Всъщност народът е успешен не когато бъде поставен в центъра

" Всъщност народът е сполучлив не когато бъде подложен в центъра на нечие внимание и се разяснява неговата история и достижения, а когато влиза в рационално общение с другите нации, имайки, или стре­мейки се да има своя Църква, страна и жизнеспособно общество. И неговата цел не би трябвало да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и заличаването на други, а мирният взаимен живот с тях ". 

Това написа Николай Гочев в новата си книга „ Историософия “, която съдържа текстове, оповестени в медиите и обществените мрежи през последните девет години. Тя е продължение на двата сборника на създателя от 2002 и 2017 година („ Сонм “, Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “), озаглавени „ Александрия “, и ненапълно на „ Автобиография “ от 2021 (УИ). Тук задачата е въвеждането на схващане за историята, различно от налаганото във авторитетните медии и политически ръководеното обучение. Николай Гочев приказва за църковната (религиозна и духовна) история като причина за светската; за мястото на България в тези процеси; за идеологията, от която тя се нуждае. Анализира смисъла на събития и персони в международната политика и църковния живот. Авторът обръща внимание на наличието и ролята на някои художествени облици и повествования в историческото схващане на цивилизацията. 

Николай Гочев е учител в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “. Доктор по литературознание (1999). В университета води главния курс по „ Старогръцка литература “ и избираемите: „ Интелектуалците през античността “, „ Античността в художествената литература и естетическата доктрина “, „ Класическо обучение и концепция за класическа античност в България “, „ История и просвета на островите в източното Средиземноморие “.
Учредител и пръв ръководител на Асоциацията за развиване на университетското класическо обучение (2005).

Част първа – История на света

Що е история

Управление

Размисълът за историята (случилото се) е прикрито ръководство на хората. Защото основната задача на мислещия за нея не е да откри дали нещо е станало тъкмо по този начин, както се приказва за него, а въобще какво е станало.

Той се стреми да назове нещата от предишното по този начин, че да ги сведе до едно огромно общо действие; и по този начин да прикани слушателите да вземат участие в него.

За истинността на разказваното би трябвало да се съди по типа изгода, която слушателите биха имали. Висшата изгода е тази от доб­рото. Значи за истинността на историята знае оня, който знае за положителното.

Самопознание

Човек нормално мисли, че решенията, които взима, се отнасят до бъдещето. А предишното – то е такова, каквото е, и няма какво да се направи с него.

Това е подвеждане. Много има какво да се прави за предишното. Оне­зи, които споделят: „ Да не обсъждаме предишното, да гледаме напред “, са удовлетворени от актуалната картина на това минало. Затова приканват то да бъде „ оставено “.

Това, което постоянно следва, е да решаваме по отношение на предишното. То не може да се обясни изцяло, тъй като непрекъснато се натрупва – об­новява се.

Освен това: разногласията по него са разногласия за това, „ кои сме ние/аз “. А когато се взима решение за бъдещето, то постоянно е нечие бъдеще. Значи решението по отношение на бъдещето съдържа и реше­ние­то за това, „ кои сме ние “.

Така че предишното постоянно е несигурно. Решенията за него не мо­гат да бъдат случайни, а би трябвало да се стремят към истината; а тя не може да е отделена от положителното.

Така че лъжата и леността при разискването на предишното са по­добни на користното, злонамерено и мързеливо отношение към бъдеще­то.

Възкресение

Когато се занимаваме с история, тъй че да загатваме имена и каузи на хора, ние като че ли ги извикваме към себе си и ги събираме дружно. И колкото повече се занимаваме с тази история, толкоз повече хора се оказват забъркани в нея.

Затова има хора, които в никакъв случай не се уморяват да скитат из време­то. Защото крайната цел, която стои пред очите им, е – възкресение на всички.

На едни – за живот, а на други – за наказание.

I. Участници и аргументи

1. Цивилизациите

Когато в един крайбрежен град попитаме някого: „ Къде е центъ­рът? “, той не схваща какво го питаме. Трябва да кажем: „ Къде е при­станището? “

В градовете от сушата „ центърът “ (мястото, където хората се събират, където са представителните сгради) съответствува със средата в геометричен смисъл. А в край­бреж­ните градове „ средата “ е неопреде­лена, защото хората се събират на крайбрежието.

Градовете на сушата се уголемяват кръгообразно, тъй че центъ­рът, който е в средата, да бъде най-защитен. Той е тяхната „ сърце­вина “; и в случай че са столица – вътрешност на страната. Самата страна се разраства по повърхност, само че градовете, които се основават, са подчинени на столицата. Те са нейни „ бази “ по пътя към по-нататъшно разширява­не. Придобитата повърхност се употребява за земеделие и отглеждане на жи­вотни, и за добиване на земните запаси. Търговията е едва развита, тъй като напредването е мъчно.

Градовете по крайбрежието не се уголемяват, а се умножават посредством основаване на колонии по комфортни за кей места; и по този начин образуват „ мрежа “. Ако това е страна, тя няма център и външна страна, сходни на тези в континенталните страни, тъй като всичките ѝ селища са „ периферни “ – към морето и около сушата. Вместо столица те имат „ метрополия “. Жителите на такива страни не се занимават със земеделие и други действия, присъщи за континента, а прена­сят артикули и по този начин натрупват благосъстояние. Не е необичайно, че парите в Средиземноморието са изобретени от морска цивилизация (финикийс­ката).

Сухопътните и морските страни влизат в съревнование, което цели не просто победа на някоя от тях, само че и надделяване на нейния културен принцип. Такова е съперничеството сред Македония и гър­ците, Рим и финикийците, Русия и англо-американците.

Сухопътната цивилизация постоянно побеждава.

Острови и континенти

В течение на историята постоянно се е случвало островни или край­брежни страни да опитат да завладеят прилежащия им континент (голя­мата суша). Тези опити могат да имат краткотраен триумф, само че най-после се провалят, тъй като островът и крайбрежието са ресурсно по-бедни от континента. Бедността им ги прави агресивни; самодейността във войните нормално е тяхна, защото континентът не се нуждае от тях.

В античността такива са били Крит, и за малко Самос. Крит е разрушен от трусове и вулкани; а Самос е привързан към Персия и след това отстъпен на Атина.

Перикъл съжалява, че Атина е единствено крайбрежна страна, а не ос­тров. През V в. прочие Хр. тя забогатява много; към края му е победена от Спарта за малко, а в края на идващия от Македония – вечно.

Възможно е Платоновият роман за въздигането и гибелта на Ат­лантида (остров, надвит от европейска войска отпред с атиняните) да е написан под въздействие на такива наблюдения.

От позиция на Азия всички европейски страни са крайбреж­ни. След като пътят им на изток беше заграден от османската им­перия, те пробваха да доближат Азия от другата страна; и попаднаха на един голям остров, който превзеха.

Архипелагът Япония, след голям брой офанзиви против Корея, Китай и Русия, беше разрушен и отстъпен на европейците, населяващи американс­кия остров (така, както в миналото Персия отстъпва Самос и малоазийс­ките острови на Атина). Неговата територия е толкоз по-голяма от японската, че спрямо нея той е континент.

От позиция на азиатския континент Америка е остров. Пора­ди това азиатците и Русия не атакуват Америка. Тя не им е нужна.

Време и ера

Има едно стеснение в използването на думата „ време “, и то е в то­ва, че главното ѝ значение е прекомерно „ астрономично “.

А когато споделяме „ по това време “ (или „ по мое време “) и се опит­ваме да разкажем нещо, не мислим за години и дни, а за дейности и съ­бития, които рядко имат нещо общо с ситуацията на небесните те­ла, а са забавни със смисъла си. Те са единствени и въпреки всичко сходни на други „ нечии “ времена – другояче не биха били разбрани.

Затова, когато става дума за разкази, думата „ време “ е неуместна, а е по-добра някоя като „ ера “, означаваща приключено време, в което е протичал живот с избрана форма.

Но хронографиите не се занимават с столетия, а редят събития предвид на „ астрономическото време “; а и историческите съчинения постоянно вършат същото.

И тук се вижда потребността от художествени творби като по­еми и романи. Те се занимават с това, което историографията не пра­ви – припомняне (подобно на създаване) на столетия, коeто след това самό се оказва предмет на историческо търсене и интерес – както когато ар­хеолозите търсят „ гробницата на Агамемнон “ и „ града на Приам “.

Това, което ги е привлякло натам, не е нереалното време, а един по човешки забелязан живот.

2. Етноси, народи, нации

Сдруженията и компаниите съществуват с практическа цел – произ­водство и разпространяване на богатства (или което се счита за блага); благоустройство и облага. Към тях може да се причисли всеки, който желае.

Някогашните етноси (племена, езици) се разделят на народи и наро­ди.

Нацията съществува ненапълно със същите цели, както и сдруже­ния­та; само че също така и поради независимостта на хората, обе­динени от един натурален език.

Присъединяването към нея е мъчно, защото и след доста поко­ления външният се усеща непознат.

Народът съществува поради това, поради което и нацията, само че също и поради Духа. Към него може да се причисли всеки и бързо, стига да споделя задачата му. А също и да отпадне.

3. Църквата

Църква и език

Съществуването на самостоятелна черква без едноезичен народ към нея е по-скоро особеност, въпреки че такива случаи е имало в продълже­ние на епохи, както има и в този момент.

Християнската Църква е продължение на античния Израил, който е бил едноезичен народ – със своя появяваща се и изчезваща страна, столица, свещенодействие, храм и предстоятел (първосвещеник).

Известно е, че първите обособени християнски църкви са учредени от апостолите, които са били евреи (израилтяни); и че членовете на тези църкви също по този начин нормално били евреи. Така че тогавашните църкви са обединявали еврейския народ, разпилян из Империята; и в същото време са го отделяли от онази негова част, която не е приела Иисус като Христос. Тези повярвали евреи са „ новият Израил “.

По-нататък към тези църкви почнали да се причисляват и до­тогавашни езичници, постоянно наричани „ елини “. Това не значи, че те са били гърци, а единствено, че са били езичници, които си служели и с гръцки (това е било належащо, изключително на Изток). Църквата, въпреки и една, не е имала предстоятел, чиято позиция да е аналогична на царската (императорската).

След Адриан, който унищожава Иерусалим като еврейски град, но­вият Израил остава без своя предходник. Положението на хрис­тияните се усъвършенства след Галерий и Константин, само че за възникване на „ народ “ още е рано: първо, тъй като не е ясно кой ще бъде езикът на този народ (гръцкият и латинският са съвсем равни); второ, тъй като Църквата продължава да няма предстоятел. Ако столицата беше ос­танала в Рим, това несъмнено би бил римският свещеник, само че Константин я реалокира във Византион.

И още нещо: Църквата, въпреки и защитена от гоненията на езични­ците, влиза в една друга, само че не по-лека битка – тази срещу ереси­те. А там, където вярата не е изяснена, не може да се появи христи­янски народ.

Периодът на разногласия продължава 500 години след Константин. През това време се случва и друго – старите патриаршии (Иерусалим, Александрия и Антиохия) се оказват отвън границите на Константи­нополската империя. Същото става и с Рим, който освен това намира своя военно-политическа опора в страната на Карл и в действителност възвръща Западната империя.

Но на Запад, без значение от съществуването на етноси с разнообразни езици, нации – съгласно нашето схващане – по този начин и не пораждат. Причината е тъкмо в единоначалието на римския свещеник, който не позволява нито равностойни нему йерарси; нито езици, разнообразни от латински, в бого­служението.

Така че езиците на западните етноси остават в подчинено (унизе­но) състояние. Те, до началото на ХVI в., са единствено „ майчини “ – т.е., езици на бита и фамилията, само че не на образованието и страната.

На Изток нещата се развиват другояче.

Първо, с помощта на съборите, където тримата източни патри­арси постоянно са били равни, а не подчинени на Цариградския; второ, за­щото християнски нации със свои, самостоятелни от Цариград църкви, съществуват още от IV век (грузинци, арменци); и трето, тъй като ня­кои високопросветени и високопоставени хора като патриарх Фотий, братята Константин-Кирил и Методий, и цар Борис I схващат, че духът на християнството изисква тъждество сред църковните предстоятели. А това тъждество е допустимо единствено в случай че те са предстоя­тели на самостоятелни Църкви, опиращи се и на свои страни.

Такава Църква се оказва българската – тя придобива и собствен език, и своя страна. Това са били нужните условия, с цел да се роди българс­кият народ.

Това не наподобява като вест. По-неочаквано е изказванието, че през девети век с изключение на българският, се ражда също и гръцкият народ. Условията са сходни – лична страна, Църква и език. Но за какво не по-рано? Защото до тогава Църквата е водела война за изясняване на вярата, до което се е стигнало едвам в средата на IX век (с отхвърли от иконоборството в 842 г.).

Напрежението сред тези два другояче приятелски народа е мощно и про­дължително – то продължава и през днешния ден. Перипетиите на връзките им могат да се проследят през вековете. Но въпреки всичко има едно събитие, което може да бъде посочено, най-малко към този момент, като добра развръзка – при­знаването на автокефалията на българската Църква от Цариград през февруари 1945 година

Църква и фракция

През 1990-те, около многото други новости, се появи и въпросът за „ сектите “.

Макар че думата и до момента значи нещо като „ съмнителна религи­озна общественост “, хората се озадачаваха от това, че медиите ги нарича­ха „ секти “, до момента в който те самите назоваха себе си „ църкви “. Освен това стана допустимо всеки да записва в съда всякакво съдружие и да го назова както желае, в това число и „ черква “. Тогава за какво да не се на­ричат и по този начин?

Има една основна разлика сред тях и Църквата, и тя е в след­ното. Църквата е, по всемирски казано, „ народообразуващ фактор “. „ Народ “ – това са тези, които посещават храмовете ѝ и биват духов­но обгрижвани от нея, от време на време без даже да го знаят. Поради това, ко­гато човек се роди в „ този народ “, той принадлежи към Църквата му и посредством нея към Вселенската-Съборна „ по дифолт “, даже кръщение­то му по някакви аргументи (гонение или нещо друго) да бъде забавено.

Това, че не посещава службите и се отнася повърхностно към тайнст­вата, не му е от изгода, само че с това той към момента не е напуснал Църквата, а още по-малко тя се е отказала от него. Освен това тя няма в никакъв случай да го прогони; тъй че отделянето му от нея става единствено по негово же­лание, което освен това би трябвало да бъде непрекъснато засвидетелствано. Тоест – с цел да бъде отвън Църквата, той би трябвало непрекъснато да „ до­казва “, че не е християнин. Иначе той е.

При сектите обаче е противоположното. За да стане човек техен член, той би трябвало да съобщи категорично желанието си; и след ритуала по приема­нето би трябвало непрекъснато да дава доказателства, че е „ техен “; другояче отпада, и от участието му там остава, в най-хубавия случай, мъчи­телен спомен. Точно по този начин се усещат хора, които са отпаднали от някои на пръв взор доста православни общности, каквито са разкол­ническите старостилни „ църкви “.

Сектата се отнася към индивида ревностно – тя го изнудва непрестан­но да удостоверява принадлежността си към нея и в същото време го заплашва с прогонване, както и с тежки последици от това.

Колкото до оня, който се отдалечава от Църквата и отхвърля да се върне към нея, той не е заплашен от нищо, с изключение на от духовния апетит, който самичък си е предизвикал.

Има едно подло подвеждане, в което изпадат даже и хора, които особено са се старали да учат християнството. Те гледат на Църквата като на фракция – мислят, че към нея принадлежи единствено оня, който непрекъснато и сполучливо се „ потвърждава “ като неин. Това ги води към изцяло неправилната мисъл, че тя се дели на малко на брой „ същински “ и голям брой „ неистинен “ християни, която мисъл става съображение за доброволното им и неусетно отдалечаване от нея.

4. Държави

Защо се приказва с такава лекост за „ сполучлива страна “, а съвсем ни­кога не чуваме да се каже „ сполучлив народ “ или най-малко „ сполучлива нация “? Дали тъй като патриотизмът и национализмът в наше време са нещо неприятно и властта гледа с отрицание на тях? И не „ наше “ в смисъл на последните 10 години, а повече от 70 години – от края на Втората международна война.

Да се насочва вниманието към държавността или по-точно, към „ успешността “ на една или друга страна, е метод, сходен на този след Втората международна война, когато за „ народ “ се говореше доста и позитивно – че ето този народ бил работлив, гостолюбив, ми­рен и впрочем. Но освен това се организираше редовно гонение на Църква­та, което беше нахлуване против народа – тъй като тя е като негова ду­ша. Така че думата се употребяваше постоянно, само че замисълът беше обез­личаването на всеки народ и превръщането му в „ нация “ – в това, кое­то има страна, език, някакво историческо съзнание, само че няма Църква, а най-вече нещо, което да я имитира. По този метод душата му се отстранява и се заменя с нещо друго.

Следващата стъпка е премахването и на нациите. Тогава за „ на­род “ не се приказва или се приказва като за нещо архаично, в миналото същест­вувало; а се разяснява „ нацията “, нейното образуване и каквото се показва за нейни триумфи или провали. Така преди време се появи кри­латата фраза: „ Ние сме нация техническа. “ Хората се забавляваха с „ техническото “, само че не виждаха значимото – че ги назовават „ на­ция “. А това към този момент беше знак, че и редът на „ нацията “ е пристигнал, тъй като тя съществува единствено до момента в който в основата ѝ още стои някакъв народ или етнос, даже той да е преследван. Но когато народът/етносът бъде отстранен или задоволително отслабен с помощта на разбиването на Църквата му, както и на усилената емиграция и имиграция, тогава и нацията отслабва и на собствен ред отива в предишното.

Казаното дотук ни води към мисълта, че въвеждането на те­мата за това, коя страна е сполучлива и коя не, е част от технология­та за премахването на самите страни: което унищожаване би било мъчно и нетрайно, в случай че преди този момент не са унищожени народът и него­вият сурогат – „ нацията “.

Всъщност народът е сполучлив не когато бъде подложен в центъра на нечие внимание и се разяснява неговата история и достижения, а когато влиза в рационално общение с другите нации, имайки, или стре­мейки се да има своя Църква, страна и жизнеспособно общество. И неговата цел не би трябвало да бъде интригантстването, оклеветяването, подчинението и заличаването на други, а мирният взаимен живот с тях.

Книгата може да бъде закупена от:

https://слово.бг/кънигꙑ/историософия.bg.html

Книжарница „ Нисим “ (Център, София бул. „ Васил Левски “ 59)

„ Български Книжици “ (гр. София, ул. Аксаков 10)

Книжарници Сиела – в цялата страна

https://www.ozone.bg/product/istorisofiya/