Андре Путман - Коко Шанел на интериорния дизайн
Висока (задължителните токчета на най-малко 8 см я вършат още по-висока), доста слаба, с яркосини очи, нос на римски император, глас, добре разкъсан от дългогодишното пушене на „ Житан “, иронична усмивка, със непоколебим, изтънчено структуриран и ръчно ушит типичен костюм на Тиери Мюглер, Карл Лагерфелд или някой от другите огромни. „ Всяка нейна световна поява е урок по безукорен висок жанр “ – пишат в един глас френските издания Le Figaro, Le Mond, Liberation на 19 януари 2013 година, когато Андре Путман си отива от този свят на 87-годишна възраст. Родният ù Париж помръква, тъй като една от неговите кралици към този момент няма да се носи по улиците му като „ студен, вибриращ мистрал “, както я разказват публицистите. " Дизайнът е сериозен бизнес, само че е значимо духът да бъде лек “ – споделя легендата на френския и международния интериорен дизайн. През дългата си кариера обаче Андре Путман надалеч не се занимава единствено с това. Да, измежду най-прочутите ѝ произведения в действителност са най-вече хотели – Wasserturm в Кьолн, Morgan в Ню Йорк, Pershing в Париж и доста други, само че тя проектира и десетки галерии, универсални магазини, първокласни бутици на фамозни марки, частни имения, а също по този начин и сервизи, химикалки, музикални принадлежности, лампи, слънчеви очила, мебели, текстил, флакони за парфюми и какво ли още не… Създава и изключителната сценография за фамозния филм на британеца Питър Грийнауей „ Записки под възглавката “ (1996) по едноименния разказ от 11. век на Сей Шонагон. Така и не съумява да реализира фантазията си да декорира яхта, макар че главата ѝ е цялостна с хрумвания. Пътува непрестанно, по целия свят – Ню Йорк, Токио, Хонконг, Берлин, Лондон. Душата ѝ обаче вечно е хвърлила котва на левия бряг на Сена, в нейния Париж. 
В началото бе музиката „ Като дете бях прекалено изложена на всякакво изкуство “ – споделя с лека самоирония Андре Путман. Баща ѝ Джоузеф Айнард произлиза от семейство на лионски банкери, неговият татко пък е регент на Банката на Франция и прочут колекционер на изкуство. Самият Джоузеф обаче няма никакво отношение към банкерството и по тази причина се усеща като черната овца в фамилията. Той е преводач на Шекспир, приказва седем езика и рецитира Пушкин в оригинал, освен това непрестанно, което много изнервя двете му дъщери. „ Баща ми беше печален и естествен човек и това правеше всекидневието в фамилията ни много мъчно “ – споделя Андре.Ексцентричната ѝ майка Луиз пък е надарена пианистка, която кой знае за какво обаче по този начин и не съумява да доближи до международните концертни сцени и придвижва разочарованието и неосъществените си упоритости върху Андре. Момичето печели първа премия за естетика в Парижката консерватория, когато е на 19, само че макар че обожава музиката, изпада в същински смут, когато известният френски композитор, който ѝ връчва премията, я предизвестява: „ Ако искаш да станеш композитор, ще би трябвало да се откажеш от всичко, да се затвориш в стаята си и да работиш най-малко 10 години. Всичко друго е незначителност! “.
Не по този начин обаче си показва живота си в идващите 10 години Андре Путман. Няколко дни откакто чува тези думи, които на нея, 19-годишното момиче, ѝ звучат като злокобна поличба, тя катастрофира с велосипеда си тежко, съвсем съдбовно. Наранява гръбнака си и това трансформира цялата стойка на тялото ѝ вечно – тя не просто привиква да върви с изправени плещи, само че безусловно е изпъната като струна. Сякаш тази ѝ сякаш чисто физическа несъразмерна изправеност се придвижва и върху прочувственото ѝ положение.След злополуката тя изрично взема решение, че надали Господ ѝ е избавил живота, с цел да се затвори в една стая и да композира музика. Няма и сянка от подозрение, по тази причина играе ва банк – за една нощ изхвърля от стаята си всичките си ноти, всичките сладникави претенциозни мебели, купени от майка ѝ, а на идващия ден благодарение на другари домъква вкъщи желязно легло, купено от парижки битпазар, единствената мебел в „ почистената “ ѝ стая. Заявява на родителите си, че няма никакво желание да се заключва където и да било. 
Само за 24 часа се била освободила от магията, която я държала в плен на царството на звуците, и минала към царството на облиците. Майка ѝ е принудена в идващите 10 години да живее заключена в новото си отчаяние – това от личната си щерка. „ Не се скарахме, аз я обожавах, само че желаех да се отскубна от нашето семейство, което като че ли бе хипнотизирано от историята, предишното и предците си “ – спомня си дизайнерката.Андре желае единствено едно – независимост и самостоятелност. Започва работа като публицист в разнообразни фешън и начин на живот списания. През 1952 година, след едно празненство покрай абатство Везле в Бургундия, на което тя отива с другар, колата им се поврежда и те не могат да се върнат в Париж. Така се случва, че на помощ им се притичва Жак Путман, изкуствовед, колекционер и издател, и ги откарва до френската столица. За времето прекарано дружно по пътя Андре схваща няколко неща за него – че познава цялостен Париж, че е същинска енциклопедия по история на изкуствата и… че е женен. Последното по никакъв метод не ѝ пречи да се влюби в него още тогава. 
Шест месеца по-късно Жак Путман се развежда и Андре Айнард става Андре Путман. Бракът отваря пред нея вратата към цялостен един нов свят. Тя се среща с някои от най-ярките актьори, художници и изобщо хора на изкуството, които през 50-те обитавали Париж – Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Жулиет Греко, Йожен Йонеско, Самюел Бекет, Ники дьо Сен Фал, Алберто Джакомети, Сезар, Пикасо и кой ли още не. „ Познавах персонално тези хора – възхитителни, авангардни и неуместни “ – споделя Андре.Жак я среща и с холандския художник абстракционист Брам ван Велде, който двойката даже приютява за няколко години в дома си. Тогава Ван Велде не съумява да продава съвсем нищо и е уволнен от притежателя на галерията си. Останал без никакви средства, заставен да напусне ателието, в което и живее, той получава покана от Жак и Андре да им гостува толкоз дълго, колкото пожелае. Жак всеки ден самичък му купува гваша (вид минерална багра за матови тонове, б.р.), а Андре безусловно се пристрастява към картините му. През целия си живот тя остава най-верният колекционер обожател на Ван Велде. 
Бягства и завръщания Андре дебютира като дизайнер – без в никакъв случай да е учила дизайн – при започване на 60-те години на предишния век. Най-напред става продуктов дизайнер за френската верига бюджетни магазини Prisunic и проектира евтини пластмасови мебели, домашен такъми, само че също по този начин ѝ хрумва да продава за по 100 франка литографии на картини на своите другари художници, подписани от тях. „ Дизайнът би трябвало да е наличен за всеки “ – споделя тя и основава един изцяло либерален продуктов азбучник на Prisunic, в който в действителност всеки може да открие нещо по джоба си, само че по чудноват метод това нещо, даже и на ниска цена, въпреки всичко отразява авангардния усет на Андре. Успехът на този азбучник е голям.
В началото бе музиката „ Като дете бях прекалено изложена на всякакво изкуство “ – споделя с лека самоирония Андре Путман. Баща ѝ Джоузеф Айнард произлиза от семейство на лионски банкери, неговият татко пък е регент на Банката на Франция и прочут колекционер на изкуство. Самият Джоузеф обаче няма никакво отношение към банкерството и по тази причина се усеща като черната овца в фамилията. Той е преводач на Шекспир, приказва седем езика и рецитира Пушкин в оригинал, освен това непрестанно, което много изнервя двете му дъщери. „ Баща ми беше печален и естествен човек и това правеше всекидневието в фамилията ни много мъчно “ – споделя Андре.Ексцентричната ѝ майка Луиз пък е надарена пианистка, която кой знае за какво обаче по този начин и не съумява да доближи до международните концертни сцени и придвижва разочарованието и неосъществените си упоритости върху Андре. Момичето печели първа премия за естетика в Парижката консерватория, когато е на 19, само че макар че обожава музиката, изпада в същински смут, когато известният френски композитор, който ѝ връчва премията, я предизвестява: „ Ако искаш да станеш композитор, ще би трябвало да се откажеш от всичко, да се затвориш в стаята си и да работиш най-малко 10 години. Всичко друго е незначителност! “.
Не по този начин обаче си показва живота си в идващите 10 години Андре Путман. Няколко дни откакто чува тези думи, които на нея, 19-годишното момиче, ѝ звучат като злокобна поличба, тя катастрофира с велосипеда си тежко, съвсем съдбовно. Наранява гръбнака си и това трансформира цялата стойка на тялото ѝ вечно – тя не просто привиква да върви с изправени плещи, само че безусловно е изпъната като струна. Сякаш тази ѝ сякаш чисто физическа несъразмерна изправеност се придвижва и върху прочувственото ѝ положение.След злополуката тя изрично взема решение, че надали Господ ѝ е избавил живота, с цел да се затвори в една стая и да композира музика. Няма и сянка от подозрение, по тази причина играе ва банк – за една нощ изхвърля от стаята си всичките си ноти, всичките сладникави претенциозни мебели, купени от майка ѝ, а на идващия ден благодарение на другари домъква вкъщи желязно легло, купено от парижки битпазар, единствената мебел в „ почистената “ ѝ стая. Заявява на родителите си, че няма никакво желание да се заключва където и да било. Само за 24 часа се била освободила от магията, която я държала в плен на царството на звуците, и минала към царството на облиците. Майка ѝ е принудена в идващите 10 години да живее заключена в новото си отчаяние – това от личната си щерка. „ Не се скарахме, аз я обожавах, само че желаех да се отскубна от нашето семейство, което като че ли бе хипнотизирано от историята, предишното и предците си “ – спомня си дизайнерката.Андре желае единствено едно – независимост и самостоятелност. Започва работа като публицист в разнообразни фешън и начин на живот списания. През 1952 година, след едно празненство покрай абатство Везле в Бургундия, на което тя отива с другар, колата им се поврежда и те не могат да се върнат в Париж. Така се случва, че на помощ им се притичва Жак Путман, изкуствовед, колекционер и издател, и ги откарва до френската столица. За времето прекарано дружно по пътя Андре схваща няколко неща за него – че познава цялостен Париж, че е същинска енциклопедия по история на изкуствата и… че е женен. Последното по никакъв метод не ѝ пречи да се влюби в него още тогава. Шест месеца по-късно Жак Путман се развежда и Андре Айнард става Андре Путман. Бракът отваря пред нея вратата към цялостен един нов свят. Тя се среща с някои от най-ярките актьори, художници и изобщо хора на изкуството, които през 50-те обитавали Париж – Жан-Пол Сартр, Симон дьо Бовоар, Жулиет Греко, Йожен Йонеско, Самюел Бекет, Ники дьо Сен Фал, Алберто Джакомети, Сезар, Пикасо и кой ли още не. „ Познавах персонално тези хора – възхитителни, авангардни и неуместни “ – споделя Андре.Жак я среща и с холандския художник абстракционист Брам ван Велде, който двойката даже приютява за няколко години в дома си. Тогава Ван Велде не съумява да продава съвсем нищо и е уволнен от притежателя на галерията си. Останал без никакви средства, заставен да напусне ателието, в което и живее, той получава покана от Жак и Андре да им гостува толкоз дълго, колкото пожелае. Жак всеки ден самичък му купува гваша (вид минерална багра за матови тонове, б.р.), а Андре безусловно се пристрастява към картините му. През целия си живот тя остава най-верният колекционер обожател на Ван Велде. Бягства и завръщания Андре дебютира като дизайнер – без в никакъв случай да е учила дизайн – при започване на 60-те години на предишния век. Най-напред става продуктов дизайнер за френската верига бюджетни магазини Prisunic и проектира евтини пластмасови мебели, домашен такъми, само че също по този начин ѝ хрумва да продава за по 100 франка литографии на картини на своите другари художници, подписани от тях. „ Дизайнът би трябвало да е наличен за всеки “ – споделя тя и основава един изцяло либерален продуктов азбучник на Prisunic, в който в действителност всеки може да открие нещо по джоба си, само че по чудноват метод това нещо, даже и на ниска цена, въпреки всичко отразява авангардния усет на Андре. Успехът на този азбучник е голям.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ