Доц. Салкова: Няма как да имаме стабилна съдебната система в такава обстановка
Забелязваме отрицателна наклонност, съгласно която има все по-голямото разграничаване на магистратите от управническите процеси в правосъдната система. Това доста ясно се видя и при извършените неотдавна избори за членове на Висш съдебен съвет от квотата на правосъдната власт, сподели в изявление за Българска телеграфна агенция доцент Екатерина Салкова от Института за страната и правото при Българска академия на науките.
Според нея тази демотивация и отмалялост от непрекъснатата правосъдна промяна е открита при интервюирането на магистрати. Тя се ускорява и от самата нестабилна политическа конюнктура, тъй като е ясно, че при нея няма по какъв начин да има устойчиво развиване и на правосъдната система – така наречен „ политическа воля “ на ръководещите се оказва прекомерно променлива големина, което предпоставя нестабилна правна уредба, а тя от своя страна може единствено да ускори хаоса.
Законодателството би трябвало да бъде устойчиво, с цел да изиграе добре своята роля на обществен регулатор. Затова не би трябвало да се подхожда безгрижно към нормативни промени. На първо място би трябвало да се разпознават проблемите и аргументите за тях- дали са нормативни, или организационни и кадрови. Редица проблеми могат да бъдат решени точно с кадрови или организационни промени, уточни тя.
Според нея едни от най-важните цели би трябвало да са свързани с по-добра уредба на правораздавателните процеси с присъединяване на деца, с въвеждането на форми на възстановително правораздаване, с кодифицирането на уредбата на административните нарушавания и санкции, а поради проблемите със запълването на описите със правосъдни заседатели в доста региони, е доста евентуално заради нужда да се стигне до преосмисляне и на модела на асортимент на правосъдни заседатели.
Категорично е нужна нова Стратегия, с цел да се избегнат безредното нормотворчество и на практика дейности. Мнението ми е и, че би трябвало да помислим за тактика за развиване на правосъдната система, тъй като понятието „ промяна “ освен се „ изтърка “, само че и се натовари с много отрицателни страсти, които сами по себе си демотивират сътрудниците от правосъдната система, уточни Салкова.
Следва цялостният текст на изявлението:
Доц. Салкова, подготвихте разбор за осъществяването на Актуализираната тактика за продължение на промяната в правосъдната система 2014-2020 г. Открояват ли се отрицателни трендове? Говори се за липса на поредност, целеустременост и ориентировка към реализиране на дълготраен резултат.
Ще стартира отговора в обратна посока. До огромна степен неналичието на поредност е разумна последица от непрекъснатите политически разтърсвания. Когато се разисква един стратегически документ, е добре да се реализира необятен консенсус по неговото наличие, тъй като той би трябвало да обезпечи в дълготраен проект развиването на избран бранш. Това значи, несъмнено, че наличието на Стратегията следва да е добре премислено, необятно дискутирано, с включване на всички заинтригувани страни. Опасявам се, че това не може да се каже за Актуализираната тактика за продължение на промяната в правосъдната система. Тя беше много небрежно призната и без включване на всички заинтригувани страни. Ще дам няколко образеца. Първо, още при разискването и приемането на решение на Народното събрание при започване на 2015 година стана ясно, че има значително разминаване сред създателя на акта и болшинството в Народното събрание, което категорично заявява нуждата да се резервира моделът на Висшия правосъден съвет (ВСС) като непрекъснато настоящ орган, макар плануванаъа мярка в Стратегията Висш съдебен съвет да премине към модел, заседаващ на сесии. Всъщност в тази тенденция е и мнението на тогавашния състав на Висш съдебен съвет, който означи, че това би било оттегляне от промяната, а не нейно развиване.
Не по този начин ясно се откроява нежеланието на Народното събрание да вкара директната конституционна тъжба, която е изведена като характерна цел в тактиката, само че бездействието в тази посока е показателно. Друг доста ослепителен образец е изразеното от МТСП мнение, че поради своите пълномощия, то не може да бъде виновна институция за осъществяване на мярката, обвързвана със План за развиване на обществени ограничения за реинтеграция на наказани лица.
Аналогично стоят нещата с невключването на антикорупционната комисия в процеса на приемане на Стратегията, заради което се забавят плануваните разбор и оценка на системата за лишаване в интерес на страната на нелегално добито имущество. Отделен е въпросът, дали въобще комисията би трябвало да бъде виновната институция за този разбор (както планува Пътната карта), или той би трябвало да бъде направен от самостоятелен орган, с цел да се обезпечи неговата обективност.
Меко казано, необичайно е и за какво в Пътната карта не са включени като сътрудници при осъществяване на ограниченията, свързани с юридическото обучение, МОН и Националната организация за оценяване и акредитация (НАОА), които години наред посредством процедурите, свързани с рейтинговата система, дипломирането, определянето на потенциал и акредитации, следят развиването на юридическите факултети, включително образователните проекти и стратегии, наясно са с главните проблеми в бранша и биха могли да допринесат за решаването им. Неслучайно признатата нова Наредба беше анулирана преди още да влезе в действие.
Накратко мога да обобщя, че когато има проблеми по отвесната и хоризонталната логичност на Стратегията и пътната карта, те няма по какъв начин да не рефлектират и върху тяхното осъществяване. Тези органи, които не са задоволително добре включени в процеса по правене и приемане на Стратегията, остават демотивирани и при нейното осъществяване, което пък предпоставя тази липса на целеустременост, която се открива.
Всъщност най-силният тласък, който може да се дефинира като мотор за осъществяването на Стратегията, се оказва не мотивацията, т.е. убеждението, че би трябвало нещо да се направи, с цел да се усъвършенства правораздаването, а финансирането по Оперативна програма " Добро ръководство ". При ограниченията, при които е планувано финансиране, като цяло се вижда по-голям прогрес в осъществяването.
И в този момент приближавам към първата част на въпроса - обрисуват ли се отрицателни трендове? Краткият отговор е - да. Една от тези трендове е регресивно развиване, което е показателно за променчивост - след прочут прогрес първоначално да вземем за пример с ограничение на командироването на магистратите, следва още веднъж разширение на опциите за това.
Същото се случи и с Наредбата за единните държавни условия за придобиване на висше обучение по специалността " Право " и професионална подготовка " правист " - беше призната, отлагаше се влизането ѝ в действие, след което беше анулирана. Вместо повишение на потенциала на профилираните магистратури пък, най-после ги закрихме.
Всъщност отрицателната наклонност тук се свързва с преждевременното осъществяване на някои дейности, които не са задоволително задълбочено премислени (което е обвързвано в някои случаи със противоречиви ограничения в Стратегията).
Друга отрицателна наклонност е все по-голямото разграничаване на магистратите от управническите процеси в правосъдната система. Това доста ясно се видя и при извършените неотдавна избори за членове на Висш съдебен съвет от квотата на правосъдната власт. Тази демотивация и отмалялост от непрекъснатата правосъдна промяна, за жалост, ние установихме и при интервюирането на магистрати. Тя се ускорява и от самата нестабилна политическа конюнктура, тъй като е ясно, че при нея няма по какъв начин да има устойчиво развиване и на правосъдната система – така наречен „ политическа воля “ на ръководещите се оказва прекомерно променлива големина, което предпоставя нестабилна правна уредба, а тя от своя страна може единствено да ускори хаоса.
В подобен случай кои цели би трябвало да залегнат в законодателна стратегия на последващо държавно управление?
Аз съм на мнение, че законодателството би трябвало да бъде устойчиво, с цел да изиграе добре своята роля на обществен регулатор. Затова не би трябвало да се подхожда безгрижно към нормативни промени. На първо място би трябвало да се разпознават проблемите и аргументите за тях – дали са нормативни, или организационни и кадрови. Редица проблеми могат да бъдат решени точно с кадрови или организационни промени. Ако се опитваме да решим тези проблеми със законодателни промени, единствено ще създадем още повече проблеми, вместо да решим наличните.
От опита ми като член на конкурсни комисии в процедури за назначение на магистрати мога да си направя извод да вземем за пример, че има опция за възстановяване на тези процедури и без законодателна смяна, с цел да се обезпечи приемането в правосъдната система на най-добре квалифицираните адвокати. Същото се отнася и за решаването на проблемите с натовареността - в тази тенденция е належащо и регулярното осъществяване на състезания за вакантните щатове.
Що се отнася до законодателството, мисля, че едни от най-важните цели би трябвало да са свързани с по-добра уредба на правораздавателните процеси с присъединяване на деца, с въвеждането на форми на възстановително правораздаване, с кодифицирането на уредбата на административните нарушавания и санкции, а поради проблемите със запълването на описите със правосъдни заседатели в доста региони, е доста евентуално заради нужда да се стигне до преосмисляне и на модела на асортимент на правосъдни заседатели.
Разбира се, в конкретика могат да се разискват доста оферти, само че постоянно следва да се има поради, че правната норма е нереално предписание, би трябвало да се обмисли деликатно какъв ще бъде резултатът от използването ѝ във всички вероятни житейски обстановки, т.е. да се види и „ противоположната страна на медала “, освен страната, която ни стимулира да приемем съответното предписание.
Трябва ли актуализирана Стратегия, с нови цели?
Според мен изрично е нужна нова Стратегия, с цел да се избегнат безредното нормотворчество и на практика дейности. Мнението ми е и, че би трябвало да помислим за тактика за развиване на правосъдната система, тъй като понятието „ промяна “ освен се „ изтърка “, само че и се натовари с много отрицателни страсти, които сами по себе си демотивират сътрудниците от правосъдната система.
Съгласете се, че с оглед концепцията за промяна като нещо краткотрайно, е извънредно дълго провеждането на промяна в продължение на десетилетия. Постоянната промяна е равнозначна на липса на промяна. Не инцидентно към този момент започваме да се връщаме и към предходни модели - да вземем за пример Висш съдебен съвет, заседаващ на сесии. А дали да има нови цели - изрично да. Според мен е нужна една по-стройна организация по вертикала и по хоризонтала на тактиката и пътната карта, с цел да не се „ изтърван “ някои значими тематики като гражданското и административното правосъдие, от една страна, и с цел да не се дублират някои дейности в разнообразни стратегически цели, както и вярно да се разпознават виновните институции, с цел да се подсигурява осъществяването на ограниченията.
Все по-често се приказва за независимостта на съда и на съдията. Значи ли това, че имаме сериозен проблем?
Според мен имаме сериозен проблем и той е чисто на практика, не е проблем, който се дължи на закона или теорията. Той се дължи на нрав и дългогодишни опити за покоряване на правосъдната власт, някои от които, за жалост, сполучливи. Истината е обаче, че в правосъдната система работят доста честни експерти, които, бих споделила, всекидневно се борят за своята самостоятелност, а единствено самостоятелните магистрати са в положение да обезпечат заслужено и качествено правораздаване за жителите.
За страдание, нашите политици не се демонстрираха като държавници и не проумяха потребността да обезпечат самостоятелност на правосъдната система. А тя е доста елементарна за схващане - в случай че през днешния ден един магистрат „ се е продал “ на теб, той на следващия ден ще се „ продаде “ на различен, по тази причина е значимо да се избират честни експерти на основните позиции – те не се „ продават “. Това, че някой има „ коз “ против някого, не значи, че може постоянно да го държи в послушание - на следващия ден ще се яви различен с повече „ козове “, в това число и против държателя на „ коза “ и това ще промени съотношението на силите.
Ето тези игрички се заобикалят при назначение на честни хора. А те също така са и положителни експерти, тъй като си знаят цената. Умните хора не обичат да се подчиняват на глупави нареждания.
Всъщност, колкото по-малко познания има един човек, толкоз по-самонадеян е той и по това се разпознава. Това е ясно още от древността, както споделя един от безспорните мъдреци Сократ: „ Аз знам, че нищо не знам “, или в по-ново време, както за цялост отбелязва Бъртранд Ръсел: „ Досадното на този свят е, че идиотите са уверени в себе си, а умните са изпълнени със подозрения “.
Много мощно се надявам най-накрая политиците да проумеят това, че и те не постоянно ще бъдат „ недосегаеми “ за правораздаването и когато опрат до него, ще желаят да ги съдят честни съдии, върху които не е осъществено въздействие от някой техен „ благодетел “ (доколкото си припомням, вяра за това беше изказал при конфликта си със правосъдната власт и някогашният министър Цветан Цветанов, който преди този момент всекидневно хулеше съдиите).
Както се споделя, това е толкова просто и разумно, че не е належащо човек да преживее някакъв катарзис, с цел да го разбере. А в случай че някой не го схваща, значи страда от сериозен интелектуален недостиг. Да се надяваме, че в случай че продължи политическия напън върху правосъдната власт, този интелектуален недостиг ще бъде обезщетен от практическия опит, насъбран при конфликта със правосъдната система, за което несъмнено, е нужна работеща прокуратура.
Детското и възстановителното правораздаване изостанаха доста, сама казахте. Трябва ли да наваксаме с тези хрумвания?
Задължително е да наваксаме с тези хрумвания. Първо, така наречен „ детско правораздаване “ е от извънредно значение за предварителната защита на престъпността в общ проект. Формирането на настройките измежду децата ни дава опция да предвиждаме картината на престъпността за идващите интервали. Затова е належащо да осигурим дейно коригиране още в детската възраст, в случаите, когато има противообществени прояви на децата. Разбира се, тук има доста дълги полемики по отношение на така наречен „ статусни нарушавания “, с процедурите за наказване на децата и съответно нуждата да бъдат щадящи, поради нежната душeвност на децата и така нататък
Правилният метод към децата подсигурява, че няма да се реализира противоположен резултат. Тук е мястото да отбележа и нуждата да се усъвършенства както правната уредба, по този начин и активността на държавните органи, и то освен с оглед присъединяване на деца в процедури в качеството на закононарушители. Както в тези случаи, по този начин и при присъединяване на деца като очевидци или жертви на нарушавания, би трябвало по този начин да се провеждат процедурите, че да се подсигурява правилото за висшия интерес на детето, включително по отношение на чуване на неговото мнение.
Относно въвеждането на възстановително правораздаване, считам, че това също директно рефлектира върху предварителната защита по две аргументи. Първо, посредством него ще се разреши по-бързо да завърши решаването на някои правни разногласия, а по този метод ще се разтовари и правосъдната система от по-леките случаи, с цел да се концентрира върху по-тежките, което ще способства за спазването на правилото за разглеждане и решение на делата в рационален период.
Много постоянно бавното правораздаване се дефинира като липса на правораздаване и формите на възстановително правораздаване ще допринесат за ускоряването на правосъдните каузи там, където има проблеми (не във всички региони има такива, това зависи най-много от натовареността). Съответно би трябвало най-накрая да стане ясно за обществото, че не тежестта на наказването, а неговата наложителност подсигурява предварителната защита на престъпността.
На второ място, при възстановителното правораздаване се подсигурява в по-голяма степен поправянето на връзките сред страните в спора, психическото влияние върху причинителя на закононарушението е по-силно и надлежно са по-големи опциите да се избегне вторична или повторна виктимизация на жертвата на закононарушението, в сравнение с при общата правосъдна процедура.
Трябват ли промени в Конституцията?
Трябва спор дали са нужни промени в Конституцията и какви, и то сериозен, а не лекомислен спор. Трябва и разбор на въздействието на досегашните промени в Конституцията. Дали те трансформираха правосъдната система с позитивен знак, или не. Прибързаната смяна на Конституцията до нищо положително няма да докара, само че в един сериозен спор може да се обсъдят всички причини за или срещу всяко съответно предложение, с цел да се стигне до най-хубавия резултат. И както към този момент показах, належащо е да се види и „ противоположната страна на медала “.
Лесно е да вземем за пример да отпадне надзора за правда като пълномощие на основния прокурор, само че сме очевидци на голям брой случаи, при които точно този контрол преодолява безсилието на жителите в редица региони, в които има локални зависимости, които отчайват жителите.
Въпросът е по какъв начин да се подсигурява злоупотребата с пълномощия на всяко едно равнище. Разбира се, може да се мисли за това дали надзорът за правда да бъде пълномощие на основния прокурор или да се ограничи до редови прокурор от ВКП, за мандата на „ тримата огромни “, за повече условия към решението на Висш съдебен съвет, с което се преодолява отвод на президента да назначи определения претендент, за болшинството, с което се избира Висш съдебен съвет, за модела на този съвет и така нататък Важното обаче е да се съобразят всички причини, с цел да се одобри най-хубавата уредба.
За да бъдат признати каквито и да са промени, би трябвало постоянен парламент. Това, че последните няколко мандата на Народно събрание са къси основава ли проблем за приемането на законодателство?
Разбира се, това основава извънреден проблем за законодателството. А за неговата непоклатимост значение има с изключение на разпокъсаността на Народното събрание и съществуването на идеология и стратегия за ръководство. По мое мнение, в последните години изборите се предопределят от харизмата на една или друга персона, като се подценяват идеологиите и стратегиите за ръководство на партиите. Затова и има такова „ текучество “ на партии - непрестанно се основават нови, някои от тях бързо влизат в Народното събрание, само че множеството бързо и излизат.
Виждаме коалиране на партии, които в идеологически проект би трябвало да имат съществени разлики. А тези разлики не могат да обезпечат устойчиво ръководство, тъй като се постанова, в случай че мога по този начин да се изразя, „ прекоалиране “ при гласоподаване по съответни въпроси, по които имат разлики партиите от ръководещата коалиция. Стабилността изисква сливане към съответни хрумвания и разработване на обща стратегия за ръководство на ръководещата коалиция, с цел да не се получават раздори при реализирането от всяка партия на своята лична стратегия и визии.
Всъщност показателна за подценяването на предизборните стратегии е неналичието на съществени предизборни диспути, които да обезпечат на жителите опция за точна преценка. Последните години прекомерно постоянно хората споделят и пишат „ и аз гласувах за тези, само че в този момент им желая оставката “.
Дебатите, в които ясно се насочат послания и се отличават разликите в концепциите, тезите и стратегиите, са значима стъпка за вярно насочване на жителите. Така че, аз персонално се надявам за идващите избори да видя такива диспути, да имаме по-стабилен парламент, който ще бъде в положение да приема постоянни закони. А постоянни могат да бъдат единствено качествените закони.
Да отбележа и „ противоположната страна на медала “-до известна степен разпокъсаността защищава от преждевременно приемане на недобре премислени закони, тъй като срещат опозиция от повече политически субекти.
Според нея тази демотивация и отмалялост от непрекъснатата правосъдна промяна е открита при интервюирането на магистрати. Тя се ускорява и от самата нестабилна политическа конюнктура, тъй като е ясно, че при нея няма по какъв начин да има устойчиво развиване и на правосъдната система – така наречен „ политическа воля “ на ръководещите се оказва прекомерно променлива големина, което предпоставя нестабилна правна уредба, а тя от своя страна може единствено да ускори хаоса.
Законодателството би трябвало да бъде устойчиво, с цел да изиграе добре своята роля на обществен регулатор. Затова не би трябвало да се подхожда безгрижно към нормативни промени. На първо място би трябвало да се разпознават проблемите и аргументите за тях- дали са нормативни, или организационни и кадрови. Редица проблеми могат да бъдат решени точно с кадрови или организационни промени, уточни тя.
Според нея едни от най-важните цели би трябвало да са свързани с по-добра уредба на правораздавателните процеси с присъединяване на деца, с въвеждането на форми на възстановително правораздаване, с кодифицирането на уредбата на административните нарушавания и санкции, а поради проблемите със запълването на описите със правосъдни заседатели в доста региони, е доста евентуално заради нужда да се стигне до преосмисляне и на модела на асортимент на правосъдни заседатели.
Категорично е нужна нова Стратегия, с цел да се избегнат безредното нормотворчество и на практика дейности. Мнението ми е и, че би трябвало да помислим за тактика за развиване на правосъдната система, тъй като понятието „ промяна “ освен се „ изтърка “, само че и се натовари с много отрицателни страсти, които сами по себе си демотивират сътрудниците от правосъдната система, уточни Салкова.
Следва цялостният текст на изявлението:
Доц. Салкова, подготвихте разбор за осъществяването на Актуализираната тактика за продължение на промяната в правосъдната система 2014-2020 г. Открояват ли се отрицателни трендове? Говори се за липса на поредност, целеустременост и ориентировка към реализиране на дълготраен резултат.
Ще стартира отговора в обратна посока. До огромна степен неналичието на поредност е разумна последица от непрекъснатите политически разтърсвания. Когато се разисква един стратегически документ, е добре да се реализира необятен консенсус по неговото наличие, тъй като той би трябвало да обезпечи в дълготраен проект развиването на избран бранш. Това значи, несъмнено, че наличието на Стратегията следва да е добре премислено, необятно дискутирано, с включване на всички заинтригувани страни. Опасявам се, че това не може да се каже за Актуализираната тактика за продължение на промяната в правосъдната система. Тя беше много небрежно призната и без включване на всички заинтригувани страни. Ще дам няколко образеца. Първо, още при разискването и приемането на решение на Народното събрание при започване на 2015 година стана ясно, че има значително разминаване сред създателя на акта и болшинството в Народното събрание, което категорично заявява нуждата да се резервира моделът на Висшия правосъден съвет (ВСС) като непрекъснато настоящ орган, макар плануванаъа мярка в Стратегията Висш съдебен съвет да премине към модел, заседаващ на сесии. Всъщност в тази тенденция е и мнението на тогавашния състав на Висш съдебен съвет, който означи, че това би било оттегляне от промяната, а не нейно развиване.
Не по този начин ясно се откроява нежеланието на Народното събрание да вкара директната конституционна тъжба, която е изведена като характерна цел в тактиката, само че бездействието в тази посока е показателно. Друг доста ослепителен образец е изразеното от МТСП мнение, че поради своите пълномощия, то не може да бъде виновна институция за осъществяване на мярката, обвързвана със План за развиване на обществени ограничения за реинтеграция на наказани лица.
Аналогично стоят нещата с невключването на антикорупционната комисия в процеса на приемане на Стратегията, заради което се забавят плануваните разбор и оценка на системата за лишаване в интерес на страната на нелегално добито имущество. Отделен е въпросът, дали въобще комисията би трябвало да бъде виновната институция за този разбор (както планува Пътната карта), или той би трябвало да бъде направен от самостоятелен орган, с цел да се обезпечи неговата обективност.
Меко казано, необичайно е и за какво в Пътната карта не са включени като сътрудници при осъществяване на ограниченията, свързани с юридическото обучение, МОН и Националната организация за оценяване и акредитация (НАОА), които години наред посредством процедурите, свързани с рейтинговата система, дипломирането, определянето на потенциал и акредитации, следят развиването на юридическите факултети, включително образователните проекти и стратегии, наясно са с главните проблеми в бранша и биха могли да допринесат за решаването им. Неслучайно признатата нова Наредба беше анулирана преди още да влезе в действие.
Накратко мога да обобщя, че когато има проблеми по отвесната и хоризонталната логичност на Стратегията и пътната карта, те няма по какъв начин да не рефлектират и върху тяхното осъществяване. Тези органи, които не са задоволително добре включени в процеса по правене и приемане на Стратегията, остават демотивирани и при нейното осъществяване, което пък предпоставя тази липса на целеустременост, която се открива.
Всъщност най-силният тласък, който може да се дефинира като мотор за осъществяването на Стратегията, се оказва не мотивацията, т.е. убеждението, че би трябвало нещо да се направи, с цел да се усъвършенства правораздаването, а финансирането по Оперативна програма " Добро ръководство ". При ограниченията, при които е планувано финансиране, като цяло се вижда по-голям прогрес в осъществяването.
И в този момент приближавам към първата част на въпроса - обрисуват ли се отрицателни трендове? Краткият отговор е - да. Една от тези трендове е регресивно развиване, което е показателно за променчивост - след прочут прогрес първоначално да вземем за пример с ограничение на командироването на магистратите, следва още веднъж разширение на опциите за това.
Същото се случи и с Наредбата за единните държавни условия за придобиване на висше обучение по специалността " Право " и професионална подготовка " правист " - беше призната, отлагаше се влизането ѝ в действие, след което беше анулирана. Вместо повишение на потенциала на профилираните магистратури пък, най-после ги закрихме.
Всъщност отрицателната наклонност тук се свързва с преждевременното осъществяване на някои дейности, които не са задоволително задълбочено премислени (което е обвързвано в някои случаи със противоречиви ограничения в Стратегията).
Друга отрицателна наклонност е все по-голямото разграничаване на магистратите от управническите процеси в правосъдната система. Това доста ясно се видя и при извършените неотдавна избори за членове на Висш съдебен съвет от квотата на правосъдната власт. Тази демотивация и отмалялост от непрекъснатата правосъдна промяна, за жалост, ние установихме и при интервюирането на магистрати. Тя се ускорява и от самата нестабилна политическа конюнктура, тъй като е ясно, че при нея няма по какъв начин да има устойчиво развиване и на правосъдната система – така наречен „ политическа воля “ на ръководещите се оказва прекомерно променлива големина, което предпоставя нестабилна правна уредба, а тя от своя страна може единствено да ускори хаоса.
В подобен случай кои цели би трябвало да залегнат в законодателна стратегия на последващо държавно управление?
Аз съм на мнение, че законодателството би трябвало да бъде устойчиво, с цел да изиграе добре своята роля на обществен регулатор. Затова не би трябвало да се подхожда безгрижно към нормативни промени. На първо място би трябвало да се разпознават проблемите и аргументите за тях – дали са нормативни, или организационни и кадрови. Редица проблеми могат да бъдат решени точно с кадрови или организационни промени. Ако се опитваме да решим тези проблеми със законодателни промени, единствено ще създадем още повече проблеми, вместо да решим наличните.
От опита ми като член на конкурсни комисии в процедури за назначение на магистрати мога да си направя извод да вземем за пример, че има опция за възстановяване на тези процедури и без законодателна смяна, с цел да се обезпечи приемането в правосъдната система на най-добре квалифицираните адвокати. Същото се отнася и за решаването на проблемите с натовареността - в тази тенденция е належащо и регулярното осъществяване на състезания за вакантните щатове.
Що се отнася до законодателството, мисля, че едни от най-важните цели би трябвало да са свързани с по-добра уредба на правораздавателните процеси с присъединяване на деца, с въвеждането на форми на възстановително правораздаване, с кодифицирането на уредбата на административните нарушавания и санкции, а поради проблемите със запълването на описите със правосъдни заседатели в доста региони, е доста евентуално заради нужда да се стигне до преосмисляне и на модела на асортимент на правосъдни заседатели.
Разбира се, в конкретика могат да се разискват доста оферти, само че постоянно следва да се има поради, че правната норма е нереално предписание, би трябвало да се обмисли деликатно какъв ще бъде резултатът от използването ѝ във всички вероятни житейски обстановки, т.е. да се види и „ противоположната страна на медала “, освен страната, която ни стимулира да приемем съответното предписание.
Трябва ли актуализирана Стратегия, с нови цели?
Според мен изрично е нужна нова Стратегия, с цел да се избегнат безредното нормотворчество и на практика дейности. Мнението ми е и, че би трябвало да помислим за тактика за развиване на правосъдната система, тъй като понятието „ промяна “ освен се „ изтърка “, само че и се натовари с много отрицателни страсти, които сами по себе си демотивират сътрудниците от правосъдната система.
Съгласете се, че с оглед концепцията за промяна като нещо краткотрайно, е извънредно дълго провеждането на промяна в продължение на десетилетия. Постоянната промяна е равнозначна на липса на промяна. Не инцидентно към този момент започваме да се връщаме и към предходни модели - да вземем за пример Висш съдебен съвет, заседаващ на сесии. А дали да има нови цели - изрично да. Според мен е нужна една по-стройна организация по вертикала и по хоризонтала на тактиката и пътната карта, с цел да не се „ изтърван “ някои значими тематики като гражданското и административното правосъдие, от една страна, и с цел да не се дублират някои дейности в разнообразни стратегически цели, както и вярно да се разпознават виновните институции, с цел да се подсигурява осъществяването на ограниченията.
Все по-често се приказва за независимостта на съда и на съдията. Значи ли това, че имаме сериозен проблем?
Според мен имаме сериозен проблем и той е чисто на практика, не е проблем, който се дължи на закона или теорията. Той се дължи на нрав и дългогодишни опити за покоряване на правосъдната власт, някои от които, за жалост, сполучливи. Истината е обаче, че в правосъдната система работят доста честни експерти, които, бих споделила, всекидневно се борят за своята самостоятелност, а единствено самостоятелните магистрати са в положение да обезпечат заслужено и качествено правораздаване за жителите.
За страдание, нашите политици не се демонстрираха като държавници и не проумяха потребността да обезпечат самостоятелност на правосъдната система. А тя е доста елементарна за схващане - в случай че през днешния ден един магистрат „ се е продал “ на теб, той на следващия ден ще се „ продаде “ на различен, по тази причина е значимо да се избират честни експерти на основните позиции – те не се „ продават “. Това, че някой има „ коз “ против някого, не значи, че може постоянно да го държи в послушание - на следващия ден ще се яви различен с повече „ козове “, в това число и против държателя на „ коза “ и това ще промени съотношението на силите.
Ето тези игрички се заобикалят при назначение на честни хора. А те също така са и положителни експерти, тъй като си знаят цената. Умните хора не обичат да се подчиняват на глупави нареждания.
Всъщност, колкото по-малко познания има един човек, толкоз по-самонадеян е той и по това се разпознава. Това е ясно още от древността, както споделя един от безспорните мъдреци Сократ: „ Аз знам, че нищо не знам “, или в по-ново време, както за цялост отбелязва Бъртранд Ръсел: „ Досадното на този свят е, че идиотите са уверени в себе си, а умните са изпълнени със подозрения “.
Много мощно се надявам най-накрая политиците да проумеят това, че и те не постоянно ще бъдат „ недосегаеми “ за правораздаването и когато опрат до него, ще желаят да ги съдят честни съдии, върху които не е осъществено въздействие от някой техен „ благодетел “ (доколкото си припомням, вяра за това беше изказал при конфликта си със правосъдната власт и някогашният министър Цветан Цветанов, който преди този момент всекидневно хулеше съдиите).
Както се споделя, това е толкова просто и разумно, че не е належащо човек да преживее някакъв катарзис, с цел да го разбере. А в случай че някой не го схваща, значи страда от сериозен интелектуален недостиг. Да се надяваме, че в случай че продължи политическия напън върху правосъдната власт, този интелектуален недостиг ще бъде обезщетен от практическия опит, насъбран при конфликта със правосъдната система, за което несъмнено, е нужна работеща прокуратура.
Детското и възстановителното правораздаване изостанаха доста, сама казахте. Трябва ли да наваксаме с тези хрумвания?
Задължително е да наваксаме с тези хрумвания. Първо, така наречен „ детско правораздаване “ е от извънредно значение за предварителната защита на престъпността в общ проект. Формирането на настройките измежду децата ни дава опция да предвиждаме картината на престъпността за идващите интервали. Затова е належащо да осигурим дейно коригиране още в детската възраст, в случаите, когато има противообществени прояви на децата. Разбира се, тук има доста дълги полемики по отношение на така наречен „ статусни нарушавания “, с процедурите за наказване на децата и съответно нуждата да бъдат щадящи, поради нежната душeвност на децата и така нататък
Правилният метод към децата подсигурява, че няма да се реализира противоположен резултат. Тук е мястото да отбележа и нуждата да се усъвършенства както правната уредба, по този начин и активността на държавните органи, и то освен с оглед присъединяване на деца в процедури в качеството на закононарушители. Както в тези случаи, по този начин и при присъединяване на деца като очевидци или жертви на нарушавания, би трябвало по този начин да се провеждат процедурите, че да се подсигурява правилото за висшия интерес на детето, включително по отношение на чуване на неговото мнение.
Относно въвеждането на възстановително правораздаване, считам, че това също директно рефлектира върху предварителната защита по две аргументи. Първо, посредством него ще се разреши по-бързо да завърши решаването на някои правни разногласия, а по този метод ще се разтовари и правосъдната система от по-леките случаи, с цел да се концентрира върху по-тежките, което ще способства за спазването на правилото за разглеждане и решение на делата в рационален период.
Много постоянно бавното правораздаване се дефинира като липса на правораздаване и формите на възстановително правораздаване ще допринесат за ускоряването на правосъдните каузи там, където има проблеми (не във всички региони има такива, това зависи най-много от натовареността). Съответно би трябвало най-накрая да стане ясно за обществото, че не тежестта на наказването, а неговата наложителност подсигурява предварителната защита на престъпността.
На второ място, при възстановителното правораздаване се подсигурява в по-голяма степен поправянето на връзките сред страните в спора, психическото влияние върху причинителя на закононарушението е по-силно и надлежно са по-големи опциите да се избегне вторична или повторна виктимизация на жертвата на закононарушението, в сравнение с при общата правосъдна процедура.
Трябват ли промени в Конституцията?
Трябва спор дали са нужни промени в Конституцията и какви, и то сериозен, а не лекомислен спор. Трябва и разбор на въздействието на досегашните промени в Конституцията. Дали те трансформираха правосъдната система с позитивен знак, или не. Прибързаната смяна на Конституцията до нищо положително няма да докара, само че в един сериозен спор може да се обсъдят всички причини за или срещу всяко съответно предложение, с цел да се стигне до най-хубавия резултат. И както към този момент показах, належащо е да се види и „ противоположната страна на медала “.
Лесно е да вземем за пример да отпадне надзора за правда като пълномощие на основния прокурор, само че сме очевидци на голям брой случаи, при които точно този контрол преодолява безсилието на жителите в редица региони, в които има локални зависимости, които отчайват жителите.
Въпросът е по какъв начин да се подсигурява злоупотребата с пълномощия на всяко едно равнище. Разбира се, може да се мисли за това дали надзорът за правда да бъде пълномощие на основния прокурор или да се ограничи до редови прокурор от ВКП, за мандата на „ тримата огромни “, за повече условия към решението на Висш съдебен съвет, с което се преодолява отвод на президента да назначи определения претендент, за болшинството, с което се избира Висш съдебен съвет, за модела на този съвет и така нататък Важното обаче е да се съобразят всички причини, с цел да се одобри най-хубавата уредба.
За да бъдат признати каквито и да са промени, би трябвало постоянен парламент. Това, че последните няколко мандата на Народно събрание са къси основава ли проблем за приемането на законодателство?
Разбира се, това основава извънреден проблем за законодателството. А за неговата непоклатимост значение има с изключение на разпокъсаността на Народното събрание и съществуването на идеология и стратегия за ръководство. По мое мнение, в последните години изборите се предопределят от харизмата на една или друга персона, като се подценяват идеологиите и стратегиите за ръководство на партиите. Затова и има такова „ текучество “ на партии - непрестанно се основават нови, някои от тях бързо влизат в Народното събрание, само че множеството бързо и излизат.
Виждаме коалиране на партии, които в идеологически проект би трябвало да имат съществени разлики. А тези разлики не могат да обезпечат устойчиво ръководство, тъй като се постанова, в случай че мога по този начин да се изразя, „ прекоалиране “ при гласоподаване по съответни въпроси, по които имат разлики партиите от ръководещата коалиция. Стабилността изисква сливане към съответни хрумвания и разработване на обща стратегия за ръководство на ръководещата коалиция, с цел да не се получават раздори при реализирането от всяка партия на своята лична стратегия и визии.
Всъщност показателна за подценяването на предизборните стратегии е неналичието на съществени предизборни диспути, които да обезпечат на жителите опция за точна преценка. Последните години прекомерно постоянно хората споделят и пишат „ и аз гласувах за тези, само че в този момент им желая оставката “.
Дебатите, в които ясно се насочат послания и се отличават разликите в концепциите, тезите и стратегиите, са значима стъпка за вярно насочване на жителите. Така че, аз персонално се надявам за идващите избори да видя такива диспути, да имаме по-стабилен парламент, който ще бъде в положение да приема постоянни закони. А постоянни могат да бъдат единствено качествените закони.
Да отбележа и „ противоположната страна на медала “-до известна степен разпокъсаността защищава от преждевременно приемане на недобре премислени закони, тъй като срещат опозиция от повече политически субекти.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ