Здраво стъпилa на земята обходих с поглед Аладжа манастир. Продължихме

Катакомбите - част III

Здраво стъпилa на земята обходих с взор Аладжа манастир. Продължихме към музейната постройка, където могат да се видят фотоси и схеми от времето на изследванията на братя Шкорпил. На входа, несъмнено, се продават и наложителните туристически дрънкулки. Повече време отделихме на паната с възстановки на " Аладжа манастир " и " Катакомбите ".

На втория етаж на музея се намираха част от мoзайките, открити при разкопките на християнските базилики на ул. " Хан Крум " във Варна. Бързахме, нямахме самообладание да забележим и " Катакомбите " - наречени по този начин от братята Шкорпил, по прилика с паметните средища на ранните християнски общини, намиращи се на територията на Римската империя.

Минавайки зад музея, по утъпкана пътека, навлязохме в този зелен парадайс. Местността е оповестена за естествен парк " Златни пясъци " през 1943 година Успяхме да прочетем табелка с информация, че парка е естествена среда за 26 типа широколистни дървета, 17 типа шубраци, а изкуствено са импортирани 1 иглолистен и 10 широколистни типа.

Гъсти клони на дървета и шубраци образуваха комплицирана арка към виещата се пътека. Там в ляво, сигурна съм, че видях родственик на това огромно, ходещо дърво от „ Властелинът на пръстените ” - Дървобрад.
Попивах жадно всеки боязън на листата, тъй като ме връщаха като с машина на времето в детските години, когато нехайно обикалях гората и полята. Сигурно и Алиса се е чувствала по този начин в Страната на чудесата. Но аз не се престраших да опитам като нея усета на растителните типове - някои събиращи в себе си цяла палитра цветове. Предполагам отровни.

Застанала пред стълбите, събрали стъпките на вековете, се забързах нагоре. Изправих се пред други стълби – този път надолу. Отново си мисля за Алиса и слизам по тях. Заставам до врата с ръждясала табелка и съвсем нечетливите думи " Не влизай! Опасност от сриване ". С целият си кураж, (но въпреки всичко плахо), се приближих до прозорците, които съвсем не се виждаха от погълналия ги бръшлян. Тук са били килии на монаси и раннохристиянска черква. Лъхна изключително леден вятър, от който ме побиха тръпки. Снимах през отвора. В следствие на фотосите видях огромни паяци. Зарадвах се, че не можеше да се влиза.

Отворено за посещаване се оказа второто ниво, от другояче " триетажната " манастирска обител. В ляво имаше запушен от свлеклите се скали отвор. Моите другари към този момент бяха влезнали в криптата. Аз към момента се взирах в сгромолясалите се скали и запушения вход. Непосредствено до него имаше малко прозорче. Надникнах в него и видях част от гробницата, в която към този момент бяха моите другари. Влезнах в криптата. На пода имаше решетка, под нея отвор водещ към първото равнище (с паяците). В дясно стеснен тунел извиваше гръбнак към мястото, което видях през прозореца. Шмугнах се в него. Още ми се въртеше в главата затрупания вход, който видях преди този момент. Усетих по какъв начин сърцето ми форсира ритъма си. Погледнах петте гробни камери. Изпитвах неистово предпочитание да се махна и бързо останаха зад тила ми. Връщайки се в главното помещение видях в тавана отвор - очевидно входът за третия етаж.

Вървяхме още веднъж през гората. Задавах си въпроси за историята, за изчезналите обстоятелства, за страховете ми.
Стигнахме пред портите. Тогава го видях. Мъжът забиваше длетото, с голяма мощ и сръчност, в безжизненото дърво. Отстрани него дървени фигури и маски, скрили силата на създател се усмихваха или мръщеха. Не можах да се сдържа да не го фотографирам. Нещо извънредно благородно лъхаше от този човек. Николай Николов! Това е името му.

Остана зад тила ни и тръгнахме по стъпалата надолу. Отпихме от ледената вода на чешмата под " Аладжа манастир ". Стигнахме до края, който в действителност беше началото. Винаги е по този начин...