Всички знаем, че човешкият мозък е най-сложният орган и една

Всички знаем, че човешкият мозък е най-сложният орган и една част от процесите, които протичат в него, към момента са мистерия за учените. Психолозите да вземем за пример занапред стартират да си изясняват за какво мозъците ни от време на време стопират да „ работят “ както се чака от тях и стартират здравословни проблеми. Интересно е, че  в доста от случаите това, което в този момент назоваваме “психично разстройство ”, в миналото е било ужасно преимущество, оповестяват от Cracked, представени от списание 8.

1. Биполярното разстройство пособие да преживеем зимата

Около 2,6 % от възрастните американци страдат от биполярно разстройство. То включва две противоположни етапи: маниакална и депресивна, които могат да продължат освен месеци, само че и с години. Процентът въобще не е дребен и това кара учените да се замислят: в случай че това е толкоз постоянно срещан “бъг ” в нашия комплициран компютър – мозъка, за какво в 100 000-годишното му развиване еволюцията не го е отстранила до момента? Защо естественият асортимент, който пощадява единствено най-приспособимите и мощните човеци, ни е оставил мозъци, които по някое време просто престават да действат вярно?

Сякаш някои хора просто имат мозъци, настроени да изпадат в хибернация. Както да вземем за пример мечките през зимата.

И може би тъкмо това е отговорът.

Съществува доктрина, съгласно която мозъците на северните ни предшественици са намерили метод да сменят настроенията от маниакално към депресивно в сходство с топлите, светли сезони и студената мрачевина на зимата. Причината била безусловно същата като при животните: Маниакалните епизоди ги превръщали в суперловци и събирачи, които щастливо убивали и складирали зимнина, до момента в който Слънцето греело високо и не потъвало оттатък зимния небосвод. Тогава било време за повече покой и тихи занимания.

Тъй като биполярното разстройство е по-разпространено измежду дамите в репродуктивна възраст, някои учени считат, че част от аргументите са свързани с опазването и продължението на рода: през топлите месеци на лятото, най-подходящи за забременяване, праисторическата жена “превключвала ” на маниакална фаза, а депресията през мрачния зимен интервал е намалявала силата й, с цел да концентрира вниманието предпочитано върху идването на бебето.

2. Обсесивно-компулсивното разстройство е било психическа имунна система

Това разстройство трансформира света в място, където нещата за болния са непрекъснато мръсни и безредни, от време на време до степен, в която индивидът е затънал задълго във постоянно наместване на най-дребни елементи. Може би типът на някой, който с часове се пробва да подреди рафта с книги по азбучен ред, или мие ръцете си тъкмо 25 пъти, преди да излезе от у дома, би ни предиздвикал да се засмеем. Преди няколко хиляди години обаче това, което през днешния ден е несъмнено като налудничаво вманиачване в безсмислени ритуали за непорочност и организираност, е спасявало живота на предците ни. Светът тогава е бил много друг от този през днешния ден. Една елементарна събота вечер за нас може би се състои в ядене на пуканки и 12-часов кино маратон, само че еволюцията ни е дарила с мозък, планиран да се оправя с надалеч по-опасен живот. Някога оцеляването в действителност е зависело от прецизното поддържане на видимо дребни елементи.

Смята се, че обсесивно-компулсивното разстройство е зародило като предупредителна система, с помощта на която целият ни тип е оживял. Тя е карала предците ни непрекъснато да са нащрек за всекидневни неща и да си задават въпроси като: “Това нещо към момента ли е годно за ястие? ”, “Какъв е този идващ се звук зад дърветата? ”,  “Дали тази гигантска птица не е отнесла съседа? ”

Когато човечеството изоставя лова и се залавя със земеделие и събирачество, на процедура стопира да употребява толкоз доста неволевите механизми, които е развило, с цел да заобикаля разнообразни острозъби представители на животинското царство. Хората с обсесивно-компулсивно държание обаче не изчезнали, тъй като на мястото на старите рискове пристигнали нови. Тревожните човеци да вземем за пример по-лесно се отвращавали от съмнителни храни и течности и по този метод стояли настрани от рискови бактерии и паразити. Постепенно научили и другите да се пазят от тях.

Може би и тогава общността е гледала на това необичайно държание с предрешение, само че в последна сметка то е послужило, с цел да научи всички на съществени умения за оцеляване. Все отново, колкото и скучен да е бил индивидът, който непрекъснато се тревожи, че в региона може би има мечка, след 6-ия липсващ човек, хората въпреки всичко стартират да му обръщат внимание.

3. Синдромът на недостиг на вниманието е повода да измисляме нови неща… от досада

Този синдром се счита за доста публикуван в модерната ера. Самото му споменаване провокира в съзнанието на хората облици на деца в учебна възраст с изпъкнали очи и внезапни обноски, които въртят глави в разнообразни направления като неспокойни бухали.

Въпреки това синдромът на недостиг на вниманието поражда доста преди модерната ера. Това е генетично заболяване, което значи, че предците на страдащите някак си са съумели да оцелеят исторически в карнавала на гибел и заболявания макар своята липса на внимание. Как и за какво?

Големият минус на това разстройство – неспособността да стоиш добродушно (и да слушаш досадната лекция на учителя) не постоянно е била минус, а средство за оцеляване.

Съвременният човек е профилирано създание – някои са ВиК експерти, други – надарени китаристи, трети умеят да пишат демонски положителни смешки и така нататък
Няколко хиляди години по-рано хората са се нуждаели от доста умения, с цел да оцеляват. Никой не е можел просто да бъде “човекът, който знае по какъв начин се разпъва палатка ” или “жената, която може да направи изкусна секира ”. Всеки е трябвало да знае по малко от доста области, с цел да просъществува. В този свят е трябвало да си добър във всичко и мозъкът ти да умее да скача от задача в задача.

Също по този начин всички са ловували, с цел да оцелеят, и не са се интересували от рутината. Това ги е тласкало към откривателство на нови места и в последна сметка ги е завело на най-зелените и тучни пасища. Тогава, както и в този момент, огромният прогрес се е случил, тъй като способните хора са се отегчили от статуквото.

Тази доктрина се поддържа от обстоятелството, че гените на страдащите от синдрома на недостиг на вниманието са постоянно срещани измежду някои изключително смели и авантюристичен настроени човеци.

За страдание актуалният ни живот не изисква доста откривателска активност и 11% от децата диагностицирани с този “свръхталант за оцеляване ” са оставени да се взират с блян през прозореца, до момента в който чакат медикаментите си.

4. Дислексията е признак за антична мозъчна свръхсила

Дислексията е едно от тези странни разстройства, каращи те да се замислиш кой въобще е проектирал човешкия мозък. Характеризира се с неспособността за четене. Въпреки естествената просветеност на индивида мозъкът просто размества буквитекакто си желае.

За хората с този синдром това, което се приема като обикновено и елементарно (четене на менюта, сърфиране из интернет), се трансформира в трудоемка задача. За благополучие множеството страдащи могат да преодолеят положението си, т.е. да извърнат тил на еволюционното си съвършенство.

Ако погледнете статистиката, изскача странна информация: повече от 30% от бизнесмените споделят, че страдат от дислексия; същото важи и за десетки авторитетни персони, като се почне от Айнщайн и се стигне до Спилбърг – всички те са се сблъсквали с този проблем. Оказва се, че хората с дислексия са доста изобретателни, артистични и интелигентни и могат да се оправят с по няколко задания едновременно.

Д-р Дънкан Милн, огромно име в невропсихологията, споделя, че това не е съвпадане. Преди 100-200 хиляди години не е имало четене и писане, човечеството е било прекомерно заето да преборва мечки и да отгатва кои гъби са ядливи и кои отровни. Нашият живот се е състоял в намирането на умни решения за жизненоважни проблеми и реализиране на ефикасна връзка – същите занимания, в които хората с дислексия са експерти.

Когато мозъкът, изключително надарен в обезпечаването на способи за допустимо по-дълго оцеляване, се сблъска с четенето и писането – две много разнообразни от досегашните действия, ги отхвърля като неестествени. Мозъкът са дислексия не е малоумен или „ негоден “, той просто се чуди за какво са му нужни тези завъртулки, когато може да бори тигри. Според тази доктрина дислексията въобще не е психическо разстройство.

5. Аутизмът е направил ловците-събирачи несломими машини за оцеляване

Едно на 88 деца в Съединени американски щати е с диагноза аутизъм. В България също процентът на страдащите пораства. Учените нямат ясна визия какво тъкмо предизвиква аутизма, нито по какъв начин се е промъкнал през пропусквателния пункт на естествения асортимент чак до наши дни.

Болните от аутизъм хора постоянно имат компликация да поддържат връзка с останалите, което въпреки това може да бъде ненадейно преимущество за ловеца-събирач. Повечето от нашите предшественици са били заети да ловуват в групи, така наречен аутисти са предпочитали усамотението. Тези хора са били в положение дейно да работят независимо. Времето и напъните, които е трябвало да хвърлят в социализиране с другите и рисуването на безсмислени човечета по пещерните стени, са били канализирани вместо това в следотърсачество, разузнаване на терена и други „ Рамбо “ занимания.

Засегнатите хора са известни и с това, че се занимават с повтарящи се дейности като складирането на храна и хранителни запаси – още веднъж потребен гений за свят, където животът е зависел тъкмо от тези действия. След като са били мощни, умели и добре нахранени, неналичието им на обществени умения не е била особена спънка щом пристигна миг за продължение на рода. Но не щеш ли светът се е изменил за тях в едно доста по-недружелюбно място – гъсто обитаеми градове, където всекидневните задания са свързани с диалози и всяка работа предизвиква основаването на повече връзки с хората.

Кой знае, може би светът ни ще бъде доста по-подходящ за живеене за хората аутисти след няколкостотин години… а може би и по-скоро.

Списание “Осем ”