За противодействието и `антикорупцията`
Законопроектът за противопоставяне на корупцията и лишаване на нелегално добитото имущество, квалифициран от Министерство на правораздаването, и законопроектът на " Българска социалистическа партия за България " за основаване на Специална организация „ Антикорупция “ се разграничават между тях освен поради това, че уреждат друг вид публични връзки. Двата законопроекта отразяват кардинално разнообразни разбирания за държавното ръководство.
Вниманието на медиите бе концентрирано върху това кой и по какъв начин ще дефинира управлението на тази институция. Причината за това е в очевидната упоритост на президентската администрация в тази тенденция . Ако законопроектът, подсилен от ГЕРБ, допуска построяването на групов орган, който да се назначава от Народното събрание, то планът на социалистите разпорежда цялата отговорност за тази институция на президента, аргументирайки метода си с това, че той е директно избиран от всички български жители.
Втората отчетлива разграничителна линия, към която се разпростира аргументацията на Българска социалистическа партия, е в визията, че това би трябвало да бъде институция, която да се бори с корупцията „ по високите етажи на властта “. В визията на създателите на законопроекта това значи въпросната Специална организация „ Антикорупция “ да може да проверява, в това число по лична инициатива; да събира доказателства, да приготвя обвиняване и да го внася в съда. Няма никакво подозрение в упоритостта тази конструкция да сътвори успореден път за следствие на корупцията, само че по-важното е, че тя ще работи като ЧК, като „ черезвичайная комисия “ по модела на болшевишката загадка полиция на Феликс Едмундович Дзержински , която на практика не предстои на надзор, с изключение на от Президента на Републиката.
Зад сходна законодателна самодейност стои разбирането, че корупцията е на първо място рушвет, че тя се заражда и действа единствено на най-високо политическо ниво и че може да бъде дейно преследвана посредством някакви паралелни и изключителни пълномощия. Ако законопроектът на Министерството на правораздаването се пробва да вкара единни стандарти и да синтезира насъбраната експертиза в разнообразни институции, то другият законопроект разчита на съществуващата конструкция в ДАНС, която да получи изключителни по своя темперамент пълномощия.
Критиката във връзка с съществуващите сега институции за противопоставяне на корупцията има своите учредения, само че тя се отнася в същата степен и до профилираното звено в структурата на ДАНС. Ако публичното мнение възприема ръководството като пространство на висок корупционен риск и чака, че ефикасното му противопоставяне минава само и единствено през дейно наложени санкции, то „ принос “ за неналичието на сходни резултати имат всички структури, които са ангажирани в процеса на подготовка и поддържане на обвиняването по такива проблеми. Именно в тази си част, развиващият се обществен спор би трябвало да придобие още по-ясни контури.
През миналите повече от петнадесет години бяха основани разнообразни стратегически и планови документи, бяха признати законови правила и започнаха съществуването си разнообразни институции, които би трябвало да доведат до прогрес в противодействието против корупцията. След гневната опозиция против тогавашната тройна коалиция, бе признат Законът за спора на ползи. Преди това, още веднъж под натиска на гражданската самодейност и задгранични специалисти, бе основан и модернизиран Законът за гласност на имуществото на лицата заемащи висши държавни длъжности. След това бе призната нововъведението за така наречен гражданска конфискация и бе основана Комисията за лишаване на нелегално добито имущество.
В разстояние на целия този интервал от време бяха правени промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс, вследствие на което последователно обособените етапи в корупционния развой откриха своя правна формулировка. И въпреки всичко, макар многочислените заявления и предизборни задължения, резултатите от противодействието на корупцията оставаха частични и противоречиви. Отнемането на нелегално добито имущество стартира да дава резултати, въпреки и с големите старания на специалистите и чиновниците в структурите на Комисията. Гражданската конфискация последователно стартира да придобива своя образ в практиката на КОНПИ, макар съпротивата и опитите за саботиране на процеса.
Новият законопроект на ГЕРБ търси път към дейно съвместяване на тези функционалности и отговорности в структурата на единна Комисия, която да координира и увеличи качеството на процеса за противопоставяне на корупцията. В този смисъл, законопроектът включва анулацията на три съществуващи досега закона и интегрира структурите, основани от тях. Така, за първи път в законодателната процедура във връзка с противодействието на корупцията, не се появява нова конструкция, основана по нов закон, а един нов закон анулира три съществуващи. Примерите за сходна законодателна резултатност са доста малко в българската процедура.
Срещу това, създателите на концепцията за някаква „ специфична организация “, която да се бори с корупцията, опълчват основаването на поредна нова конструкция, по специфичен закон, която с изключение на всичко останало влиза в несъгласие с основополагащи правила на конституцията, съществуващата законодателна процедура и правилата на създаване на модерната страна. Назначаван еднолично от президента ръководител на тази „ специфична организация “ ще дефинира напълно както заместниците си, по този начин и дилемите, които ще извършва тази конструкция. Разбира се, че откакто е назначаван от президента, ръководителят или шефът на тази конструкция няма да има опция да проверява оня, който го е назначил.
Но с изключение на всички тези тематики и причини, към момента настрана от публичното и медийно внимание остава един различен въпрос, който има определящо значение за идните диспути по двата законопроекта. Авторите и бранителите на „ специфичната организация “ упорстват, че доколкото Народното събрание избира министър-председателя и Министерския съвет, то не е в положение да подсигурява надзор върху успеваемостта при следствието на корупцията. Това бе ясно и изрично декларирано, без мнозина да се замислят върху същинския смисъл на сходно изказване.
Ако Народното събрание не може да избира и управлява дейно една институция, която би трябвало да противодейства ефикасно на корупцията, то това значи, че самата концепция на парламентарната народна власт е подложена на рецензия. Ако директно назначаван от президента едноличен орган на власт, който не се регистрира пред никого с изключение на пред самия „ орган по назначението си “, може да бъде по-ефикасен от институциите на парламентарното ръководство, това би означавало да приемем на доверие, че едноличното ръководство е за предпочитане пред парламентарната народна власт.
Сама по себе си сходна обосновка демонстрира, че създателите на този законопроект, които и да са те, където и да работят и където и да се намират, се пробват да основат визията, че Народното събрание и всички избирани и назначавани от него групови органи са неспособни да подсигуряват правда и правдивост за жителите. Това е прикрит апел към определяне на еднолично ръководство, което зад маската на мажоритарния избор за президент на Републиката ни предлага опция за основаването на неподлежаща на какъвто и да било надзор еднолична власт, която да проверява всяко ръководещо болшинство.
В тази вероятност даже не става въпрос за това какви би трябвало да са връзките сред тази „ специфична организация “ и Прокуратурата на Република България. Тя се мисли като „ щурмова команда “, която може да бъде употребена против всяко ръководещо болшинство от страна на всеки изпълняващ длъжността президент.
Същественият въпрос е какъв брой надалеч биха могли да стигнат радетелите за „ бърза и радикална антикорупция “? Ако някой споделя разбирането за преимуществата на напълно президентски режим на ръководство, то това е въпрос, който може да бъде решен единствено посредством нова Конституция. Всичко друго е опит за компрометиране парламентарната народна власт и завземане на страната от групови и корпоративни ползи, което в действителност е задачата на всяка политическа корупция.
Вниманието на медиите бе концентрирано върху това кой и по какъв начин ще дефинира управлението на тази институция. Причината за това е в очевидната упоритост на президентската администрация в тази тенденция . Ако законопроектът, подсилен от ГЕРБ, допуска построяването на групов орган, който да се назначава от Народното събрание, то планът на социалистите разпорежда цялата отговорност за тази институция на президента, аргументирайки метода си с това, че той е директно избиран от всички български жители.
Втората отчетлива разграничителна линия, към която се разпростира аргументацията на Българска социалистическа партия, е в визията, че това би трябвало да бъде институция, която да се бори с корупцията „ по високите етажи на властта “. В визията на създателите на законопроекта това значи въпросната Специална организация „ Антикорупция “ да може да проверява, в това число по лична инициатива; да събира доказателства, да приготвя обвиняване и да го внася в съда. Няма никакво подозрение в упоритостта тази конструкция да сътвори успореден път за следствие на корупцията, само че по-важното е, че тя ще работи като ЧК, като „ черезвичайная комисия “ по модела на болшевишката загадка полиция на Феликс Едмундович Дзержински , която на практика не предстои на надзор, с изключение на от Президента на Републиката.
Зад сходна законодателна самодейност стои разбирането, че корупцията е на първо място рушвет, че тя се заражда и действа единствено на най-високо политическо ниво и че може да бъде дейно преследвана посредством някакви паралелни и изключителни пълномощия. Ако законопроектът на Министерството на правораздаването се пробва да вкара единни стандарти и да синтезира насъбраната експертиза в разнообразни институции, то другият законопроект разчита на съществуващата конструкция в ДАНС, която да получи изключителни по своя темперамент пълномощия.
Критиката във връзка с съществуващите сега институции за противопоставяне на корупцията има своите учредения, само че тя се отнася в същата степен и до профилираното звено в структурата на ДАНС. Ако публичното мнение възприема ръководството като пространство на висок корупционен риск и чака, че ефикасното му противопоставяне минава само и единствено през дейно наложени санкции, то „ принос “ за неналичието на сходни резултати имат всички структури, които са ангажирани в процеса на подготовка и поддържане на обвиняването по такива проблеми. Именно в тази си част, развиващият се обществен спор би трябвало да придобие още по-ясни контури.
През миналите повече от петнадесет години бяха основани разнообразни стратегически и планови документи, бяха признати законови правила и започнаха съществуването си разнообразни институции, които би трябвало да доведат до прогрес в противодействието против корупцията. След гневната опозиция против тогавашната тройна коалиция, бе признат Законът за спора на ползи. Преди това, още веднъж под натиска на гражданската самодейност и задгранични специалисти, бе основан и модернизиран Законът за гласност на имуществото на лицата заемащи висши държавни длъжности. След това бе призната нововъведението за така наречен гражданска конфискация и бе основана Комисията за лишаване на нелегално добито имущество.
В разстояние на целия този интервал от време бяха правени промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс, вследствие на което последователно обособените етапи в корупционния развой откриха своя правна формулировка. И въпреки всичко, макар многочислените заявления и предизборни задължения, резултатите от противодействието на корупцията оставаха частични и противоречиви. Отнемането на нелегално добито имущество стартира да дава резултати, въпреки и с големите старания на специалистите и чиновниците в структурите на Комисията. Гражданската конфискация последователно стартира да придобива своя образ в практиката на КОНПИ, макар съпротивата и опитите за саботиране на процеса.
Новият законопроект на ГЕРБ търси път към дейно съвместяване на тези функционалности и отговорности в структурата на единна Комисия, която да координира и увеличи качеството на процеса за противопоставяне на корупцията. В този смисъл, законопроектът включва анулацията на три съществуващи досега закона и интегрира структурите, основани от тях. Така, за първи път в законодателната процедура във връзка с противодействието на корупцията, не се появява нова конструкция, основана по нов закон, а един нов закон анулира три съществуващи. Примерите за сходна законодателна резултатност са доста малко в българската процедура.
Срещу това, създателите на концепцията за някаква „ специфична организация “, която да се бори с корупцията, опълчват основаването на поредна нова конструкция, по специфичен закон, която с изключение на всичко останало влиза в несъгласие с основополагащи правила на конституцията, съществуващата законодателна процедура и правилата на създаване на модерната страна. Назначаван еднолично от президента ръководител на тази „ специфична организация “ ще дефинира напълно както заместниците си, по този начин и дилемите, които ще извършва тази конструкция. Разбира се, че откакто е назначаван от президента, ръководителят или шефът на тази конструкция няма да има опция да проверява оня, който го е назначил.
Но с изключение на всички тези тематики и причини, към момента настрана от публичното и медийно внимание остава един различен въпрос, който има определящо значение за идните диспути по двата законопроекта. Авторите и бранителите на „ специфичната организация “ упорстват, че доколкото Народното събрание избира министър-председателя и Министерския съвет, то не е в положение да подсигурява надзор върху успеваемостта при следствието на корупцията. Това бе ясно и изрично декларирано, без мнозина да се замислят върху същинския смисъл на сходно изказване.
Ако Народното събрание не може да избира и управлява дейно една институция, която би трябвало да противодейства ефикасно на корупцията, то това значи, че самата концепция на парламентарната народна власт е подложена на рецензия. Ако директно назначаван от президента едноличен орган на власт, който не се регистрира пред никого с изключение на пред самия „ орган по назначението си “, може да бъде по-ефикасен от институциите на парламентарното ръководство, това би означавало да приемем на доверие, че едноличното ръководство е за предпочитане пред парламентарната народна власт.
Сама по себе си сходна обосновка демонстрира, че създателите на този законопроект, които и да са те, където и да работят и където и да се намират, се пробват да основат визията, че Народното събрание и всички избирани и назначавани от него групови органи са неспособни да подсигуряват правда и правдивост за жителите. Това е прикрит апел към определяне на еднолично ръководство, което зад маската на мажоритарния избор за президент на Републиката ни предлага опция за основаването на неподлежаща на какъвто и да било надзор еднолична власт, която да проверява всяко ръководещо болшинство.
В тази вероятност даже не става въпрос за това какви би трябвало да са връзките сред тази „ специфична организация “ и Прокуратурата на Република България. Тя се мисли като „ щурмова команда “, която може да бъде употребена против всяко ръководещо болшинство от страна на всеки изпълняващ длъжността президент.
Същественият въпрос е какъв брой надалеч биха могли да стигнат радетелите за „ бърза и радикална антикорупция “? Ако някой споделя разбирането за преимуществата на напълно президентски режим на ръководство, то това е въпрос, който може да бъде решен единствено посредством нова Конституция. Всичко друго е опит за компрометиране парламентарната народна власт и завземане на страната от групови и корпоративни ползи, което в действителност е задачата на всяка политическа корупция.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ