Аз съм ученик
Аз съм възпитаник. Вдигат ме преди изгрев. На учебно заведение идвам преди моите родители да стигнат до работните си места и си потеглям, откакто те са си тръгнали и постоянно се прибирам след залез слънце. Не пия кафе за разсънване. Възрастните си имат комфортни и меки офис столове, а аз - корав чин, който разделям с още един възпитаник. Много по-често получавам суха храна, в сравнение с сготвена. А когато храната е топла, не мога да си я предпочитам. Нито каква да бъде, нито - какъв брой.
В нашата стая сме двадесет и пет ученика, събрани на тридесет и пет квадратни метра. Всеки от нас има разполагаем малко повече от един квадратен метър, с цел да преживее 10 от четиринадесетте си часа в денонощието, когато съм безсънен. Често някой несъзнателно събаря движимостите ми. Имаме си общ възрастен. И него си разделяме сред всичките двадесет и пет души. Така учителят има време за мен най-вече 10 минути дневно. Но това – единствено в случай че върша бели, другояче не слушам името си с дни. Възпитавам се самичък, до момента в който виждам белите на неприятните възпитаници.
Личното ми време за девет часа и половина е не повече от два часа, в което не мога да си избера стая, място или по какъв начин тъкмо да застана. Просто през това време съм задължен да мълча и да заставам неподвижно. Дали съм нападателен? Не знам, само че съм изтощен. Уморен съм от възрастните и от техните правила. Тези правила са ми прекомерно тежки за съблюдаване. Самотен съм. И съм комплициран, и не разбирам. Когато съм дете желая да имам майка до себе си. И собствен дом. Поне това. И топла храна по мой избор. Много ли е?
