Не знам кога усещаш призванието
Завършвахме пети курс в Софийския университет. Вече бяхме положили няколко педагогичен изпита. Дори бяхме провели няколкомесечен училищен стаж в разнообразни софийски учебни заведения. Знаехме, че ще получим дипломи, в които паралелно с научната подготовка ще получим учителска дееспособност. Въпреки това се надъхвахме взаимно по какъв начин в никакъв случай няма да станем учители. Знам, че множеството удържаха на този обет. Аз не съумях. Няма смисъл да се връщам към събитията, които се наговориха да саботират онази хлапашка клетва да не стоя пред черна (днес към този момент бяла) дъска.
Правех първи и признавам недоволни стъпки в учителската специалност, когато на опустялата вечерна улица ме застигна много пийнал мъж. Пелтечейки попита какви пари притежавам. Отвърнах, че съм преподавател. Надебелелият език изломоти нещо съжалително и с бързи стъпки, като че ли бяга от скверен, потъна в тъмнината. Бога ми, в оня миг моята двадесет и шест годишна душа искаше да крещи от оскърбление. Заклех се този път пред себе си. Ще избягам при първа опция. Съдбата имаше други проекти. Да ме накара да открия призвание в учителската специалност. Наскоро майка, чийто наследник се колебае дали да поеме по учителския път, ме попита по кое време съм усетил призванието. Отговорих, че най-вероятно призванието идва с любовта към децата. Започнеш ли да ги обичаш проглеждаш от другата страна на учителската специалност. Отвъд сивата фасада на незадоволителния публичен почит, ниския обществен статус, незадоволителното възнаграждение. Клишетата, поради които доста от моите състуденти отхвърлиха даже да се опитат да бъдат учители. Някой ще попита защо по дяволите в случай че не за публично състояние и пари си коства да се захванеш с една специалност. О, поради толкоз доста неща.
Заради задачата да учиш на положително и човечност. За да отгледаш почтени хора. За да научих обърканите детски души да разпознават мрака и светлината. Заради удоволствието да ги научиш да не ти се доверяват, а да мислят със своите глави. За да откриеш гения и да му дадеш шир. За да посееш знанията и възпиташ уменията на утрешните спечелили. Заради привилегията да бъдеш основател и подстрекател.
Заради розите с изписани имена по листенцата в часовете на разлъка. Заради влагата в младите очи в миговете на потегляне. Заради благодарността, която може би ще закъснее, само че безусловно ще се върне на някоя от срещите след години. Заради признанието, че вчерашното хлапе през днешния ден преуспява тъй като е последвало съвета ти. Затова, че някой те цитира с почитание и любов петнадесет години по-късно. Заради топлата прегръдка на улицата цяла безкрайност след раздялата. Заради удовлетворението, че си избавил един млад живот от ужаса на опиатите. Заради вълнението да заместиш липсваш татко. Заради морето от любов, което непрестанно те залива. Заради заслуженото право да те признават за преподавател.
Всъщност преподавател се става тъкмо тогава, когато порасналите възпитаници те признаят. И не те не помнят. Както аз помня моите учители. Повечето са на небето, само че лицата и думите са все така живи в моите мемоари. Истински учители, огромни хора и секрети вдъхновители. Дали и техните духове нямат пръст в съзаклятието на ориста, което ме трансформира от върл отрицател в буен преподавател?
Откъде да знам по кое време усещаш призванието. Може би, когато престанеш да се срамуваш от брътвежите на пияния присмехулник и започнеш да изпитваш признателност към твоите учители и обвързаност към хлапетата, които порастват пред очите ти.
Автор: Иво Райнов, учител
Профилирана езикова гимназия " Екзарх Йосиф I " - гр. Ловеч
Инфо: www.eratosten.wordpress.com
