Защо вече изобщо не ми купуваш цветя?“ – попита ме

„ Защо към този момент въобще не ми купуваш цветя? “ – попита ме неотдавна дамата.

„ А ти помниш ли, скъпа, какво се случи последния път когато ти подарих цветя? А предпоследния? “

„ Не… “ – отвърна дамата и почтено премигна с мигли. „ Какво се е случило? “

А аз помня. И цялата тази неразбория, която ми се случва след акта на подаряване на цветя също помня. Защо въобще би трябвало да се подаряват цветя на дамите? Разбира се, с цел да създадем нещо прелестно. Да се порадват благите дами, да изпълнят стаята с усмивки и мирис на свежи рози. Гледаш по какъв начин разцъфват лицата им и самият ти се радваш. Това от мъжка позиция.

А от женска позиция нещата стоят другояче. Без да се отплесквам доста, ще дам няколко образеца от живота.

Случай1: Аз съм на 17 години. Една прелестна лятна вечер се разхождам из парка, улавяйки аромата на цветя. Гледам една старица продава рози до фонтаните. Е, крещя си, наподобяват ми красиви, с огромни ярки червени пъпки, ще взема за майка ми да се порадва.

И без да мисля доста купих дребен букет от 5 рози, което за първокурсник с дребна стипендия си е удовлетворен разход. Без всевъзможни задни мисли се връщам у дома с усмивка на разположение, очаквайки усмивка и положително въодушевление вкъщи.

„ Ооо – сподели мама, – хубост! “

А по-късно добави: „ Вероятно момичето, за което си ги купил, си е тръгнало от теб и ти ги носиш у дома “.

Усмивката постепенно слезе от лицето ми. Ето че се порадва. Така и не можах да я убедя, че целеустремено ги купих за нея.

Случай 2: преди година. По пътя от работа за у дома купих на жена си дребен букет. На улицата бе студ, а аз съм пешком. Отварям с ключа, влизам. Ха, на посетители е тъщата. И даже без здрасти стартира да разисква букета в ръцете ми.

– Охо – ухили се тя. – Дъще, той се изчерви, а? Сигурно ти изневерява. Или през днешния ден е някакъв празник?

За точните цитати не подсигурявам. Изглеждаше сякаш като смешка, но не беше смешно. Жената се засмя на шегата, а вечерта ми устрои анализ на паролите ми в нета, в последна сметка победи любовта, само че неприятното възприятие остана.

Случай 3: преди седмица. Прибирам се у дома по нормалния си маршрут с колата, а в очите ми се наби нов рекламен банер за някакъв нов фамилен супермаркет, за който не бях чувал. Че и покрай нас. Е, крещя си, ще отида да го видя.

Отидох, взех една торба с неща за ястие и към този момент напълно на входа обърнах внимание на малко павилионче, продаващо цветя. Взех няколко рози. Тръгнах към дома с очакване. Приятно е да правиш дарове. Казвам незабавно, дамата хареса розите и те заеха своето почетно място на перваза на прозореца.

Любимата през целия ден ги гледаше, отиваше до тях, помирисваше ги и даваше да ги помирише и нашият наследник. Идилия… Докато на настъпи късна вечер.

– А ти през днешния ден за какво ми подари рози? – попита тя, усмихвайки се благо.

– Просто по този начин взех решение да подаря рози на обичаната си жена.

– Аха – все по този начин благо се усмихваше тя. – А за какво се усмихваш?

„ О_О “

– Очите ти играят! Кажи ми истината!

Айде отново. Каква друга истина, с изключение на същинската истина. Ревността постоянно си намира почва. До последно се надявах, че тя се майтапи. После се скарахме.

И знаете ли, желанието ми да закупувам и правя подарък цветя изчезна от единствено себе си. Ако в следствие, вместо наслада от скромния подарък, всякога получавате доза ревнивост, съмнение, цинизъм и така нататък, кому е нужно запитвам аз?! Да купиш букет и след това да се чувстваш отговорен. Не, благодаря. Затова да си караме по формалния календар – рожден ден, Нова година, 8 март. И никакво „ желаех и ти подарих. Ще си запазите нервите.