„Здравейте, бабо, дядо! Как дойдохте?“
Здравейте, бабо, дядо! Как дойдохте?
Сънувам ли ви? Малко съм смутен…
Нали от дълго време към този момент сякаш ви няма,,
а виждам ви застанали пред мен???
Дойдохме, чадо. Ей ни във съня ти.
Прощавай, сюрпризиран си. Личи!
Измолихме от Господ пет минути
да забележим отново обичаните очи.
А Господ единствено пет ли, бабо даде?
Нали добър е сякаш? И милосърден!
Защо като изпрати ви при мене,
на време бил е толкова спестовен?
Добър е, чадо! Той добре си знае…
понякога секундата е век.
А различен път цялостен живот не стига за довиждане със обичан човек.
Тогаз да запитвам бързо.. Дядо, по какъв начин си?
Подай насам измръзнали ръце.
Ти помниш ли по какъв начин тихичко заспивах
в онуй сковано детско легълце?
Добре съм, сине! Всичко помня!
Креватчето ти със обич сковах.
Но друга болежка тука, чадо имам…
Да взема довиждане с тебе не можах!
Затуй от дядо си да знаеш,
любов не би трябвало да пестиш!
Обичаш ли, на глас го казвай!
Сърце на две да не делиш!
Кажи ми, бабо.. Мама, тате… де са?
Защо не ги доведохте със вас?
Ей така, небрежно да ги видя…
Минутка, две… Не желая час..
Сега от баба да запомниш
една така глупава неистина!
Че дважди никой не умирал
и няма любов след гибелта.
Веднъж от рожба да си тръгнеш
е неизбежно, няма по какъв начин.
Два пъти в случай че го направиш
умираш отново, и отново, и отново!
А вие… що тогаз дойдохте?
Последната ти дума ме съкруши!
С коя ръка в този момент да търкам, бабо,
ей тез проклети, глупави сълзи?
Сълзите, чадо дават мощ
и постоянно за тъгата са лек.
Дървото няма да заплаче!
Щом плачеш, значи си човек!
Ще тръгваме, че стана време
и към този момент видело е вън.
Кога те стигне тежко задължение,
спомни си, чадо този сън.
Почакай, дай да ви целуна!
Глава да сложа на обичано рамо…
При кой да търча на следващия ден с цел да кажа,
че паднах и ожулил съм коляно?
Че скъсах панталона на дувара
с другари по кое време играх….
И в кой да дойда да се сгуша, по кое време от нещо ме е боязън?
Коляното ще мине, сине,
страхът с обич ще победиш.
За хора на сърце обичани
не би трябвало, чадо да тъжиш.
Живота тича като вятър,
не стопира нивга своя бяг,
а в миналото, след доста време
със тебе ще си забележим отново!
Асен Маринкин
