Писателят Виктор Шендерович пред ДВ: Руската империя ще умре скоро и това вече е съвсем очевидно
Защо съветското общество не реагира на това, че съветски бойци всеобщо гинат в Украйна, не реагира на тяхната грубост, нито на предстоящите съществени стопански неволи поради глобите?
Дойче веле беседва с съветския публицист и журналист Виктор Шендерович*
Дъждовни води: Наративите, които популяризират съветските управляващи, доста припомнят Оруел: глобите са офанзива против Русия; Украйна провежда Гладомор, пробвайки се да изнася зърно, въпреки да то да не стига за личното ѝ население; войната е мир; мирът е война. Откъде пристигна това?
В. Шендерович: Като споделяме " Оруел " имаме поради избран идеологически инструментариум, който е разказан в детайли и е изпробван неведнъж. По-интересният въпрос е за какво работи толкоз сполучливо в Русия. През 1984-а година светът въздъхна с облекчение когато разбра, че това е единствено литература, и че описаното от Оруел в „ 1984 “ не се е случило. Докато в Русия виждаме това непрекъснато.
Като че ли божията заповед „ Не убивай “ не се отнася за нас. При Иван Грозни да вземем за пример царят може да бъде палач. Църквата му споделя: " Нищо, че си палач. Това е в името на Христос, в името на Русия, а Русия е над всичко. "
Това е главният извод: Русия е над всичко. При това Русия е тъкмо такава - отделена от света, с обособена нравственос, обособен морал, обособен Христос. Това е специфичен, държавен Христос, при който страната е над личността, църквата е с страната, килърът може да бъде цар и това е нещо обикновено.
Та нали диктатурата на пролетариата беше публична теория. Правото да убиеш другиго поради това, че е друг, беше публична теория. След това се появиха перестроечно-реформаторските двусмислия, заприказва се за социализъм с човешко лице. Но преди този момент - при Ленин и Сталин - си беше тъкмо по този начин.
Това е и главната ни неточност от 1990-те години - чувството, че сме победили, тъй като сме победили комунистите и сме махнали сърпа и чука. Но нямахме дистанциран взор, нямахме общ проект. Просто бе имало комунизъм, ГУЛАГ, Сталин, Ленин. Той (комунизмът, б.ред.) бе изобличен, неговата нечовешка същина бе разкрита и през август 1991-а година той бе надвит. Следва многоточие. Защото мислехме, че свободата на Европа идва и при нас в Русия, че влизаме в свят, където християнството е това на Лутер, където е имало Реформация, в един свободен, необятен свят. Но откакто смъкна аленото знаме и надяна трикольора, Русия откри, че се е върнала обратно.
Струваше ни се, че сме възприели общочовешките полезности, само че след къса пауза се върнахме назад към съветския обичаен византийски нрав. Върнахме се във Византия - просто се преоблякохме, в случай, че ДНК-то ни, метафорично казано, си остана същото - историческото ни ДНК, осъзнатият смут на нашата имперска, месианска матрица. Така днешното " налагане на злото ", което за европейското и за цивилизованото око с съображение наподобява като безспорна морална дисторция, при нас е идеология, стъпваща на разбирането, че в действителност имаме специфичен морал и специфични права да учим света по какъв начин да живее.
Струва ми се, че това е същността на протичащото се: с каква лекост голямо количество напълно некръвожадни, видимо естествени хора се съгласиха, че е допустимо да се пролива кръв в името на нещо. Че може да се пренебрегне волята на някой различен в името на своята вярна воля. Че на света могат да бъдат наложени своите лични правила. Че има нещо, което е по-важно от човешкия живот. Това е същата тази Русия - византийска Русия, империя, месианска страна. А месията нали по тази причина е избавител, с цел да не държи сметка на вредите. Може всички да загинат, само че пък по-късно ще бъде Царство Божие. Вече минахме през това с поколението на нашите баби и дядовци, които претърпяха първата половина от живота си тъкмо по този начин: с вярата, че ще умрат няколко хиляди или даже милиони, само че по-късно ще настъпи верен, прелестен, естествен живот.
Бяха погубени милиони, само че верният живот по този начин и не настъпи - матрицата единствено бе укрепена. И точно в тази матрица Оруел е доста комфортен. Защото вътре в нея мирът фактически е война, а лъжата в реалност е истина. Защото има по-важни и по-ценни неща от човешкия живот. Кои са те ли? Точно по този начин - Русия. Това е ужасът на руснаците, за който самите те заплащат доста повече от всички околни страни. Защото никой не пострада от това месианство, от Иван Грозни, Сталин и Путин повече от съветския народ, който просто бе погубен в няколко етапи.
И това заличаване продължава. Днес в Русия ръководи точно тази византийска матрица и това, което виждаме през днешния ден: буквата Z и непредвидената за мнозина подготвеност на милиони хора да се отъждествят с нея и да я припознаят като своя.
Дъждовни води: Да не би руснаците просто да не са имали различен избор, тъй като всичко е било предопределено още от времето на Иван Грозни?
В. Шендерович: Няма съдба, има трендове. Това е като болест: гибелта не е предопределена, само че има болест, която би трябвало да се лекува. Тогава и шансът за летален излаз е по-малък. Няма предразсъдък - има съветска матрица, съветско схващане.
Когато се раждат деца, те не се раждат с Византия в главите, само че не и с учен Сахаров. Въпросът е какво ще вкараме в главите им. Виждаме по какъв начин ги строяват, поставят им шапки и ге карат да образуват буквата Z - постановат им тази норма. Едни ще съумеят се преборят с нея, само че у други тя ще пусне дълбоки корени. Важното е тази чудовищна норма да не се възпроизвежда, а да се припомня, че има и друга.
Дъждовни води: Дали това е допустимо в близко бъдеще?
В. Шендерович: Може би. Случилото се на 24-и февруари внезапно ни приближи към гибелта на " Руската империя ". Тя ще почине скоро и това към този момент е напълно явно. Динамиката ясно демонстрира, че империята умира. Тази " съветска Византия " доближи кулминационната точка си при късния Сталин. А следвоенният свят, поделен сред комунистическа Русия и Америка, пък беше другата връхна точка.
Оттам нататък нататък, като изцяло нежизнеспособна групировка, тази " Руска империя " стартира да се разпада: първо отпаднаха по този начин наречените страни от социалистическия лагер, по-късно и по този начин наречените съюзни републики. Сега сме очевидци на една от последните войни на империята за провинциите. Това е класика, историята го знае: всички тези победи приключват с Атила, с Аларих и с краха, гибелта на този " Рим ". Срещу това не може да се направи нищо - единствено може да се понижи цената за разпада на империята, т.е. да се направи по този начин, че този развой да не въвлича няколко генерации. Така могат да бъдат избавени животите на десетки или стотици хиляди хора, даже на милиони - в случай че вземем поради и нуклеарната опасност. Така доста би се понижила чудовищната цена за една изцяло безсмислена цел.
Ако обаче Русия упорства да има имперско бъдеще, тя ще почине доста скоро и като империя, и - за жалост - като страна и просвета. За нашата незаинтересованост има лекарство и в това отношение нито едно изпитание не е ненужно. Само би трябвало да осъзнаем, че сме заболели. И да стартираме да се лекуваме.
*Виктор Шендерович е роден през 1958 година в Москва. Писател, журналист, сатирик, цивилен деятел и правозащитник, критик на Владимир Путин. Има своята колона в политическото списание The New Times.
Дойче веле беседва с съветския публицист и журналист Виктор Шендерович*
Дъждовни води: Наративите, които популяризират съветските управляващи, доста припомнят Оруел: глобите са офанзива против Русия; Украйна провежда Гладомор, пробвайки се да изнася зърно, въпреки да то да не стига за личното ѝ население; войната е мир; мирът е война. Откъде пристигна това?
В. Шендерович: Като споделяме " Оруел " имаме поради избран идеологически инструментариум, който е разказан в детайли и е изпробван неведнъж. По-интересният въпрос е за какво работи толкоз сполучливо в Русия. През 1984-а година светът въздъхна с облекчение когато разбра, че това е единствено литература, и че описаното от Оруел в „ 1984 “ не се е случило. Докато в Русия виждаме това непрекъснато.
Като че ли божията заповед „ Не убивай “ не се отнася за нас. При Иван Грозни да вземем за пример царят може да бъде палач. Църквата му споделя: " Нищо, че си палач. Това е в името на Христос, в името на Русия, а Русия е над всичко. "
Това е главният извод: Русия е над всичко. При това Русия е тъкмо такава - отделена от света, с обособена нравственос, обособен морал, обособен Христос. Това е специфичен, държавен Христос, при който страната е над личността, църквата е с страната, килърът може да бъде цар и това е нещо обикновено.
Та нали диктатурата на пролетариата беше публична теория. Правото да убиеш другиго поради това, че е друг, беше публична теория. След това се появиха перестроечно-реформаторските двусмислия, заприказва се за социализъм с човешко лице. Но преди този момент - при Ленин и Сталин - си беше тъкмо по този начин.
Това е и главната ни неточност от 1990-те години - чувството, че сме победили, тъй като сме победили комунистите и сме махнали сърпа и чука. Но нямахме дистанциран взор, нямахме общ проект. Просто бе имало комунизъм, ГУЛАГ, Сталин, Ленин. Той (комунизмът, б.ред.) бе изобличен, неговата нечовешка същина бе разкрита и през август 1991-а година той бе надвит. Следва многоточие. Защото мислехме, че свободата на Европа идва и при нас в Русия, че влизаме в свят, където християнството е това на Лутер, където е имало Реформация, в един свободен, необятен свят. Но откакто смъкна аленото знаме и надяна трикольора, Русия откри, че се е върнала обратно.
Струваше ни се, че сме възприели общочовешките полезности, само че след къса пауза се върнахме назад към съветския обичаен византийски нрав. Върнахме се във Византия - просто се преоблякохме, в случай, че ДНК-то ни, метафорично казано, си остана същото - историческото ни ДНК, осъзнатият смут на нашата имперска, месианска матрица. Така днешното " налагане на злото ", което за европейското и за цивилизованото око с съображение наподобява като безспорна морална дисторция, при нас е идеология, стъпваща на разбирането, че в действителност имаме специфичен морал и специфични права да учим света по какъв начин да живее.
Струва ми се, че това е същността на протичащото се: с каква лекост голямо количество напълно некръвожадни, видимо естествени хора се съгласиха, че е допустимо да се пролива кръв в името на нещо. Че може да се пренебрегне волята на някой различен в името на своята вярна воля. Че на света могат да бъдат наложени своите лични правила. Че има нещо, което е по-важно от човешкия живот. Това е същата тази Русия - византийска Русия, империя, месианска страна. А месията нали по тази причина е избавител, с цел да не държи сметка на вредите. Може всички да загинат, само че пък по-късно ще бъде Царство Божие. Вече минахме през това с поколението на нашите баби и дядовци, които претърпяха първата половина от живота си тъкмо по този начин: с вярата, че ще умрат няколко хиляди или даже милиони, само че по-късно ще настъпи верен, прелестен, естествен живот.
Бяха погубени милиони, само че верният живот по този начин и не настъпи - матрицата единствено бе укрепена. И точно в тази матрица Оруел е доста комфортен. Защото вътре в нея мирът фактически е война, а лъжата в реалност е истина. Защото има по-важни и по-ценни неща от човешкия живот. Кои са те ли? Точно по този начин - Русия. Това е ужасът на руснаците, за който самите те заплащат доста повече от всички околни страни. Защото никой не пострада от това месианство, от Иван Грозни, Сталин и Путин повече от съветския народ, който просто бе погубен в няколко етапи.
И това заличаване продължава. Днес в Русия ръководи точно тази византийска матрица и това, което виждаме през днешния ден: буквата Z и непредвидената за мнозина подготвеност на милиони хора да се отъждествят с нея и да я припознаят като своя.
Дъждовни води: Да не би руснаците просто да не са имали различен избор, тъй като всичко е било предопределено още от времето на Иван Грозни?
В. Шендерович: Няма съдба, има трендове. Това е като болест: гибелта не е предопределена, само че има болест, която би трябвало да се лекува. Тогава и шансът за летален излаз е по-малък. Няма предразсъдък - има съветска матрица, съветско схващане.
Когато се раждат деца, те не се раждат с Византия в главите, само че не и с учен Сахаров. Въпросът е какво ще вкараме в главите им. Виждаме по какъв начин ги строяват, поставят им шапки и ге карат да образуват буквата Z - постановат им тази норма. Едни ще съумеят се преборят с нея, само че у други тя ще пусне дълбоки корени. Важното е тази чудовищна норма да не се възпроизвежда, а да се припомня, че има и друга.
Дъждовни води: Дали това е допустимо в близко бъдеще?
В. Шендерович: Може би. Случилото се на 24-и февруари внезапно ни приближи към гибелта на " Руската империя ". Тя ще почине скоро и това към този момент е напълно явно. Динамиката ясно демонстрира, че империята умира. Тази " съветска Византия " доближи кулминационната точка си при късния Сталин. А следвоенният свят, поделен сред комунистическа Русия и Америка, пък беше другата връхна точка.
Оттам нататък нататък, като изцяло нежизнеспособна групировка, тази " Руска империя " стартира да се разпада: първо отпаднаха по този начин наречените страни от социалистическия лагер, по-късно и по този начин наречените съюзни републики. Сега сме очевидци на една от последните войни на империята за провинциите. Това е класика, историята го знае: всички тези победи приключват с Атила, с Аларих и с краха, гибелта на този " Рим ". Срещу това не може да се направи нищо - единствено може да се понижи цената за разпада на империята, т.е. да се направи по този начин, че този развой да не въвлича няколко генерации. Така могат да бъдат избавени животите на десетки или стотици хиляди хора, даже на милиони - в случай че вземем поради и нуклеарната опасност. Така доста би се понижила чудовищната цена за една изцяло безсмислена цел.
Ако обаче Русия упорства да има имперско бъдеще, тя ще почине доста скоро и като империя, и - за жалост - като страна и просвета. За нашата незаинтересованост има лекарство и в това отношение нито едно изпитание не е ненужно. Само би трябвало да осъзнаем, че сме заболели. И да стартираме да се лекуваме.
*Виктор Шендерович е роден през 1958 година в Москва. Писател, журналист, сатирик, цивилен деятел и правозащитник, критик на Владимир Путин. Има своята колона в политическото списание The New Times.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ