– Аз съм най-хубав, аз съм най-снажен, аз съм и

– Аз съм най-хубав, аз съм най-снажен, аз съм и бел, а че и светлочервен ( “Зех тъ, Радке, зех тъ ”).

Хората напряко се побъркват, като го видят на сцената, на екрана, по улицата. Сякаш е някаква интернационална рок звезда. Луди по него. Луди. Знаят, че ще ги разсмее до сълзи, и му се отплащат с обожанието си.

Така с лекост в миналото се носи на крилете на всенародната обич комедийният исполин Георги Парцалев, от чиято кончина се навършиха 33 години на 31 октомври, написа 168 часа.

Надарен с гений и наличие, които вълшебен му печелят купата на безспорен любим, въпреки всичко има и персони, които са като ваксинирани против неговата харизма. Такъв е точно Тодор Живков.

Парцалев доста мъчно стана заслужил актьор, а дваж по-трудно – национален. Поради тази причина ден-два преди 24 май, когато се обявяваха тези звания, Парцалев ставаше доста под напрежение и нервозен. След като финален от водещите хумористични актьори го вършат заслужил актьор, би трябвало да минат цели осем години, с цел да го удостои Живков с от дълго време заслуженото самопризнание национален актьор.

Това написа в книгата “Тъжният смешник ” Илия Ангелов, който е покрай артиста и цялото му семейство през последните 15 години от неговия живот. В своя труд точно той разкрива по какъв начин Парцалев съумява да стопи леда в сърцето на Първия и да го омагьоса по този начин, че незабавно по-късно да получи от дълго време мечтаното.

Живков не обичал комика, както и други представители на артистичния свят поради техните странности в персоналния им живот. Когато участвал на театрални изяви с присъединяване на Парцалев, той в никакъв случай не му ръкопляскал. Само че след време отношението му към него се смекчило и това незабавно проличало. Симпатиите към артиста се разсънват в миг, заключен в история, която има темперамент на безспорен виц, само че е истина, както свидетелства Илия Ангелов.

Случката се разиграва по време на посещение на делегация на Корейската национална република у нас. По този мотив има церемониален концерт в Летния спектакъл в Банкя, където, естествено, участват Живков и част от тогавашното Политбюро. След концерта всички актьори са поканени в резиденцията на малко вечерно празненство.

Сред присъстващите са Георги Парцалев, Йорданка Христова, Бисер Киров, Стоянка Мутафова и така нататък

Първия е в ужасно въодушевление, до момента в който Парцалев единствено отпива от чашата си и пуши нервно цигари.

В един миг, макар че бяхме надалеч от Живков, той се обърна към Парцалев и рече:

– Георги, ха кажи нещо и ти! Недей да мълчиш!

След тези думи на Живков всички притихнаха.

– Др. Живков, ще ви опиша нещо напълно същинско. Снимахме кино лентата „ Нако, Цако и Дако “ със Стоянка Мутафова, Калоянчев и Никола Анастасов. По сюжет ние търсехме незаконна група от шпиони, която събира военна информация от България. Трябваше да се вършат фотоси и в непозната страна и „ Българска кинематография “ реши това да бъде в Алжир. Дотам пътувахме с транспортен съд. Тръгнахме от пристанище Бургас. От българското посолство в Алжир ни посрещнаха топло. Снимките щяха да се вършат в центъра на града, в едноименното кафене „ Алжир “. Всеки един от нас – Нако, Цако и Дако, трябваше да седне на обособена маса. Щяха да ни вършат скрити фотоси, с цел да не даваме пари в допълнение. Аз бях облечен в някаква измислена парадна униформа с доста нашивки, медали и звезди.

Бяхме се прецизирали, когато забележим колата на легацията, една черна волга, да стартираме да играем епизода. Междувременно уредникът от киното бай Киро, ни беше предизвестил, че в това кафене всичко е доста скъпо, и да си поръчаме единствено по едно кафе. След това той ще мине и ще заплати потреблението ни.

Седнах на една свободна маса. Само че на мене ми се пиеше уиски и си го поръчах, като щях да кажа на уредника, че аз ще си го платя. Докато чаках сервитьора да ми донесе питието, пристигна един възрастен арабин и ме запита на френски дали може да седне на масата дружно с още един млад господин. Бяха облечени с техните национални дрехи. Новите ми компаньони ме разглеждаха с огромен интерес, изключително възрастният арабин, впечатлен от моята измислена военна униформа.

– Испанец ли сте, не? – запита ме той.
– Не – отговорих аз.
– Бразилец?
– Не, не съм бразилец.
– Турчин? – упорстваше арабинът.
– Не съм и турчин.

Така по своя метод Парцалев споделя, а още преди да е завършил историята, Живков избухва в гръмък смях. Всички в залата го поглеждат и като по команда също стартират да се кикотят – къде престорено, къде не. Комикът порядъчно изчаква всички да се успокоят и продължава да приказва.

– Тогава сте албанец – арабинът продължаваше с арабско успокоение да ме пита.
– Не, не съм и албанец.
– Тогава сте грък, господине.

Живков тук прекъсна Парцалев и споделя:
– Георги, не са могли да те познаят, бе!

Парцалев не отвърна нищо и продължи:
– Може би сте от Португалия? – упорстваше арабинът.
– Не, не съм и от Португалия.
– Но тогава от кое място сте?
– Откъде ли съм? От България съм.
Тук въпросният арабин възклицава, че там е доста неприятно, тъй като е комунизъм.

Парцалев не трепва, до момента в който върви към кулминационната точка на описа си.
– Какво му е неприятното? Сега пия и различен ще пристигна да ми заплати сметката.
– Ха-ха-ха! Всичко това си го измисляте, господине? Няма такова нещо по света: вие да пиете и ядете, а различен да заплаща!

Междувременно излиза наяве, че той си поръчва още едно малко уиски. Идва черната волга на легацията и той си изиграва епизода. Не минава доста време и не щеш ли идва бай Киро с чанта в ръка да заплаща неговата консумация, сладкодумно продължава Парцалев.

Макар и да го пита какво толкоз е пил, въпреки всичко брои банкнотите. Арабинът остава мощно учуден, че в действителност някой му заплаща сметката. И дори го питал по какъв начин е с храната, отново ли някой заплаща. И артистът дал отговор, че различен човек има за храната да дава отговор.

– Тогава и аз ще стана болшевик. И ще го агитирам.
– Това е най-хубавото, което ще извършите – споделих му аз. Станах и си потеглих. После бай Киро ми взе 15 $ за двете дребни уискита.

Така завършва описа си Парцалев, а всички се обръщат към Живков, с цел да видят неговата реакция, неговата „ оценка “ на този миниспектакъл, по този начин да се каже.

– Абе, Георги, ти си бил заплашителен – рече Живков, – малко са такива българи като тебе. – И стартира още веднъж да се смее по роднински с останалите посетители към Парцалев.

Това не е всичко. Смехът на Първия е последван единствено четири дни по-късно от същинската му премия. На 24 май същата година фантазията на комика се сбъдва, немислимото се случва – най-накрая е изработен национален актьор.

Приживе Парцалев назовава себе си “тъжния смешник ”. И постоянно споделя, че когато хората го видят, се смеят, само че никой не знае какво е в душата му. Неговите най-близки свидетелстват, че не е имало ден с него, който да си е приличал с предходния.

Илия Ангелов отива на рандеву на артиста четири дни преди той да издъхне в Правителствена болница на 31 октомври 1989 година от левкемия. Той ще запомни вечно, че цветът на лицето му е съвсем черно-сив. Лежи завит в няколко одеяла, тъй като му е студено. Над него виси специфична луминесцентна лампа за стерилизация на въздуха в стаята. Усмивката му е застинала. Оплаква се, че му се пуши цигара, само че лекарите не му дават. Казва, че се е обадил на майка си, с цел да даде на Ангелов един куфар с негови фотоси, тъй като той знае по какъв начин да ги резервира.

В неделя се виждат отново. Часовникът отброява последните му часове.

– Ще се оправиш, Бате. Няма ужасно.
– Тя, мойта, се е свършила, Илия – рече той и диалогът секна. Постоях още 5-6 минути и си потеглих окуражен. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.

В понеделник сутринта отидох при вуйна Веска, с цел да се обадим дружно по телефона на Парцалев. Тя беше доста обезпокоена, тъй като от стаята му никой не отговаряше.

– Случило се е нещо – проплака тя.

Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е умрял към 8,30 ч. сутринта. Следобед тялото на артиста беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.

Виж още: