Замисляте ли се, преди да хванете дръжката на бравата, за

Замисляте ли се, преди да хванете дръжката на бравата, с цел да си отворите вратата в офиса? Или у дома? А когато се ръкувате с чужд? Изпитвате ли дискомфорт, когато сте в парка и към вас се съберат доста хора? А може би не ви прави усещане, че индивидът зад вас на опашката в магазина ви диша в гърба, убеден, че по този начин ще бъде обслужен по-бързо на касата.

Предупрежденията какви ограничения би трябвало да съблюдаваме, с цел да се опазим от ковид, предавани всекидневно по обичайните медии и в обществените мрежи в продължение на месеци след началото на пандемията, са се отразили по друг метод на всеки от нас. Някои хора се тормозят да поддържат връзка, други мият прекомерно постоянно ръцете си, трети не желаят да отидат на заведение, даже навън. Има и такива, които отхвърлят, че пандемията е трансформирала по какъвто и да е метод всекидневието им.

Разбира се, това са наблюдения на създателя на този материал, без рекламация за представителност. За пояснение на психическо равнище по какъв начин се отрази тази година и половина върху битовата страна на живота ни, потърсихме Михаил Михайлов , клиничен психолог, психотерапевт и възпитател, с процедура в София. Работи с деца и младежи, както и с проблемите на модерното време, като меланхолия, тревога, несполучливи връзки.

Снимка: Личен списък

Какво съпоставяне можете да извършите - изглеждаше тревогата на хората през март предходната година и по какъв начин наподобява тя в този момент?

В началото на пандемията от Българска академия на науките направиха три проучвания, които откриха следното: първоначално от една страна имаше тревога от това, което ни очакваше тогава, и въпреки това имаше боязън от самия вирус. Тревожността преобладаваше над всичко, в това число над страха. Само месец и половина по-късно второто проучване сподели, че равнищата на тревога и боязън са спаднали и с тях се понижи спазването и на ограниченията.

От настояща позиция тревогата съгласно мен в никакъв случай не ни е напускала. Тя просто е ставала по-видима по време на пиковете на заразяване и по-невидима през лятото и по време на празници. Свидетелство за това, че тревогата се явява наша спътница, са острите реакции на хората, даже и сега, към всеки, който подсети или уточни с обстоятелства, че заплахата не ни е напуснала и предстоят още сложни моменти, сега дори текат такива предизвестия.

Прави усещане и налагането на един израз - " страхуваш ме или опасяват ни ", вместо нормалното " плашиш ме или плашат ни ". Това не е инцидентно и не се дължи единствено на неприятна езикова просвета. Този израз може би ни разкрива нещо от нашата неофициална тревога. Така че сега тревогата е по-невидима, по-малка е може би поради лятото и напредъка на медицината, само че към момента я има и при идващ пик тя ще се увеличи.

Това всекидневно говорене по медиите какво се задава, статистиката за броя на новите случаи и на умрелите, която не стопира да се вади всекидневно, до каква степен въздейства върху тревогата на хората съгласно Вас?

За някои хора това е сигнален знак да се ориентират в действителността. Това е метод да се ръководи риска, да сме осведомени и да знаем какво да вършим. За други, които по принцип са тревожни, тези вести просто вадят тревогата.

Най-важно е пред какво ни изправя вирусът. Той ни изправя пред въпроса за гибелта. Нашият живот е застрашен. Хората няма по какъв начин да избягат от този въпрос и едни отхвърлят да го мислят, а други го мислят, доколкото могат. Златната среда е там, където ние не блокираме на този въпрос - можем да го мислим и да се съобразяваме по отношение на данните от действителността.

В момента сме в относително естествена обстановка и животът към момента наподобява както досега, даже мога да кажа, че по мои наблюдения забележителна част от хората не съблюдават ограничения като отдалеченост и носене на маска. Може ли това да се пояснява като предпазен механизъм на душeвността, че всичко е наред и не желаеме да се връщаме към онази действителност, в която съвсем нищо не зависеше от нас и трябваше да се съобразяваме с доста ограничавания?

Да, може. Миналото лято това беше доста по-видно - опитът да се не помни за заплахата, която толкоз доста ни тревожеше. Това е предпазен механизъм, който в логиката на психиката се назовава изтласкване. Чрез него душeвността ни се оправя с нещо, което я тревожи - в тази ситуация смъртната заплаха.

Сега това изтласкване отново го има, само че не е толкоз очевидно, тъй като има доводи, които да оправдаят хората да не съблюдават ограниченията - броят на преболедувалите, имунизацията, медицинският прогрес в оправянето с инфекцията.

Но изтласкване има, въпреки и по-прикрито. Кое го издава? Начинът, по който подминаваме информацията за броя на инфектираните и прогнозите, които се вършат. Ние още веднъж се вършим на прелестно разсеяни какво следва до месец-два. Искаме да има още една-две седмици успокоение.

Какво съставляват другите защитни механизми, които сте следил?

В топ 3 съгласно мен са механизмите на отричането, проекцията и изместването.

В първия случай отхвърляме заплахата и даже можем да отхвърляме съществуването на вируса. Сигурно си спомняте по какъв начин казвахме, че това не е толкоз рисково, това е единствено един грип, чак в Китай, тук в никакъв случай няма да пристигна. Все още има хора, които отхвърлят неговото битие.

На другия предпазен механизъм, проекцията, изискуем всички тайни теории, които измисляхме - че някой някъде е измислил този вирус, че може да го спре когато и да е, когато реши. Така намираме елементарно решение. А същинското решение е да направляваме еволюцията на вируса, само че ние към момента не можем да го вършим. И защото не можем да го създадем, това ни предизвиква тревога и ние се опитваме да създадем пояснителен модел през проекцията, в който това влиза в наш утопичен надзор. Вирусът е фиктивен и този, който го е измислил, може елементарно да го спре.

И третият механизъм - изместването, който съгласно мен беше най-продуктивен - това е когато силата от една тревожна визия се вземе и се употребява за нещо, което носи наслаждение. Например комедийните шаржове и разнообразни смешки за вируса, за Генерала, за Щаба. Така измествахме тревогата към творчество и се разведрявахме през хумора.

Има ли връзка сред защитните механизми и смяната на живота ни в чисто битов проект - апелите за миене на ръце, за съблюдаване на отдалеченост и на други ограничения ускориха ли терзанията на хората в тяхното всекидневие съгласно вашите наблюдения?

При някои хора сигурно са се засилили. Правилото е, че в стресова обстановка човек се " чупи " там, където му е слабото място. Тези, които са тревожни, стават по-тревожни. Депресивните могат да станат по-депресивни. Натрапливите дейности или уплахата може в действителност да се преглежда като отбрана, само че може и да е признак за друго.

Обикновено за това деяние, дали е рационално целесъобразно, се ориентираме по възприятието на тревога, което го съпътства. Ако това възприятие на тревога не си отива, макар че ние няколко пъти сме създали съответния обред, приказваме за някаква форма на невротизиране. Не единствено че имаме отбрана през някакво деяние, да кажем миене на ръцете, само че то може би към този момент не прави работа. И започваме да минаваме във етапа, в която образуваме нещо като, доста мощно казано натраплив признак. Силно казано, тъй като това може да е краткотрайно, а не трайно.

Ако този обред ни носи задоволство на момента, само че повторението му натоварва живота ни и пречи на всекидневието ни, какво можем да създадем? Трябва ли да потърсим професионална помощ?

Възможно е човек да потърси професионална помощ, с цел да се върне повече към действителността. Защитните механизми имат за цел да ни обезпечат успокоение, само че това има цена. Тя може да се показва в отдалечаване от действителността и заплахата, и това да усложни действието на всекидневието ни. Също по този начин и да ни заплаши - в случай че отхвърляме заплахата и се събираме с доста хора по време на пик, доста по-лесно е да се заразим.

Защитните механизми могат да станат дисфункционални и вместо да понижават терзанието ни, да лишават от времето и силата ни да ги поддържаме функциониращи.

Каква е разликата сред ръководството на риска и ръководството на напрежението?

Управлението на риска е развой, при който действителността се проучва за да се промени в наша изгода. В подтекста на пандемията това означаваше ръководство на инфекцията на здравно, икономическо и обществено равнище. А ръководството на напрежението е по какъв начин ние се оправяме с вътрешната си действителност и с тревогата.

И първоначално, и в този момент хората са извънредно съсредоточени върху ръководството на тревогата си и изобщо не се концентрират върху външната действителност и по какъв начин да я употребяват в своя изгода. Лошото е, че до момента в който вършат това, те губят скъпо време, което може да се употребява по различен метод. Затова най-точните прогнози се вършат от математиците, а не от лекарите.

Обратно, лекари като доктор Мангъров се заиграха с терзанията на хората, и, макар неточните прогнози, неговите бранители останаха упорити и гръмогласни. Защото ръководи тревогата на хората, като ги успокоява, а те желаят тъкмо това. Ние обръщаме внимание на вътрешната си действителност, вместо да гледаме какво се случва на открито, по какъв начин можем да направляваме инфекцията и да я използваме в наша изгода.

Забелязали ли сте дълготрайни последици от миналогодишното затваряне върху душeвността на хората?

Такива последици в моята процедура не следя. Може би родителите на деца, които имаха проблеми в учебно заведение, бяха по-притеснени при започване на лятото, по какъв начин ще стартира идната образователна година и дали децата им ще се оправят. Но даже това не може да се назова продължително следствие в клиничния смисъл на думата.