ти! С теб ще отида на края на света. Идвам да ти мия четките и да ти държа статива…
– Романтично ли ти предложи брачна половинка ти? Или… ти на него?
– Едва ли неговото предложение (негово беше) ще влезе в класацията за най-романтичните оферти за брак, само че за мен остава неповторимо и ненадейно. Беше почивен ден, в действителност националния празник на Дубай и той се изниза още рано сутринта да си поправя чопъра в офиса (който е и склад, и гараж). Върна се следобяд, оцапан до ушите. Тогава измъкна кутийката и пръстенът светна, контрастиращ на черните му ръце. Казах „ да ” без съмнение.

– Сватба като в арабска приказка или като в приказка на Андерсен?
– Сватбата си беше “нашата приказка ”. Оженихме се в Дубай. Тогава живеехме във вила и бачкахме до последния ден преди огромното събитие. Помогнаха ни всички другари, измежду които с изключение на българи – шотландци, ирландци, англичани, сирийци, немци, австралийци, руснаци. А нашите спонсори, които са локални араби, се погрижиха за кулинарната част. Всички твърдяха, че това е най-непринудената и същинска женитба, на която са присъствали… Надявам се и за тях да е било по този начин, тъй като за нас беше.
– Имахте ли гаф на сватбата?
– Гаф – в този смисъл не. Но си припомням, че падна огромна забава още в българското консулство, дори на фотосите е запечатано, че всички бяха в приповдигнато въодушевление. Или може би да – когато нашият кум (Стюарт Уилсон, шотландец с лордска кръв) ме докара и влизайки в залата видях за първи (и за финален път) моят рицар да рони сълзи.

– Кой от двамата е глава на фамилията?
– С това постоянно си вършим смешки. Нали е казано, че, на който вторият пръст на крайници е по-дълъг, той води в брака. Ние и двамата сме по този начин и тъй като не можем да се разберем – се редуваме.
– Притеснява ли те това, че брачният партньор ти е по-млад от теб?
– Как може да ме тормози?! Коя жена бяга от това?
– Нека поговорим за детството ти. Къде и по какъв начин мина то?
– Мисля, че съвсем няма човек от нашата генерация, който да не може да се похвали с щастливо и нехайно детство. Поне имахме всички предпоставки за такова. Моите най-ярки мемоари ме водят в селската къща, при баба и дядо, където от заран до вечер гонех скакалци и пеперуди, дресирах кокошки и пеех на петлите песни, четях книжки и както Ран Босилек написа: “…с радостни приятели скачах и се смях… ”.

– Какво дете беше?
– Кротко, ученолюбиво, само че общително, с отворен взор към света.
– В учебно заведение имаше ли триумф измежду момчетата?
– Не мисля. Всъщност зависи в какъв смисъл. Случих и в главното и в междинното на положителни другари. Бяхме доста задружни класове и да, в случай че мога да кажа, постоянно съм била в дейната агитка – тези, с които искаш да дружиш.

– Спомняш ли си първата обич?
– Е, по какъв начин? Разбира се. Беше абитуриентската ми вечер. Бях с рокля от тафта, като същинска принцеса в духа на 18 век. Спомням си още думите на моята фея-кръстница: “И не забравяй, тъкмо в среднощ да завъртиш вълшебния пръстен да се появи принца ”… И той не закъсня. Така срещнах първата си огромна обич.
– Баща ти и брат ти също са художници. Те ли разсъниха артистичния ти гений?
– Да. Сега поглеждам обратно с усмивка и трогване. С моят брат имаме 8 години разлика и от време на време ми се е коствало, че имам двама татковци. И тъй като брат ми пое от ранна възраст по пътя на изобразителното изкуство, аз някак си до последно упорствах и се занимавах с всевъзможни заместители: пеех, играех художествена гимнастика, танци. Моята треньорка Ани Костадинова, брачна половинка на първият ни републикански първенец по бокс Георги Костадинов, ме беше разкрила като доста дребна и идваше да ме взема персонално от у дома, с цел да упражнявам. Спомням си след тренировки по гимнастика, които свършваха по мрачно, отивах при татко ми, който по това време преподаваше подготвителни уроци по изобразяване в читалище Фар в Бургас, и го изчаквах да свърши да се прибираме дружно. Веднъж той ми подаде парче кадастрон и аз седнах на свободния статив и зарисувах подредения натюрморт. Опомних се, когато баща промълви думите зад тила ми: „ Ауу, баща, това доста добре се е получило… ”. Тогава за момент се почувствах като “хваната в клопката ”… А алтернативата се позволи доста бързо, когато прецизната ми майка сложи въпроса най-после на шести клас: математика или британски? И аз на часа избрах: изобразяване.

– След Бургас накъде продължи пътя ти?
– След довеждане докрай на учебно заведение “Св. св. Кирил и Методий ” с хуманитарно-изобразителен профил, продължих в София и следващият ми опит за “свиване ” от пътя беше осуетен. Още за кандидатстването за приблизително обучение бях писала в софийски колеж като мечтана компетентност “Текстил ” и макар високите ми оценки – на последната ми трябваше 3,50. Бях се видяла към този момент вътре, само че ми забиха тройка. Това се повтори и след това с Академията, където взех решение да разчупя традицията (брат ми и татко ми са приключили Стенопис), залагайки още веднъж на текстил. Но след следващото отчаяние и от несъстояла се среща с Греди Аса – нашумелият тогава професор по текстил. Последвалата “случайна ” консултация, на която прегледа работите ми, бъдещият ми учител Ружко Челебиев и професорът, който е изучил и татко ми и брат ми, Илия Илиев единомислещо обявиха: „ Тук се следи едно типично и солидно стенописно създаване ”. Последва година от непосилен курсове, с цел да оправдая равнището на прославената като най-трудна за влизане компетентност „ Стенопис ”…

– Като студентка в Германия къде живяхте, по какъв начин се издържахте?
– Германия е крепко перо в развиването ми, както в професионален, по този начин и персонален проект. Там за първи път разбрах какво е да разчиташ единствено на себе си. Имах невероятния шанс да попадна на същински гуру – моят професор по живопис и текстил Улрих Раймкастен, който ми отвори очите за същинските полезности в живота и изкуството.
Той споделяше: „ Вие от източно-европейската школа – руснаци, българи, чехи, поляци, имате еднакъв проблем – имате желязна рисунка, само че като завършите Академията, като че ли ви отрязват ръцете – не знаете по какъв начин да продължите. С теб ще имаме задачата да намерим звукът от плясването с една ръка ”…
Имам невероятни моменти и неповторими мемоари. Голямата поддръжка дължа на моята “немска майка ” – Ханелоре, с която фамилията ни се среща след една екскурзия в Германия. Аз съм била единствено на 4 годинки и която има към този момент 30 гостувания у нас.
Издръжката ми, за учудване на немските туристи, си осигурявах в България. През летата на Слънчев бряг рисувах портрети. Там прекарах общо 12 сезона.

– България или Германия?
– Като човек, прекарал по-голямата част от съзнателния си живот към този момент отвън родината, мога да кажа, че не пострадвам от непотребен национализъм.
Светът става все по-космополитен и човек не би трябвало да поляризира – у нас е хубаво, на открито – не. Аз съм устроена по този начин, че да намирам на всички места хубавото.
– Как попадна в Дубай?
– Беше дъждовен ден и нещо ме натискаше на канапето да потегли за лекции в бург-а. (Бург Гибишенщайн, в Хале на Заале, Германия).
По малкия екран вървеше филм за Дубай. Даваха за една чистачка- германка, която откакто останала без работа в страната, си подава документите и за 24 часа визата й идва по факса и тя отпътува. Година по-късно тя има лична компания (за чистене), с десетки души работен личен състав. И аз тогава си споделих: Да бе, да, приказки от 1001 нощ. Но от този ден натам в съзнанието ми остана да зрее желанието ми да ревизира. В Германия към този момент се усещаше застоялост, решението ми не закъсня. Появи се опция и отпътувах. Бяхме трима българи, работихме за прочут италиански декоратор. Това беше кръщението ми.

– С какво се занимаваш?
– Това е въпрос, на който в България доста би трябвало да изяснявам – с арт украса. Особено, когато последва “разбиране ” – мислят си, че е интериорен дизайн… Да, работата ни е обвързвана директно с вътрешния дизайн, само че ние сме профилирани в артистичното оформление или жестоко казано “фонът ”, на който стъпва целият този интериор: било то фрески или мазилки, орнаментални композиции или позлата, мраморна или друга реплика.

– Има ли огромни вероятности за вашата активност в Емирствата?
– Тази година честваме и първия празник с компанията си. Равносметката е непосилен труд и последователно налагане на пазара. А той е необхватен. Всяка втора къща е наш евентуален план. Тук, в страната на милионерите, се строи нашироко и нависоко. Но одобряването не е елементарно. Манталитетът на локалните е подобен, че те не имат вяра на красиви приказки и мощни думи. Искат за всяко нещо да се убедят с очите си – око да види, ръка да пипне, както се споделя. Може да си най-прославеният занаятчия, да имаш кетап от най-престижната Академия по изкуства – това не ги впечатлява изключително. Те желаят да видят по какъв начин работиш. Затова ние след толкоз години в този момент жънем триумфа си.

– Добри съседи ли имаш? Помагат ли ти?
– Мястото, където пребивавам е многолико. В Дубай се срещат всевъзможни националности. И всички живеят като едно огромно семейство. Съседите ми отдясно са филипинци, насреща англичани, от ляво сърби. С всички имаме отлично общуване.
– Християнка ли си? Как се живее в мюсюлманска страна?
– Да, аз съм и постоянно ще си остана християнка. Живея в мюсюлманска страна, само че хората тук, поради многообразието, толерират всички религии и паралелно с Рамадана се честват Коледа, Индийска, Китайска Нова година…

– Имала ли си непристойно предложение от арабин?
– Не. Съмнявам се, че ще имам. Местните араби са най-сдържаните и възпитани хора, с които съм имала достойнството да поддържам връзка. Арабин в никакъв случай няма да те загледа или да изфлиртува. Но в това време, в случай че го заговориш и той се види в обстановка, че някой чака помощ или има потребност от него – ще направи всичко допустимо да ти обърне нужното внимание.
– Страхувала ли си се от неуспех, когато започва активността си?
– Не съм мислила над това. При мен нещата от време на време се развиват толкоз бързо, че едвам след това с времето идва осмислянето.

– От къде черпиш хрумвания за работата си?
– Във всеки план одобрявам предизвикването на вариациите и условията на другите вкусове; те в действителност ме съпътстват в процеса на промяна, само че имам вяра, че и солидният „ бекграунд ” изрича сериозна дума в творчеството. Невероятно е чувството да си част от основаването на нов декоративно-илюзорен свят.
– Разкажи ми за някой огромен твой план в Дубай?
– Проектите ни са многообразни. За 10 години сме открили трайни контакти и имаме клиенти, на които сме изпълнявали мулти-проекти: вили, частни резиденции, покои, ферми, ивенти. Един от най-интересните несъмнено беше частната ловна плантация на шейх Заед, рулърът който е издигнал Дубай в това, което е през днешния ден. А скоро ни следва и пътешестване до Тайланд за декорирането на резиденцията на наш дълготраен клиент, французин, с който това ще е към този момент 6-ти план дружно..

– Със брачна половинка ти имате ли служебни кавги? Надпреварвате ли се?
– Скандали – не, само че участва работен спор, който за мен е доста значим – той ни движи напред. Даже бих могла да кажа, че двамата доста добре се допълваме. За конкуренция в този смисъл не може да става дума. Във съвместен интерес е нещата да се разпределят.
– Тъмното лице на емигрантския живот?
– Не можеш да забравиш че си посетител, чувството, че си като дърво без корен – висиш във въздуха.

– Срещала ли си клонинги на Бай Ганьо?
– Бай Ганьо не умира – той живее постоянно и колкото и някои да не си го признават – живее във всеки един от нас. Алеко Константинов извънредно ловко е събрал всичките ни отличителни черти и да, в действителност, в чужбина, сякаш те още повече се открояват.
– Кой е най-трудния миг в кариерата ти? А в живота?
– Дали животът е сложен или елементарен зависи от твоята лична настройка. Всички сложни моменти не са инцидентни и ти би трябвало да се научиш да извличаш поуката от тях. Трябва да разбираш за какво се случват. Иначе тестването на всяко едно начало е огромно. Но там е и най-голямото учебно заведение. Аз съм признателна на всеки един стадий.

– Зодия Лъв си. Чувстваш ли, че притежаваш лъвските качества?
– Лидерство, несъмнено. Качеството, което обаче най-вече ми пречи, е перфекционизмът. Очаквам от всички да бъдат положителни най-малко колкото мен.
– Какъв би трябвало да е човек, с цел да го допуснеш до себе си?
– Истински.
– Суетна ли си?
– Поносимо. В живота се научих, че не е нужно толкоз да се харесваш на другите, по-важно е да се харесаш първо на себе си.

– Любим стих?
– Обичам поезията на Ренесанса: надълбоко в себе си май оставам една неспасяема романтичка. Петрарка е един от поетите, който ми подхожда изцяло.
– Готвиш ли?
– Обожавам!.. Ще ми се да имам задоволително време за това. Но когато се случи, обичам да опитвам. Не съм от тези, които отварят книгите и следват точка по точка. За мен готвенето е като рисуването – най-важното е да имаш възприятие.

– Пилешко или свинско?
– Свинско с крилца – в действителност, в последно време все по-малко и от двете.
– Образът, с който свързваш България в миг на носталгия?
– Кисело мляко, чиста храна, природа, флора и фауна. Истинското име на България е Изобилие. У нас има от всичко по доста. Бленувам за времето, когато България ще стане още веднъж най-големият производител на зеленчуци, плодове, вино, както е било преди Втората международна …

– България или United Arab Emirates?
– Едното е пътят, другото е задачата.
– Наскоро си бяхте в Бургас, намирате ли го изменен?
– Очаквах повече, за жалост. Но въпреки и да го чака още дълъг път, Бургас върви в вярната посока. Когато паралелно с фестивалите и оперните представления се завърнат кината и се закрият бингозалите – Бургас ще изживее нов Ренесанс. Бургас постоянно е раждал изключителни гении. Време е да ги запази.

– Какво би върнало Диана в родния Бургас?
– Спокойствието и усмивките по лицата на хората – това би ме върнало назад там.
– Как и къде се виждаш след 10 години?
– В Родината си. Дай Боже!
-Имаш ли пороци?
– Още се пробвам да си наложа максимата: „ Когато искаш да контролираш всичко, не успяваш да се насладиш на живота ”. Понякога човек би трябвало да остави нещата на личен ход и да живее мига.
Инфо: chujdozemec
Живея в чужбина, само че се върнах за ваканцията и осъзнах огромната истина: Заслужаваме си мръсните улици, държавното управление, дребните заплати и пенсииСъбрах близки родственици на пикник с барбекю.
Решихме да отидем до едно място близо до къщата на майк…Jul 2 2019vijti.com