Седмицата: Парламентаризмът възкръсна! С шапка невидимка на миризлив крак
За всичко си имаме анекдот – по този начин, де, по времето на комунизма това ни беше защитният механизъм, да не кажем дисидентството. И очевидно хваща дикиш политиката на вицовете, веднага като в миналата седмица холандският, пардон нидерландският министър председател Марк Рюте се писа отстъпник пред личния си електорат в Холандия, дори в цяла Нидерландия, посредством анекдот – нашенски анекдот. Разбира се, с нашенски анекдот – по нашите глави.
Пускането на България в Шенген – по-точно недопускането, се задейства на заешкия принцип. Все го бият Зайо Байо „ граничарите “ Кумчо Вълчо и Кума Лиса щом му хрумне, че е време да им навлезе в „ безграничното “ пространство. Бият го, когато им пристигна на „ границата “ с шапка, бият го и когато е без шапка. Бой, та мир да имало за европейците от българите. Лесно ни скрои шапката Рюте, дори не я крои – конфекция си е в джоба му. Преди няколко години същият Марк си маркира Шенгена против България, тъй като към момента продължавало наблюдението ни по Механизма за съдействие и инспекция за напредъка ни в битката с корупцията и върховенството на закона, а за страната ни се пишеха отчети с рекомендации. Преди дни отново този Рюте ни нарита, тъй като към този момент нямало наблюдаване върху страната ни и не се пишели отчети. Да се чудим къде да си заврем тая пуста шапка.
Всъщност сме си я заврели в нашенски, вътрешнополитически непробиваем Шенген. Съставен от (в момента) седем непробиваеми партийни шенгенчета. Всяко дебне другото и му залага капанчета съгласно умствения предел на личната си политпартийна граничка във тип на баничка. Демек, скътвам ви шапката аз на вас останалите.
Е, и тая поредна шапкарница вид „ дреме ми на капата “ в другояче сякаш Народното събрание за следващ път върви тъкмо към врътване на ключа на Шенгена и за сформиране на постоянно държавно управление. След „ последните “ избори на 2 октомври към 80 % от българите смятаха, че би трябвало безусловно да имаме постоянно държавно управление даже и с взаимни отстъпки сред парламентарно показаните шапкари. Сега единствено някакви си дребни промили биха се обзаложили, че държавно управление с мандат от този парламент ще има. На останалите „ проценти “ мнението им е „ ще си изям шапката “, в случай че скоро има постоянна власт. Еле пък през зимата. И си я нахлупват шапката, че въпреки всичко е зима.
И цялата тая толкоз нахлупена работа – и вънщнополитически, и вътрешнопартийнополитически, ни бие като зайци в стълб. Поради простата причина, в смисъл от тъпа по тъпа, че парламентаризмът, който сякаш щеше да възкръсва най-сетне (ей в този момент, след четвъртите парламентарни избори за няма и две години) в конституционно парламентарната ни страна, в действителност в действителност възкръсна.
Аха, възкръсна, само че с шапка невидимка. Нахлупили са си ги тия „ вълшебен “ калпаци седмината парламентарни юници и всеки драпа да се направи на ни лук ял, ни лук мирисал, когато отново сме се засилили към следващите избори. Да са като че ли невидими, безконтролно да не носят отговорност. Един различен анекдот, лаф обаче споделя: В комплект с шапка-невидимка постоянно си трябват и чорапи-немиризливки. Че колкото и да си незабележим, като ти миришат чорапите, всеки напълно очевидно ти усеща смрадливата същина на „ незабележим “ политик, най-много на невероятно забележим общественик.
Така че, да – възкръсна за следващ път парламентаризма на необут крайник. То в този момент е съвременно и публични обувки да се носят на босо, само че изразът си е за някой дето за нищо не става. А когато е не просто на необут, а на смрадлив крайник – става изключително нездравословно – рисково става. Още повече, когато си се оборудвал с шапка невидимка, но си си я скрил някъде и към този момент втора година не можеш да си я намериш, та най-малко за малко да си като че ли забележим.
Пускането на България в Шенген – по-точно недопускането, се задейства на заешкия принцип. Все го бият Зайо Байо „ граничарите “ Кумчо Вълчо и Кума Лиса щом му хрумне, че е време да им навлезе в „ безграничното “ пространство. Бият го, когато им пристигна на „ границата “ с шапка, бият го и когато е без шапка. Бой, та мир да имало за европейците от българите. Лесно ни скрои шапката Рюте, дори не я крои – конфекция си е в джоба му. Преди няколко години същият Марк си маркира Шенгена против България, тъй като към момента продължавало наблюдението ни по Механизма за съдействие и инспекция за напредъка ни в битката с корупцията и върховенството на закона, а за страната ни се пишеха отчети с рекомендации. Преди дни отново този Рюте ни нарита, тъй като към този момент нямало наблюдаване върху страната ни и не се пишели отчети. Да се чудим къде да си заврем тая пуста шапка.
Всъщност сме си я заврели в нашенски, вътрешнополитически непробиваем Шенген. Съставен от (в момента) седем непробиваеми партийни шенгенчета. Всяко дебне другото и му залага капанчета съгласно умствения предел на личната си политпартийна граничка във тип на баничка. Демек, скътвам ви шапката аз на вас останалите.
Е, и тая поредна шапкарница вид „ дреме ми на капата “ в другояче сякаш Народното събрание за следващ път върви тъкмо към врътване на ключа на Шенгена и за сформиране на постоянно държавно управление. След „ последните “ избори на 2 октомври към 80 % от българите смятаха, че би трябвало безусловно да имаме постоянно държавно управление даже и с взаимни отстъпки сред парламентарно показаните шапкари. Сега единствено някакви си дребни промили биха се обзаложили, че държавно управление с мандат от този парламент ще има. На останалите „ проценти “ мнението им е „ ще си изям шапката “, в случай че скоро има постоянна власт. Еле пък през зимата. И си я нахлупват шапката, че въпреки всичко е зима.
И цялата тая толкоз нахлупена работа – и вънщнополитически, и вътрешнопартийнополитически, ни бие като зайци в стълб. Поради простата причина, в смисъл от тъпа по тъпа, че парламентаризмът, който сякаш щеше да възкръсва най-сетне (ей в този момент, след четвъртите парламентарни избори за няма и две години) в конституционно парламентарната ни страна, в действителност в действителност възкръсна.
Аха, възкръсна, само че с шапка невидимка. Нахлупили са си ги тия „ вълшебен “ калпаци седмината парламентарни юници и всеки драпа да се направи на ни лук ял, ни лук мирисал, когато отново сме се засилили към следващите избори. Да са като че ли невидими, безконтролно да не носят отговорност. Един различен анекдот, лаф обаче споделя: В комплект с шапка-невидимка постоянно си трябват и чорапи-немиризливки. Че колкото и да си незабележим, като ти миришат чорапите, всеки напълно очевидно ти усеща смрадливата същина на „ незабележим “ политик, най-много на невероятно забележим общественик.
Така че, да – възкръсна за следващ път парламентаризма на необут крайник. То в този момент е съвременно и публични обувки да се носят на босо, само че изразът си е за някой дето за нищо не става. А когато е не просто на необут, а на смрадлив крайник – става изключително нездравословно – рисково става. Още повече, когато си се оборудвал с шапка невидимка, но си си я скрил някъде и към този момент втора година не можеш да си я намериш, та най-малко за малко да си като че ли забележим.
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ