Легенда за будителите
Денят на националните будители е български празник, който се празнува всяка година на 1 ноември. На този ден се уважава паметта на българските просветни дейци и революционери.
Денят на националните будители за първи път се празнува през 1909 година в Пловдив. От 1 ноември 1923 година с декрет на цар Борис Трети е разгласен за общонационален празник в памет на заслужилите българи. През 1945 година е неразрешен. Честването му се възвръща със Закона за допълнение на Кодекса на труда, признат от 36-ото Народно заседание на 28 октомври 1992 година, когато е разгласен публично за Ден на националните будители.
Легендата
Преди доста време живял един рабски народ. Хората не си спомняли в миналото да са били свободни – техните татковци и дядовците на бащите им били плебеи. Децата им се раждали плебеи, а поганците отвличали красивите робини незнайно къде. Те в никакъв случай не се прибирали, до момента в който братята им ги взимали от дребни бойци да надзирават личния си народ или да проливат кръвта си за поганците. Така годините безрадостно се нижели, робите работели от заран до вечер по полята, където пеели своите рабски песни. Обаче нещо се случило. Никой не си спомнял от кое място пристигнали тези странници. Някои казвали, че те били даскали от прилежащи села.
Други твърдели, че са монаси, слезли от манастирите високо в Балкана. Имало и по-чудни приказки – овчарите в планината разправяли, че ги виждали да се трансформират на вълци или орли. Те не изглеждали по-различно от другите хора, единствено очите им били едни такива – искрящи. Повечето станали даскали, а имало и такива, които скитали от село на село и събирали по буйните глави в някоя къща или горска поляна. Говорели странни неща на децата и онемелите родители. Разказвали, че дедите им били свободни хора, които в миналото владеели половината свят. Говорели им за велики мъже, пред които треперели мощни царе и мъдреци, научили милиони хора да четат и пишат. Как техните предци строили бели градове от солиден камък, където течала топла вода, а стаите се отоплявали от въздухопроводи. Как оръжията и конете им нямали равни и с тях побеждавали и най-свирепия зложелател. Слушали ги децата в унес с ококорени очи, бабите се кръстели от смут, а мъжете несъзнателно се хващали за ножовете.
Така тези хора били наречени национални будители или апостоли на свободата. Минало време – пораснали децата, заякнали, мозъците им се избистрили. Казаното попивало в сърцата им и един неразбираем, от дълго време пропуснат вик надълбоко от вътрешната страна ги карал да изправят гордо глава и ръмжат, когато читака размахвал камшика. Поганците надушвали какво става и все по-неспокойни и злобни ставали. Докато една есенна нощ, високо в Балкана до огъня край антично светилище, най-главният от апостолите се върнал от далечно пътешестване нагоре и безшумно промълвил пред смълчания кръг думите “Започна се! ”.
А високо в необятното звездно небе блещукало малко съзвездие, покровителя на този народ.На идващото утро, до момента в който изгрявал Деня, поганците стреснато се събудили от един заплашителен призрачен сън – сънували по какъв начин робите им прерязвали гърлата. Застинали от безгласен смут, последната им съзнателна мисъл била,че това не е сън. До вечерта този народ към този момент бил свободен, а след това тръгнал да оказва помощ и на останалите поробени и по този начин се трансформирали в духовни водачи и будители за другите. Такава им била ориста, предначертана от Небето.
Благодарните нации ги нарекли Бели-ари, носителите на светлина или още Господ-ари, Хората на Бога!
Честит празник, будители!
