Не си ти, когато си жаден
…И кълвеш на всяка оферта, в която са използвани думите „ незабравимо “, „ неповторимо “ и „ неустоимо “. За предлагането, де.
Сега се сещам – за какво няма оферта, която да гласи: „ Неустоимо предложение за похарчване на огромна сума пари за нещо Ненужно, Лошо и може би даже Опасно “? Защото на нея биха се отзовали единствено осъзнатите мазохисти. Останалите по този начин или другояче се бутат по българските курорти.
Дотук с обобщенията. Вярвам – и постоянно ще упорствам, че историята, разказана от първо лице, само число, е по-стойностна от умозрителните заключения и от слагането на етикет, ей по този начин, от дивана. Ето за какво ще опитвам да опиша преживелица от личния ми туристически опит – напълно прясна, още ухаеща на всякакви недотам благородни миризми и с лек привкус на това – ненужното, неприятно и даже рисково набутване.
И по този начин, един ден в главата ми се оформи бунтовническата концепция за някакво странствуване, което да ме избави, най-малко за ден-два, от рисковия софийски въздух, от неприятното шумово ниво в столицата и от излишно острата лятна горещина. Дотегна ми да чувам рапа, долитащ в два през нощта от прилежащия апартамент, омръзна ми от безкрайните поправки на тези от горната страна, а това, че насреща ремонтират аудио уредбите на автомобили… това към този момент няма потребност от коментар.
Събрахме багажите, заредихме гориво и – газ! – към най-близкия язовир. Голям, бездънен и чист, възпят в не една национална ария, той обещаваше тихи, съзерцателни наслади и мощен енергиен заряд за нас, туристите. Предварителната резервация на бунгало на първа линия, с масичка и столове под навеса, ни носеше чувство за наближаващ парадайс – с всеки изминат завой и с всяко бъзване от комар.
Хладен въздух, огромна водна повърхност и тези ваяни скатове на планината в далечината – всичко това си коства да бъде претърпяно персонално. Надморската височина и чистият въздух ме приканиха към ястие и спане, още щом стъпих на твърда земя.
Защо обаче трябваше да изстрадам този собствен блян към водните басейни, които човек може да следи от терасата на китната вила, която е наел? Под „ изстрадам “ влагам смисъла на преживяване на страданието. Мъка.
Трябва обаче да призная, че бунгалата бяха боядисани неотдавна – в бяла багра за стените и синя за външната част на дървените дограми на прозорците и вратите. Иначе – един мощен шут и нежното леговище за туристи би се изравнило със земята. Пиян екскурзиант, варварин или инцидентно попаднал в къмпинга човек с размътено схващане могат да провокират инфаркт на госта на бунгалото, в случай че решат да влязат при него по силовия метод.
Горното може да се одобри за параноя от чист тип, тъй като в случай че вандалът знае какво съставлява бунгалото от вътрешната страна, не би поискал и на най-върлия си зложелател да го разрушава и да се озовава в него.
Не съм очаквала през 2019-та година да съществуват места за нощуване, чиито стени да са облепени с тапети. Не стига че когато съседите по бунгало се къпят, на човек му се коства, че в стаята му вали градушка, а и тези нелепи хартии, не изобразяващи нищо. Логичният въпрос „ за какво? “ не намира отговор в тази ситуация.
Нещо като велпапе обрамчва тавана, от който виси абажур, чиято крушка е изгоряла неизвестно по кое време. От общо пет или шест двойни крушки свети единствено една и тя го правеше досега на второто ѝ включване. След това просто изгоря. Разбира се, ние помолихме индивида от поддръжката да ни донесе няколко нови крушки и със лични сили заменихме старите.
И през цялото това време – до момента в който се настанявахме, сменяхме крушки и се възмущавахме от загнилите пластмасови столове под стрехата – в близост се стелеше една упорита като бодил в петата миризма на урина. От домашно животно, от пийнал екскурзиант или варварин не излиза наяве. Ясно е единствено, че вонята не изчезна даже след половината флакон от дезодоранта, който изпръскахме вътре.
Сред удобствата, които имахме разполагаем, беше един дребен рекламен ледник, който се наложи занапред да включваме, както и бойлер с незатоплена вода. Нищо, в което да си препечем самун или да си приготвим кафе.
Никакви удобства, единствено адската миризма на урина, поради която храненето в бунгалото бе невероятно.
В банята беше чисто, само че доста студено. Освен това по стените – в банята! – също имаше тапети. Тези бяха украсени с фирмения бранд на известна фешън марка. А под тях, там, където бяха прокъсани, се посочваха бели фаянсови плочки. „ Защо? “ още веднъж увисва във въздуха без разумно пояснение.
Чалга нямаше. Не и в тази прелестна петъчна нощ…
…В която съвсем не мигнах поради леглото. При едно мое завъртане под одеялото матракът пропадна на пода с вонящия линолеум. И съвсем се разпадна, като че ли решило, че ми се играе на някаква игра със сглобяване.
Вечерята беше превъзходна – пъстърва на керемида, поднесена с нещо като кьопоолу. Дори котката в краката ми хареса ястието. Жалко, че то струваше колкото вечерята нацяло четиричленно семейство в работен ден в града. Жалко и че фенерите на ресторанта не работеха. Но пък стомахът ми още помни усета на речната риба, поднесена по етикет с мокра кърпичка с мирис на лимон.
Въпреки всичко не тая ненавист в сърцето си и това, че съм прецакана, не ме изпълва със завист. Може би на самите стопани на къмпинга им е непостижимо да изградят съвременна, обезопасена, устойчива и привлекателна база. Не ги обвинявам. Обаче алчността е незаконно събитие. И когато искаш да получаваш, би трябвало да си подготвен да дадеш.
След всички апели за почивки в България, след всяко надигане на родолюбието в гърдите на обществени фигури и елементарни патриоти, аз бих добавила едно огромно и многозначително: Зависи.
Зависи в чии води ще заплуваш и под чия керемидка ще се подслониш. По чии пътища ще пропадаш и на кого ще плащаш за това. Кои ветрове ще те духат и кои дъждове ще те мият. Чии грехове ще изтриеш и коя нова територия ще избереш за майка.
Или пък коя нова България ще изградиш – като тухлена къща за младо семейство. И в кой кръг на пъкъла ще попаднеш, с цел да си платиш за самодейността.
Сега се сещам – за какво няма оферта, която да гласи: „ Неустоимо предложение за похарчване на огромна сума пари за нещо Ненужно, Лошо и може би даже Опасно “? Защото на нея биха се отзовали единствено осъзнатите мазохисти. Останалите по този начин или другояче се бутат по българските курорти.
Дотук с обобщенията. Вярвам – и постоянно ще упорствам, че историята, разказана от първо лице, само число, е по-стойностна от умозрителните заключения и от слагането на етикет, ей по този начин, от дивана. Ето за какво ще опитвам да опиша преживелица от личния ми туристически опит – напълно прясна, още ухаеща на всякакви недотам благородни миризми и с лек привкус на това – ненужното, неприятно и даже рисково набутване.
И по този начин, един ден в главата ми се оформи бунтовническата концепция за някакво странствуване, което да ме избави, най-малко за ден-два, от рисковия софийски въздух, от неприятното шумово ниво в столицата и от излишно острата лятна горещина. Дотегна ми да чувам рапа, долитащ в два през нощта от прилежащия апартамент, омръзна ми от безкрайните поправки на тези от горната страна, а това, че насреща ремонтират аудио уредбите на автомобили… това към този момент няма потребност от коментар.
Събрахме багажите, заредихме гориво и – газ! – към най-близкия язовир. Голям, бездънен и чист, възпят в не една национална ария, той обещаваше тихи, съзерцателни наслади и мощен енергиен заряд за нас, туристите. Предварителната резервация на бунгало на първа линия, с масичка и столове под навеса, ни носеше чувство за наближаващ парадайс – с всеки изминат завой и с всяко бъзване от комар.
Хладен въздух, огромна водна повърхност и тези ваяни скатове на планината в далечината – всичко това си коства да бъде претърпяно персонално. Надморската височина и чистият въздух ме приканиха към ястие и спане, още щом стъпих на твърда земя.
Защо обаче трябваше да изстрадам този собствен блян към водните басейни, които човек може да следи от терасата на китната вила, която е наел? Под „ изстрадам “ влагам смисъла на преживяване на страданието. Мъка.
Трябва обаче да призная, че бунгалата бяха боядисани неотдавна – в бяла багра за стените и синя за външната част на дървените дограми на прозорците и вратите. Иначе – един мощен шут и нежното леговище за туристи би се изравнило със земята. Пиян екскурзиант, варварин или инцидентно попаднал в къмпинга човек с размътено схващане могат да провокират инфаркт на госта на бунгалото, в случай че решат да влязат при него по силовия метод.
Горното може да се одобри за параноя от чист тип, тъй като в случай че вандалът знае какво съставлява бунгалото от вътрешната страна, не би поискал и на най-върлия си зложелател да го разрушава и да се озовава в него.
Не съм очаквала през 2019-та година да съществуват места за нощуване, чиито стени да са облепени с тапети. Не стига че когато съседите по бунгало се къпят, на човек му се коства, че в стаята му вали градушка, а и тези нелепи хартии, не изобразяващи нищо. Логичният въпрос „ за какво? “ не намира отговор в тази ситуация.
Нещо като велпапе обрамчва тавана, от който виси абажур, чиято крушка е изгоряла неизвестно по кое време. От общо пет или шест двойни крушки свети единствено една и тя го правеше досега на второто ѝ включване. След това просто изгоря. Разбира се, ние помолихме индивида от поддръжката да ни донесе няколко нови крушки и със лични сили заменихме старите.
И през цялото това време – до момента в който се настанявахме, сменяхме крушки и се възмущавахме от загнилите пластмасови столове под стрехата – в близост се стелеше една упорита като бодил в петата миризма на урина. От домашно животно, от пийнал екскурзиант или варварин не излиза наяве. Ясно е единствено, че вонята не изчезна даже след половината флакон от дезодоранта, който изпръскахме вътре.
Сред удобствата, които имахме разполагаем, беше един дребен рекламен ледник, който се наложи занапред да включваме, както и бойлер с незатоплена вода. Нищо, в което да си препечем самун или да си приготвим кафе.
Никакви удобства, единствено адската миризма на урина, поради която храненето в бунгалото бе невероятно.
В банята беше чисто, само че доста студено. Освен това по стените – в банята! – също имаше тапети. Тези бяха украсени с фирмения бранд на известна фешън марка. А под тях, там, където бяха прокъсани, се посочваха бели фаянсови плочки. „ Защо? “ още веднъж увисва във въздуха без разумно пояснение.
Чалга нямаше. Не и в тази прелестна петъчна нощ…
…В която съвсем не мигнах поради леглото. При едно мое завъртане под одеялото матракът пропадна на пода с вонящия линолеум. И съвсем се разпадна, като че ли решило, че ми се играе на някаква игра със сглобяване.
Вечерята беше превъзходна – пъстърва на керемида, поднесена с нещо като кьопоолу. Дори котката в краката ми хареса ястието. Жалко, че то струваше колкото вечерята нацяло четиричленно семейство в работен ден в града. Жалко и че фенерите на ресторанта не работеха. Но пък стомахът ми още помни усета на речната риба, поднесена по етикет с мокра кърпичка с мирис на лимон.
Въпреки всичко не тая ненавист в сърцето си и това, че съм прецакана, не ме изпълва със завист. Може би на самите стопани на къмпинга им е непостижимо да изградят съвременна, обезопасена, устойчива и привлекателна база. Не ги обвинявам. Обаче алчността е незаконно събитие. И когато искаш да получаваш, би трябвало да си подготвен да дадеш.
След всички апели за почивки в България, след всяко надигане на родолюбието в гърдите на обществени фигури и елементарни патриоти, аз бих добавила едно огромно и многозначително: Зависи.
Зависи в чии води ще заплуваш и под чия керемидка ще се подслониш. По чии пътища ще пропадаш и на кого ще плащаш за това. Кои ветрове ще те духат и кои дъждове ще те мият. Чии грехове ще изтриеш и коя нова територия ще избереш за майка.
Или пък коя нова България ще изградиш – като тухлена къща за младо семейство. И в кой кръг на пъкъла ще попаднеш, с цел да си платиш за самодейността.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ