Пролет, Ариес, глава на всяко начинание ♥ Георги ТОМАЛЕВСКИ
(Walter Crane, The Fate of Persephone, 1877)
♥ За пролетта
Пролет! Ето я, очите ми я видяха. Тя излезе отнякъде, възправи се китна, обгърната в своята цветна одеждa и нейното дихание отзвънна с пробуждащ звън във всяка пъпчица на дърветата, в скритото жилище на всяка мравинка, отзвънна в душата ми.
Ветрове подгониха мрачината на дългата зима, облаците заедно се втурнаха и побягнаха разръфани, модрото небе се разведри и милостиня неговата безпределно чиста, радостна усмивка.
От къде идва пролетта? Не може никой да знае това. Никой не може да види това, а единствено отекналият звън в сърцето ни разсънва като удар на кинжал, натопен в сладка отрова.
Какво ли става в свещените потайни кътове на природата? Какво става в Слънцето, що става в първия знак на затворения кръг, по който от ръката на Благословеният са набелязани от памти, памти епохи, до извънредно време знаците на безконечния живот!
Никой не знае тая свещена загадка...
Пролет, пролет на душата, аз виждам да се раздира някаква завеса и отнейде се понасят вихри и ме викат по отдалечен път!
Къде? – Не зная. Но някой ме зове, зове ме нещо по-силно от мен и аз би трябвало да политна на крилатите коне, които ще се понесат, ще се натегнат като литнали стрели и от техния невидян и нечут до тоя час набег, ще се загуби цялата Земя, ще изчезнат облаците, земната тъга, плачът ще стихне, а единствено звездният път ще остане забелязан, единствено затвореният безконечен кръг, по който Слънцето лети.
Пролет, пролет на избавление, пролет на напредък, на раждане. Твоят спокоен ветрец ме окрилява и в прегръдките си бих могъл да побера всички живи индивиди, да ги погледна в очите и да ги направя щастливи, като им споделя оня момент, в който ти отекна в душата ми, тъй като той бе момент на цяла безкрайност!
Аз те познах. Стрелата ти мина през мене и топлата димяща рана ми е сладка, както нектарът по твоите цветя.
Не срещнах по Земята еднакъв на теб по красота и от оня момент невидяни и непознати две очи ме гледат и аз хвърча към тях безкрай, с бързината на гръмотевица и нивга ги не стигам.
...А те ме викат, непрекъснато ме зоват със своята неземна хубост и такава мощ струи от тях, че моята каляска се не види към този момент в шемета на своя бяг!
Кои са тия две очи? Не зная. Тях не съм ги срещал по своя земен път. Дали са моят идеал, личната моя мисъл, отразена като лъжовен мираж или са твоите очи, о китна, цветна пролет, пролет на моята душа!
Те ме викат. Макар и идеал да са, що елементарно се стопява, въпреки и сянка на моята фикция да са, прелестта и чистата неземна наслада, що ми вещаят те и тайната, що са внедрили в ярките зеници, ме притеглят със страшна мощ и аз ще хвърча на моята огнена кола, докато има дихание на моята уста, докато тупти сърцето, което пролетта пронизва със сладката болежка на своята стрела!
Губи се Земята в бяг. Остава единствено звездният път и безконечното колело на зодиака, по което лети Слънцето. Губят се сенките на безконечна зима. Облаците, раздрани стремително бягат, подгонени от вихрите, що води пролетта и единствено лазурът на чистото небе ухилен се синее над моя път. Изчезват сенките на дълга зима, стенанията на тежко иго, тъй като мълнии донесе пролетта и те раздраха веригите, що стягаха душата и нейните кристални води умиха и отнесоха изплаканите сълзи на дълга, неспокойна нощ!
Изчезва съмнението, тъй като един единствен път е към този момент блестящо обрисуван. Една свещена ръка го изтегли към безконечността и по него ще лети, въпреки и стръмен да е той, моята блестяща огнена кола.
Там, в далечината, стоят като сладка загадка две очи...
Ще стигна ли до тях?
– Не питай, споделя трясъкът по моя път, а единствено се стреми към тях. Не питай, само че крепко хвани юздите, тъй като конете що впрегна – Aries, да теглят твоята каляска, са по-бързи от твоята мисъл и нивга ти не ще ги изпревариш със своя ням въпрос...
Не питай, догдето свети колелото на безконечния живот, затвореният кръг на слънчевия път, по който Вечният е изписал тайните свещени знаци. Не питай, хвани отворени очите си и следвай линията, що се вие надалеч в безкрая.
Пролет, изново се родих в твоя пораждащ боязън и нося в гърдите си сладостната болежка на твоя звън и на твоята стрела!
Да бъде блажен тоя момент, когато стана чудото в тайната съкровищница на природата. Да бъде блажен мигът, когато Слънцето, сияйно, мощно влезе в първия знак на безконечното колело.
Пролет, Ариес, глава на всяко начинание. Искам да стигна двете очи на хоризонта на моя път. Помогни ми в моя път!
Из: „ Астрономия за народа “, Георги Томалевски, изд. Сдружение Слънчогледи
Картина: Walter Crane, The Fate of Persephone, 1877, commons.wikimedia.org
