Целият ми живот се преобърна само за няколко дни
Всяка зима фамилията ни отива да кара ски. Онази година заминахме с огромна група на 8 март, с цел да отпразнуваме деня на дамата и да си починем добре за няколко дни.
Всичко беше ужасно, наслаждавахме се на почивката и природата. Но бедата пристигна на 10 март.
Нашият десетгодишен наследник Андрей скочи несполучливо от дребен трамплин и падна по тил. (година по-рано на същото място брачният партньор ми се приземи несполучливо с парапланер и си счупи крака).
Когато синът ни падна, брачният партньор не беше надалеч и видя какво се случи. Той бързо изтича, деликатно го взе на ръце и го занесе вътре. Детето плачеше и сподели, че го боли кръста. Веднага извикахме кола за спешна помощ.
Линейката дойде бързо, синът ми беше откаран в болничното заведение, а ние със брачна половинка ми го последвахме с колата. Оказа се, че има фрактура на гръбнака на две места.
Той остана в болничното заведение, а ние се прибрахме вкъщи. Казаха, че на следващия ден ще има доктор, който ще прегледа детето и ще реши какво да прави по-нататък.
Не спах цяла нощ. Малкият ми наследник е със строшен гръбнак в някаква болница, в поделение с непознати. Много се притеснявах за него. И рано сутринта със брачна половинка ми отидохме в болничното заведение, с цел да забележим сина ни и да попитаме лекаря какъв брой сериозна е контузията и какво ще последва.
Влизам в отделението и виждам синът ми да седи на леглото. Седи! Той не може да седи! Трябваше единствено да лежи, с цел да не се разместят прешлените.
Бях доста смутена и ядосана на целия медицински личен състав на тази болница. Решихме да вземем сина си и да го заведем в друга болница.
Имахме другар хирург, обадихме му се и му казахме какво се е случило и че желаеме да вземем сина си от тази болница. Той се съгласи да ни одобри и ни изясни по какъв начин е най-добре да транспортираме детето (трябваше да пътуваме повече от 200 км.)
Трябваше да попълним формуляр, че болничното заведение не носи отговорност за следствията.
Пристигнахме наред, незабавно заведохме сина ни в болничното заведение, където същата вечер беше гипсиран. И на идващия ден го прибрахме вкъщи. Трябваше да остане гипсиран 3 месеца, а по-късно още 3 месеца с корсет.
Втората неволя се случи на 20 март същата година.
Съпругът ми отпътува в командировка на 19 март сутринта и трябваше да се върне на 20 март вечерта. Но той не се прибра.
На 21 март ми оповестиха, че брачният партньор ми (той беше единствено на 35 години) е умрял в автомобилна злополука. По някакво мистично съвпадане близо до мястото, където той си счупи крайници година по-рано и където синът ни счупи гръбнака си 10 дни преди гибелта на брачна половинка ми.
Само за 10 дни животът ми се трансформира в същински пъкъл. Не желаех да пребивавам, не желаех да виждам и слушам никого. Не желаех да се храня, нито да пия вода.
Приятелите ми и майка ми не ме оставиха нито за минута. По-късно разбрах, че са се страхували да не си направя нещо. Почти половин година седях в един фотьойл пред включен тв приемник.
Наистина желаех да отида при брачна половинка си. Беше мъчително да осъзная, че него към този момент го няма и в никакъв случай няма да го има. Не изпитвах възприятие за дълг и отговорност към децата си, изключително към дребния ми наследник, който беше гипсиран. Нищо не усещах.
Върнах се към живота последователно и постепенно. Оттогава минаха доста години, само че към момента ме боли при загатна за тези дни. Въпреки че, болката не е толкоз остра.
Не бих поискала на никого да изпита тази непоносима болежка от загубата на обичан човек. Много е тежко.
