Фройдиски езикови грешки
Зигмунд Фройд, 1856-1939г., е австрийски невролог и психолог. Той е създателят на едно от главните течения в психотерапията - психоанализата.
Между 1892-1895 година Фройд се увлича по използването на метода на свободните асоциации в работа си с пациенти. Той поставя пациента да се настани комфортно в креслото или кушетката, като оптимално го подготвя да се отпусне.
След това пациента би трябвало да изкаже на глас всички мисли и мемоари, които му хрумват в този миг, без значение от тяхната баналност, глупост или непоследователност.
Най-интересно за разбора на тези тиради са паралингвистични (интонацията и тонът на гласа) и екстралингвистични (паузите и несъгласията, промените на предмета на мисълта и описа от страна на пациентите) особености.
Фройд сложил правилото, следвано от всички психоаналитични терапевти след него, че една свободна асоциация води след себе си друга, ситуирана надълбоко в безсъзнателното. Подобни асоциации се поясняват чрез символичното значение, което се придава на изразените мисли и усеща.
Основната теза в това предписание за детерминизма е, " свободните асоциации " в никакъв случай не се явяват свободни, а се направляват от неосъзнати процеси.
Разбира се, при Фройд всичко е обвързвано. Дори езиковите неточности. Той постоянно е употребявал не рядко срещаните във всекидневието феномени, по-известни като " lapsus ", т.е. неточности при говорене, четене и слушане.
Към тях неизбежно се отнасят и краткотрайните, и изборни процеси на забравяне на персонални имена, загубването или скриването самичък от себе си на нещо, приемането за действителни на неща, които в реалност не съществуват или не са такива, каквито наподобяват, и други
Анализът на езиковите неточности служи на психоанализ за илюстрация на двата постулата. От една страна това е съществуването на несъзнавани от индивида психологични феномени, а от друга - на полова детерминация на психологичните разстройства.
Според Фройд, тези феномени имат още няколко първопричини. Това може да е отмалялост, превъзбуда, увлечения или пристрастия.
Изводът му е, че като цяло грешките на езика са " психологични актове, зараждащи от интерференцията на две разнообразни планове, вследствие на което едното тормози и изопачава другото " и че, " потискането на желанието да се каже нещо е наложително изискване за поява на говорна неточност ".
Като най-впечатляваща неточност на езика се счита тази при говорене, когато човек произнася тъкмо противоположното на това, което е желал да каже. От друга страна са и шегите, анекдотите и хуморът, зад които прозира ясното неосъзнаване.
