За много българи, които обичат да се разхождат из нашата

Удивителните растения в България

За доста българи, които обичат да се разхождат из нашата хубава природа и да видят розова иглика при някоя разходка в Стара планина не е нещо извънредно. Просто красиво планинско цвете измежду доста растения в България, си мислим. Ами в случай че не е по този начин? Ако в действителност, вие сте един от дребното хора в света, които са се срещнали с това красиво растение, пишат от сп. Обекти. Защото старопланинската иглика се среща само в Средна Стара планина, сред 800 и 2200 м надморска височина – и на никое място другаде на нашата планета! Вижте и други неповторими за страната ни растения.

Пиринският мак

След като знаете това, несъмнено ще сте към този момент по-внимателни с пиринския мак. Той може да бъде открит само в най-високите скалисти елементи на Пирин. Който желае да го зърне – да заповяда, другаде в света няма да го види онлайн.

Това са единствено две от неповторимите растения, избрали страната ни за собствен единствен дом. Но България е великодушна и богата и е дала заслон на цели 198 типа, виреещи единствено у нас!

Сигурно тук всеки ще се сети за „ самотния еделвайс “. Ще ви отчайвам – макар че не е доста публикуван, той въпреки всичко може да се види и в други елементи на Европа. Това обаче не го прави по-малко обаятелен.

Сред тези 198 типа има дори и едно лале. Биолозите назовават растенията и животните, обитаващи единствено избран регион, ендемити – постоянно срещана дума в кръстословиците. Тя произлиза от гръцкото „ ендемос ”, което значи „ локален ”. Ендемитите са публикувани на лимитирана територия: да вземем за пример остров, полуостров, скатовете на една планина, долината на една река или в по-голям мащаб – единствено на един континент. В България те са две категории: балкански и български. Балканските ги има и в други кътчета на Балканския полуостров, а българските са единствено на наша територия.

Как и за какво са се настанили тъкмо тук?

От еволюционна позиция ендемитите се образуват в по този начин наречените формообразуващи огнища. Това са местни центрове, в които сред разнообразни популации и типове са се осъществявали контакти в друго време и с друга дълготрайност. Тези контакти са резултат от миграционни срещи – постоянно събитие в природата, както и в човешкото общество, несъмнено. Но са нужни доста характерни условия, с цел да може контактите да доведат до формиране на нови типове.

Такива условия може да бъдат относително мек микроклимат или отсъствието за един по-продължителен интервал на остри климатични стресове. И географската изолираност на даден регион може да докара до възникването на ендемити – остров или висока планина са идеални формообразуващи огнища. В България такива са варовиковите скални масиви по високите елементи на Пирин и Славянка и секторите на силикатна основа в Стара планина да вземем за пример.

У нас от общо 4000 типа растения

са открити 527 ендемични – 198-те български и 329 балкански. Една част от българските са известни от няколко залежи, ситуирани в разнообразни краища на страната. Но съществуват и други, които виреят единствено на едно място, да вземем за пример на една планина. Те са местни ендемити.

Именно подобен е пиринският мак. Неговото разпространяване е лимитирано само в най-високите скалисти елементи на Пирин сред 2100 и 2900 м надморска височина. Друг пирински ендемит е ахтаровата метличина – няма да я срещнете на никое място другаде.

Стара планина също се гордее с огромен брой типове, публикувани само по нейните скатове. Сред най-забележителните цветя от Балкана се подрежда старопланинската иглика. Красивото растение с нежни розови цветове се среща само в Средна Стара планина, сред 800 и 2200 м надморска височина, и на никое място другаде по света. Тази иглика е мощно влаголюбива и избира влажни тревисти места, край потоци или в скални пукнатини, най-вече на варовиков терен. Заради своята необичайност старопланинската иглика попада в листата на предпазените типове. Близка на старопланинската иглика е рилската иглика, която също е ендемична и се среща само в България – в Рила и Витоша.

Един от най-красивите представители на българските уникати е родопското лале.

Този тип с красиви и едри червени цветове е публикуван на няколко места в Родопите. Пръв го оповестява за науката чешкият ботаник Йозеф Веленовски. Отначало той разказва събраните от България растения като вариация на източното лале и едвам по-късно го обособява като обособен тип. Веленовски му дава името родопско лале, увековечавайки планината, от която е получил първите няколко стръка от красивото цвете.

Близък роднина на родопското лале е урумовото лале. Този тип е характерен български ендемит. Известен е от няколко залежи: в Североизточна България, Източна Стара планина, Тунджанската низина и планинските елементи на Западна България – Конявската планина, Голо бърдо и Чепън.

Всъщност от познатите в страната ни 7 типа диворастящи лалета 6 са с ендемичен темперамент. Пет от тях се срещат единствено в България, а един – и в прилежаща Турция. Повечето хора свързват лалетата с Холандия, само че в реалност преди намесата на индивида лалето изобщо не се е срещало на нейна територия.

Родина на тези красиви цветя са Южните Балкани и Предна Азия.

В страната на сабото и вятърните мелници лалето стартира да се отглежда всеобщо след 16. век, а източник на лалета за Холандия е Османската империя. Страната ни през 16. век също е част от тази империя и не е изключено български растения да са изпращани в Северна Европа.

Подобна на лалето е гусихиевата ведрица. Нейните цветове, единични или по 2-3, наподобяват на цветовете на дребно лале, само че са увиснали надолу и са с доминиращ зеленикав цвят. Гусихиевата ведрица макар сложното си име е едно от най-красивите и нежни пролетни горски цветя, което цъфти дружно с пролетната иглика и люляка. Тя е балкански ендемит.

В България се среща на няколко места в южната половина на страната. Расте най-много в разсветлени широколистни гори, измежду горски поляни и шубраци. За благополучие нейните зеленикави цветове постоянно остават незабелязани измежду свежата пролетна трева и това я избавя от ръцете на недобросъвестни „ природолюбители ”.

Вероятно мнозина са попаднали и тази пролет на поляна на Витоша или в Боровец, отрупана с хиляди разцъфнали минзухари. Това е

синият планински минзухар,

който се появява, откакто снежните преспи се стопят. Но малко на брой знаят, че този тип вирее единствено на Балканите. Въпреки че не е заплашен от изгубване и се среща всеобщо, минзухарът е изключително забавен с „ балканската ” си природа и никога не би трябвало да се трансформира в обект на цветарски нападения. Растенията са най-красиви в естествената си среда и увяхват бързо, пренесени в саксии на терасата или в градината.

Българските планини са извънредно богати на ендемични типове. Разпределението им на територията на страната е много неравномерно. Това се дължи най-много на разнообразните условия, на разликите в надморската височина и релефа. Планините са и по-слабо повлияни от човешката активност и доста типове са оживели точно тъй като са се запазили по високи и непристъпни места.

Първенството по брой

на български ендемити се пада на Стара планина, Родопите, Пирин и Рила. Всеки от тези планински масиви има своите характерни местни типове. Както към този момент видяхме, единствено в Стара планина пораства старопланинската иглика, а единствените залежи на пиринския мак са ситуирани по непристъпните места на Пирин.

Но има и ендемични типове, които се срещат в съвсем всички по-високи български планини – като синия планински минзухар да вземем за пример. Други два ендемита с по-широко разпространяване по планинските места са балканският зановец и балканската петлуга. Както демонстрират имената им, може да се видят само на територията на Балканския полуостров.

Балканският зановец е невисоко храстче с красиви и ароматни яркожълти цветове. Той се среща много постоянно в разредени гори или по горски поляни в Осоговската планина, Беласица, Славянка, Пирин, Рила и Родопите. Понякога наоколо до зановеца пораства и балканската петлуга. Тя избира по-влажните места, най-често край планински потоци, сред 900 и 2500 м височина.

Любопитно при балканската петлуга е, че тя е насекомоядно растение.

Нейните зелени листенца са покрити с жлезисти власинки и когато върху тях попадне дребно насекомо или паяче, власинките стартират да отделят слуз, която задържа и задушава плячката. След това се отделят смилателни сокове и най-после питателните субстанции от „ смляното ” насекомо се всмукват от жлезите на листото. Коренчетата на петлугата са напълно къси и тънки и са нужни само за добиване на влага от почвата.

Сред планинските поляни и скалистите местности пораства и различен балкански ендемит – дребнолюспестият карамфил.

Той не наподобява на добре познатите ни типове с дълги стъбла. Красивите му розови цветове са ситуирани на напълно къси стъбълца и оформят присъща туфеста възглавничка. Понякога обособени туфи се сливат и образуват същински розов килим, който разнообразява сивия скален релеф на планинския пейзаж. Разпространен е само в България и Македония.

С изключение на балканския зановец, който е невисок шубрак, всички прегледани дотук типове са тревисти растения. Много по-малко са дърветата ендемити. В България с ендемичен темперамент са два иглолистни типа: бялата и черната мура. Бялата мура е балкански ендемит. За първи път е разказана от немския ботаник Гризебах през 1844 година по материали, събирани от планината Пелистер (Баба планина) в Македония. В България е необятно публикувана най-много в Рила и Пирин и по-ограничено в Стара планина, а обособени дървета и групи се срещат в Западните Родопи, Витоша и Славянка.

Най-старото иглолистно дърво в България

е Байкушевата мура в Пирин. То е от типа черна мура и е намерено и разказано за първи път от лесовъда Костадин Байкушев. За разлика от бялата мура, черната пораства и в Италия.

Много от неповторимите растения в България носят имена на балкански и български местности. Това отразява тяхното разпространяване или пък показва първото място, от което растението е разказано за науката. Освен познатото към този момент родопско лале такива типове са македонската вълча ябълка, албанският крем, българското омайниче, рилската теменуга, родопското крайснежно звънче, пиринският чай (познат още като чай алиботуш). Някои растения ендемити са получили имената на своите откриватели или на природолюбители с принос към ботаниката. Фердинандовата каменоломка и царборисовата ела – балкански ендемити, са именувани на българските царе Фердинанд и Борис Трети, които имат особени заслуги за развиването на ботаниката у нас.

Списъкът с ендемични типове може да продължи още дълго. Тези забележителни растения са характерна линия на българската и балканската флора. Сред тях има типове, популяризира необятно. Но някои се срещат единствено по скатовете на една-единствена планина и в случай че това находище бъде унищожено, от лицето на земята окончателно изчезва един биологичен тип.

Автор: Любен Д. Домозетски