В първите години след Освобождението радостта от свободата се примесва

 В първите години след Освобождението насладата от свободата се примесва с надълбоко отчаяние от разпокъсването на българските земи. След Берлинския конгрес от 1878 година България е разграничена на Княжество България и Източна Румелия (в рамките на Османската империя). Несправедливостта на Берлинския конгрес придава висок прочувствен заряд на битката за решение на “общонародния въпрос ”, в която хладните доводи на разсъдъка остават на назад във времето, изместени от страстите. Но желанието на българите за обединяване се сблъсква с незавършеното избавление и на другите балкански нации, станали заложници в конфликта на ползите сред европейските страни. Българите в Македония не престават да се борят за присъединение към Княжество България, само че по-близо до тази опция се оказват жителите на Източна Румелия. През август 1878 година в Пловдив, Търново и други български градове пораждат комитетите „ Единство “, които си слагат за цел национално обединяване обратно на Берлинския контракт. В началото на 1879 пловдивският комитет в състав Драган Цанков, Константин Величков и други дейци се преименува в Централен комитет за Южна България и се заема с военно образование на популацията под формата на гимнастически сдружения. През 1884 година изтича мандатът на Алеко Богориди като шеф на Източна Румелия. Либералите желаят той да получи втори мандат, само че Русия съумява да наложи кандидатурата на Гаврил Кръстевич. Така се трансформира съотношението на политическите сили – с поддръжката на новия шеф Кръстевич и с лозунга за Съединение, Народната партия печели и изборите, извършени през септември 1884 година Но в средата на 80-те години външнополитическият климат е друг и Русия не е склонна да поддържа обединяване на България. А защото Народната партия не може да се опълчи на Освободителката, тя се принуждава да се откаже от обещанието си, по тази причина е наречена “лъжесъединистка ”. А Либералната партия получава опция да застане отпред на съединисткото придвижване. Нито една велика мощ не е заинтересувана от някаква забележителна смяна в ситуацията на Балканите. Независимо от това българските националреволюционери от предосвобожденския интервал вземат решение, че времето за изчакване е изтекло. От пролетта на 1885 образуваният в Пловдив под управлението на Захари Стоянов, Български скришен революционен комитет(БТЦРК) се заема с интензивно пропагандиране на обединяването посредством изявления в пресата (вестник „ Борба “) и обществени демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от гибелта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството. Основната задача на този комитет (както и на всички останали) е да приготви освобождението на македонските земи, а по-късно да се погрижи за обединяването на Източна Румелия с Княжество България. Но, оценката на обстановката в средата на 1885 година кара БТЦРК на съвещанието си на 25 юли в с. Дермен дере (дн. Първенец) да изостави първата цел като нереалистична и да концентрира напъните си върху втората. Движението за обединяване не получава поддръжката на ръководещите нито в Княжество България, нито в Източна Румелия, които се преценяват с съветските препоръки за сдържаност. Въпреки това Захари Стоянов стартира организационна и пропагандна подготовка за Съединението. Към организацията се притеглят доста източнорумелийски офицери като майор Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров, а най-после единодушие актът да се извърши под неговия жезъл дава и българският княз Александър I Батенберг. Първоначалното желание на БТЦРК е да разгласи Съединението на 15 септември, само че на 2 септември в Панагюрище избухва протест, овладян още на същия ден от полицията. Пред заплахата от арестуване на уредниците, комитетът взема решение да форсира начинанието. Представители на БТЦРК отпътуват за Чирпан, Сливен и други градове на региона, с цел да поведат размирен групи към Пловдив. След новините за размириците в региона, източнорумелийските управляващи, в лицето на ръководителя на Постоянния комитет Иван Ст. Гешов, се допитват до съветския консул в Пловдив дали да разгласят самѝ Съединението. След като получава негативен отговор, държавното управление разпорежда арестуване на заговорниците и концентрира полицейски елементи в Пловдив. Военните обаче не се подчиняват на заповедите на шефа на милицията военачалник Август декор Дригалски. През нощта против 6 септември войски, командвани от майор Николаев, откриват надзор над Пловдив и, без да срещат опозиция, смъкват държавното управление и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. С възгласи “Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз Александър! ” се афишира Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Два дни по-късно Батенберг с умишлен манифест утвърждава присъединението на региона и приема да бъде титулуван отсега нататък като княз на Северна и Южна България. Пристига в Пловдив и дефинира за собствен асистент в Южна България доктор Странски.
След продължителна дипломатическа битка на Цариградската посланическа конференция (1885-1886) Съединението получава самопризнание с подписването през 1886 година на Българо-турска конвенция. Със Съединението и сполучливата му отбрана българите реализират първия стадий от националното си обединяване и проверката на Берлинския контракт. Територията и популацията на Княжество България се усилват значително, само че това подтиква прилежащите балкански страни да се обединят трайно против концепцията за автономност на Македония и Одринско. Съединението е напълно българско дело, и е измежду най-успешните събития в историята на възродена България.