Слава Българска ♥ Йордан ЙОВКОВ
За здравия български корен и селцето Слава Българска из летописните страници на Йовковото живо слово в „ Те победиха “.
Йордан Йовков (1880 - 1937)
Черно море не наподобява на южните морета. Небето тук не се оглежда в индиферентното огледало на водата, няма безконечна тишина, слънце и полъх на пролет. Това море съвсем всеки път е неспокойно, бурно и неприветно. Но в съчетанията на контрастите по-рязко изпъква същината на нещата. Може би Кюстенджа дължи хубавия си аспект точно на това. Градът е на високия бряг. Ниско под него необятно се разстила и се тъмнее морето – вечно синьо, мъгляво, набраздено от вълните. Но освен това сурово и тъмно съседство още по-релефно се откроява хубостта на града: лучите на слънцето като че падат единствено върху него, зеленината на градините наподобява по-светла, по-нежни и грациозни са очертанията на куполите и по-силно блещи белината на къщите. Морякът отдалече се взира и не откъсва очи от това чудно привидение. Вечер градът изчезва, само че в черния мрак на морето и на нощта стартира фееричната игра на хиляди огньове.
Тоя град беше на първо място град на лукса, на благосъстоянието и великолепието. Наричаха го „ Бисерът на Черно море “. Държавата не щадеше средствата си, с цел да го разхубавява. За него говореха като за галено и обичано дете, обичаха го с тая суетна горделивост, която се поражда единствено от скъпи и редки съкровища. През летните дни тук имаше непрестанен празник. За него овреме се известяваше на всички места. Дори из улиците на Париж се показваха грамадни афиши, които възхваляваха лечебния въздух, редките удоволствия, чудесата и баснословния лукс на тоя източен курорт. И чокоите от Молдова и Влашко елитът на Букурещ, всички актьори, артисти, музиканти, кокотки и комарджии, тоя цветен, грациозен и празен народ изпълваше всички хотели и вили на Мамая и Текиргьол. Кюстенджа внезапно ставаше нещо като дребен Вавилон. Животът изгубваше всеки рационален и здрав смисъл, горчивините на труда не съществуваха, нещастието криеше лицето си. Някъде на друго място, из далечните мушии, работеха, грижеха се, страдаеха. Тук имаше, единствено наслада, смях, забавление и искра на злато. Сред най-големия площад на града е паметникът на Овидия. Вечер към бронзовата скулптура непрестанно се струи потокът на многочислена навалица, радостна, натруфена, лекомислена и порочна. И лучите на електрическите лампи, които се пречупват в разпалените очи и в скъпоценните камъни на накитите, огряват и бронзовото лице на поета. Ръката подпира замисленото чело, в играта на сенките лицето оживява, веждите яростно се свиват, очите гледат строго и безмълвните уста на изгнаника като че ли са подготвени още веднъж да повторят жестоките слова против Рим.
Но не в тоя живот биеше здравият пулс на живота в остаряла Добруджа. Няколко километра на север от Кюстенджа можеше да се види нещо напълно друго. Населението е разнородно и пъстро: румъни от Трансилвания и отвъд Дунава, кримски татари, съветски преселници от всевъзможни секти – старообредци, молокани, безпоповци, липовани. Но измежду тия малцинства, в които националното схващане е похабено от зла орис и скитане или е удавено в мъчителната пристрастеност на религиозното отцепничество, измежду тая непозната и злокачествена среда, като уединен остров от гранит, стои едно крепко и витално население. Това са българите към Бабадаг. В уединението си те са запазили всичката си племенна непорочност. Рядко и в България даже може да се срещне така ясно и несъмнено обрисуван вид: високи, снажни и здрави мъже, мургави лица, издадени скули и необятни рамене. Крепкият дух, силата и бодростта на расата са турили върху всяко лице присъщия си отпечатък. Няма потребност да се разпитва – тук българинът се познава незабавно. Носията е по този начин типична, както физиономиите: тъмните облекла – черни потури, черен пояс, черна антерия и грамадни калпаци – тая носия придава на тия едри мъже нещо сурово и девствено мощно. Но затуй пък у дамите чертите са по-смекчени и по-нежни и в носията им доминират към този момент ярките и пъстри бои.
Политическото осиротяване е развило у тия хора невероятна обич и обвързаност към своето. Стари обичаи и традиции, които даже у нас са забравени, се пазят най-строго. Нравите имат класическата непорочност на остарялото време. И трудът, и взаимните връзки, и развлеченията даже имат някаква обредна церемониалност. Тия хора нямат учебни заведения, в черквите не слушат своя език, всяка книга е затворена за тях и никой историк не записва и преценя събитията. Но животът дава цялостното си отражение единствено в песните. И по тази причина благосъстоянието на националните умотворения е огромно и разнообразно. В тия песни е хрониката на всяко село, заветите на всяко потомство.
Между Кюстенджа и Бабадаг има едно село, което има необичайно име. Слава Българска. По-често от всички други това име звучи в доста песни в тоя край. То е обичаната дума на всеки прекрасен поврат на стиха. Произхождението на това име е загадъчно и мрачно. Отколешен спомен ли е вложен в него, или упованието и вярата в бъдещето?
Няма по-големи изненади от тия, които войната носи със себе си. В Мамая и Текиргьол хубавите вили от дълго време са изоставени и пусти. В Кюстенджа край паметника на Овидия не се струи живият поток на пъстрата, суетна и порочна навалица. По асфалтовия паваж гърмят колелетата на оръдията, ехтят стъпките на българския боец и слънцето блещи в стоманата на ножа му. И може би друго е изражението в този момент върху бронзовото лице на поета: той беше наследник на една ера, в която войнишката героизъм и суровият дълг бяха висшите канони на живота. Той е индиферентен и спокоен в своето кресло, загърнат в тогата си. Ръката подпира замисленото чело, само че може би бръчките ще се разведрят, когато върху него преминат сенките на толкоз победни флагове.
Българските войски са пред Бабадаг. Там някъде е дребното село Слава Българска. Слава Българска! Колко устни шушукат в този момент това име, какъв брой души, които чакат, потръпват с трогване и наслада. Те са там, те идат, неотразими и мощни. Там – при Слава Българска. И това име, толкоз познато и известно, за първи път открива същинския си смисъл.
Из: „ Те победиха “, Йордан Йовков, („ Събрани съчинения в шест тома “, Том трети), изд. „ Български публицист “, 1983
Снимка: Йордан Йовков (1880 - 1937); Държател: Институт за литература – Българска академия на науките, dictionarylit-bg.eu
