За селските икономически стратегии на Доньо Дудуна и смайващото му

За селските стопански тактики на Доньо Дудуна и смайващото му счетоводство, дето ни се разказва, ни се смята… 

Димитър Чорбаджийски - Чудомир (1890-1967)

Дудунът

Доньо Дудунков му е празничното, така да се каже, име, а в делник му думат напряко – Дудунът. Дюкянът му е на най-лично място, на две улици, в чаршията. Бакалия, знаеш, пипер, шекер, газ, мехлем, но и счупено стъкло да му занесеш, ще ти смени, и стомах да те заболи, ще ти капне мента на парченце захар, и зъб да те защрака, ще му мушне в дупката бучка нишадър, с цел да не помисля да заболи в никакъв случай, и боже дръвце да потърсиш, отново при него ще идеш.

Едно време слугувал в склада на огромната магазия – на Кумбилеви. Пет години пренасял железа, пирони, търкалял цялостни варели, мъкнал на тил сандъци за по триста гроша на година, храната и едни обувки, но спечелил доверие индивидът. И като го спечелил, доближил се до чекмеджето, значи, незабелязано и почнал да икономисва по лев, по два и да си усилва заплатата. Удвоявал я, с една дума, утроявал я и когато го уволнили, не се минали три месеца, и си отворил самичък дюкян. Отворил си го, напълнил си го със стока, подредил си го – да му се ненагледаш – и станал човек за респект и почитание. Тридесет години от този момент, но нали от себе си знае – сам си шета, самичък си води сметките, самичък услужва на купувачите и не си взема момче, с цел да му не стане съучастник на чекмеджето.

Инак е отворен човек, политик пада, интересува се, но е свидлив, свидлив, та и левче за вестник не дава дори.

Вечер затварят дюкяните по едно и също време със съседа си Коста Кафеджията. По същото време почти и Жеката носи вестниците на Коста, само че тъй като е късно към този момент, той си ги взема у дома да прочете туй-онуй и сутринта ги донася в кафенето.

– Косьо – рекъл му един ден Дудунът, – дай ми, чичовото, едното вестниче да го попрегледам довечерка, за залиска колкото, па на следващия ден ранко ще ти го донеса. Аз – рекъл – недовиждам, но едрите букви, колкото… Ще го вардя – рекъл – чистичък, ще го вардя и ще ти го върна.

Дал му го Коста тогава, че като тръгнало така, та и до момента си му е постоянен клиент и вестник не си е купил още.

И то най-малко вземане-даване да му е направил в миналото, кафе или чай да си е поръчал – нищо, брате! Нищичко! Ни за стотинка!

Сутрин, като отвори дюкяна, занесе му вестника и мъдри в ръце едно остаряло почерняло войнишко канче, открито през войната още. Подаде му го, потопорчи канчето и закаканиже:

– Косьо, чичовото, капни ми малко топла водица от чайничето, да направя малко попарка на котката, че, виждам я, от два-три дни все полежава в метлите и нещо на болнава ми наподобява.

Сипе му Коста гореща вода, забърза Дудунът, влезе в дюкяна, надроби в канчето твърд самун, събере дребно сирене от тенекията, направи си попара и лапа ли, лапа, а котката го поглежда единствено, преглъща и си облизва мустаците отдалеко.

Коста Кафеджията знае коя котка яде попара и цялата чаршия знае, но може ли да му се рече нещо!

Дудунът е цялостен с пари като куче с бълхи и под рента ги раздава, а Коста е с двата крайници в бележника му. За шекер, за пипер, за газ, за мехлем – все при него върви, все на вересия взима и все не може да му се наплати!

Някога, като му кипне, ще се реши и ще го побутне отдалеко единствено:

– Не върви, чичо Доньооо, не върви! Този пие кафе и не заплаща, оня си изсърбва чая и се измъкне като макарина през просото из вратата, трети топла вода иска… Един вика – дай огън! Друг вика – дай вестник! А кой ще ми гледа семейството и ще ми заплаща борчовете, просто ми е незнайно.

А Дудунът се поокашля, па рече:

– Икономии, момче! Икономии! Там му е спасението! Там му е цаката! А ти малко широкопръст падаш. Обичаш да пилееш. Гледам те оня ден през прозореца, чай пиеш. Наистина, с самун си го пиеш, закусваш, дето се споделя, но и единствено самун може. С самун и солчица да вземем за пример. Ами! Може и без чай. Аз едно време, като започнах независимо търговията, дюкянът ми беше малко по-надолу, до огромната джамия, и, горе-долу, пътят ми беше все край хаджи Мутишовата сладкарница. Млад бях тогава, лакмазин бях и като гледах ония ми ти курабии, сладкиши, сутляши и зачервени саралии, цвъртеше ми на корема. И мине се не мине ден, отбия се и изям една саралия, мине се не мине ден, отново вляза и отново изям някоя.

– Доньоо – думам си, – хлапее! Тая работа не отива на добре! С това харчене – викам си – ти възел не можеш завърза, ами виж – викам – с време да се отървеш и човек да станеш. И го ударих на мисъл, значи. Мислих, мислих, Косьо, па един ден рекох на остарялата:

– Мамо – рекох, – ще ми направиш – рекох – една тава саралии.

– Е бре, синко, ти да не си полудял! Какви саралии са ти влезнали в главата?

– Такива – рекох. – Баклави!

Па взех брашно, купих масло, гребнах на остарялата и малко захар и й ги тръснах отпреде.

– А бре, майка – вика, – ами че аз с изключение на качамак и меко на сач друго тестяно не съм правила. Отгде да зная по какъв начин става. Едно време – вика – на какиното ти Тянино дете месих прощъпалник, но излезе клисав, клисав, че и котките не го ядоха.

– Нищо – казвам, – още по-добре, че не знаеш. Аз така желая!

Възпретна се остарялата, мачка, меси, пали-гаси, направи едни саралии, да си късаш главата. Неумесени, с живо брашно сред листата, неопечени и наслада нямат никаква. Че като прежумях, аретлик, че като им седнах на гладен корем… Че нагъвах, че се тъпках, че плюсках, дордето взе да ми се подига. Ядох, ядох, ядох, дорде ми прилоша, отвратих се, преситих се и до ден-днешен не съм помислил към този момент за саралия. Трийсет години от този момент, изцерих се, значи, и видя ли такова нещо, все ми се подига. Та и твоята работа е същата. Изпий някой ден десетина-двайсет чая, но малко студени да са и без захар, няма да помислиш повече за него – и ето ти тебе икономийката!

Коста Кафеджията нищо не можал да му възрази. Слушал го, гледал го и се щипал за коляното единствено.

Такъв икономист човек е Доньо Дудунът. Напоследък обаче му отпусна края. На умиралка ли му замириса, напреднала възраст ли го промени, но почна да пилее пари за щяло и нещяло, като че ли не мисли за утрешния ден.

Есенес да вземем за пример, накъм Петковден, се чу, че Кондовчето, живописецът, гдето изрисува на тавана на новенската църква дяда господа като Хайдут Сидера, се разболяло от тежката болест. Дорде се чу, че е болно, и умря, но не от болест, а от гладория. Пък нали си беше сирак, без нийде никого, няколко другари тръгнали да събират помощи из чаршията за погребението му. Ходили на места, отбили се и при — Дудуна.

– Тъй и така – рекли, – бай Доньо, така и така се случи с тоя бедняк, рекохме да посъберем някоя пара̀, да го подредим, както му е обичаят. Дай – рекли – и ти каквото ти е на сърце.

А той ги погледнал, погледнал изниско над очилата, поизмъкнал нещо и запрелистял бележника.

Ровил, обръщал, па се поспрял, помислил и рекъл:

– Дайте – рекъл – книжката!

Подали му листа за помощите, наместил очилата той, па взел перото и записал в графата цели 10 лв..

– Бре – рекли си приятелите на Кондовчето, – доживяхме да забележим керемида масло да пусне!

И зачакали да им брои парите.

А тоя бръкнал в чекмеджето, подал им единствено едно левче и споделил:

– Деветте лв. – рекъл, – момчета, имаше да ми ги дължи за жълта багра починалият. Ето ги тука на бележника писани. В мене неистина няма. Тези пари са изгубени – рекъл – и без това, само че аз му ги подарявам. Турям им кръст – рекъл – и няма да ги следа, няма да диря ни майка, ни лихви. А левът, дето ви го дадох, е от мене, та стават 10, както ги записах в книжката. От мене да мине – рекъл. – От сърце ги давам. Не ми се свидят. Бог да елементарни – рекъл – момчето. Добро беше, но не можа да залови поминък като свят. Бог да го елементарни – рекъл – и безконечна му памет.

И се прекръстил три пъти.

Из: „ Избрани творби “, Чудомир, изд. „ Христо Г. Данов “, Пловдив, 1971
Снимка: Димитър Чорбаджийски - Чудомир (1890-1967)