Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио-

Виктор Ерофеев е измежду най-известните модерни съветски писатели, литературовед, радио- и ефирен водещ. Лауреат на премията на името на Владимир Набоков (1992 г.), джентълмен на френските Орден на изкуствата и литературата (2006 г.) и Орден на почетния легион (2013 г.). На български са издадени " Добрият Сталин ", алманах разкази " Живот с глупак ", " Мъжете тирани, мъжете под чехъл ". Ерофеев от години изрича позиции срещу режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят взема решение да напусне родината със фамилията си.

Виктор Ерофеев даде на Клуб Z правата за издание на български език на неговите есета, основани в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

Баба ми Анастасия Никандровна беше хубавица с румени бузи. Но и на хубавиците им се случва да счупят някоя чаша. Синята порцеланова чашка се изплъзнала от ръцете й, паднала на пода в кухнята и се счупила, пръснала се на късчета и единствено дръжчицата си останала напразно цяла малко настрана.

Баба в никакъв случай не споделяше: счупих чашката. Казваше: чашката се счупи. Все едно чашката може да се счупи самичка. Разбира се, би могла да се счупи инцидентно и тъкмо по този начин в действителност станало и си представям по какъв начин баба ми обезверено, в ентусиазъм на гняв (тя кипваше лесно), би счупила чашката преднамерено, само че въобще не мога да си я показва да споделя: счупих чашката.

В тази счупена чашка се концентрира понятието за съветската виновност и безапелационният отвод тя да бъде приета. Какъв е казусът тук? Сигурно в това, че наказването за осъществено закононарушение в Русия не подхожда на самото закононарушение. Наказанието постоянно е по-голямо, то като превтасало тесто излиза от тавата и оклепва битието. Защо е по-голямо ли? Дали не тъй като порцелановата чашка в едно оскъдно семейство е полезност, а бедността е порокът на Русия?

Ако съм унищожил фамилна полезност, значи че съм направил фамилно закононарушение и ще си понеса наказването за него, само че не мога да си платя, не мога да купя нова чашка, тъй като нямам задоволително средства за това. Колкото до бедността, задоволително е да опиша парадоксалността на жилището на баба. Тя живееше на улица „ Моховая “, географски в дясното крило на музея на Калинин. Толкова покрай Кремъл, че няма къде повече.

Беше необичайно помещение. Нямаше директно отношение към музея, беше нещо като пристройка. Въпреки невероятната непосредственост до Кремъл в едностайното жилище на баба нямаше канализация. Вода имаше, течеше от един бронзов кран, обаче канализация нямаше. И клозет също. Пикаех в една огромна кофа зад едно перде. После всички нечистотии се изнасяха в яма на двора.

И по този начин, трансферирам виновността в случай че не на различен, то на самата чашка – изплъзна ми се от ръцете и се счупи. Изтласкването на виновността от съзнанието е станало за руснаците автоматизирано събитие. Заради една счупена чашка човек може да изгуби всичко. Обвинението, че си счупил чашката, може да премине във всички останали сфери на битието. Не току-тъй в ежедневните ни диалози толкоз постоянно оперираме с понятията „ постоянно “, „ постоянно “ и „ в никакъв случай “ и техни синоними.

" Никога не си миеш ръцете преди да седнеш на масата, в никакъв случай не се ръкуваш с нашите, постоянно правиш това и това... “ Счупената чашка в действителност отваря пътя към разстрел. Можеш да го извървиш до дъно, само че можеш и да оцелееш - всичко зависи от каприза на случая. Изтласкването на виновността отвън себе си е съветски народен спорт. Единствено цялостен простак би поел отговорността за счупената чашка. Силните хора не желаят амнистия и не се извиняват и оправдават. Но белким никой в Русия не се извинява с изключение на интелигентите? Не, има и случаи, в които руснакът се извинява. Ако в автобуса да вземем за пример ви настъпи, може и да изсумти едно „ извинете “, въпреки че може и да не го изсумти.

Пътят от счупената чашка до държавната измяна е напълно къс. По времето на Сталин в годините на огромния гнет също е било по-добре да не признаваш измисленото от следователите закононарушение. Арестуваните ги бият и изтезават, с цел да си признаят виновността, плашат ги, че ще приберат цялото им семейство. Който не устоя това и си признава, го разстрелват. Който не си признава, отново го разстрелват. Но не постоянно – късметлиите може да се отърват единствено с Гулаг. Ето за какво зазвучалата по време на перестройката тематика за покаянието бързо заглъхна. Никой не искаше да се покайва.

А на Запад? Как стои там въпросът със счупената чашка? По-добре да счупиш няколко. В Русия има обаче и изключения с признаването на виновността. В една от доста известните през днешния ден в Русия песни се пее: отговорна ли съм, че обичам? Отговорът е – отговорна си за всичко. Обаче това са спонтанните усеща, обзели съветската жена, и тя не се оплаква, тя напряко се гордее с това.

Може би единствената виновност, която си признава съветският мъж, това е връзката вина–вино, тоест пиянство. Гордиевият възел, който не може да разсече нито църквата, нито страната. Във всички останали неща той понякога долавя тематиката за морала, само че за него това е конвенционален морал, нещо такова останало от предишното, като фантом, а в този момент се постанова да се живее по-иначе, на правилото ебеш-бегеш. Моралът е примка на шията.

Виж, актуалният убиец, до момента в който прострелва жертвата си, споделя: извинявай, нищо персонално. Наистина изключително положение на душата, когато вместо да убиеш някого поради нещо персонално, си признаваш равнодушното ликвидиране за пари. Отричането на виновността е път към оцеляването и баба ми, като е казвала, че чашката се счупила, до известна степен наподобява на този отдръпнал се от персоналното закононарушение убиец – като обръща тематиката за закононарушението и наказването откъм избавителната за нея страна, тя доживя до 96 и си резервира розовите бузки на осемнайсетгодишна мома.

Наскоро чудовищният терористичен акт в Москва още веднъж издигна остро въпроса за съветската виновност. Терористите най-непретенциозно построиха системата за груповата съветска виновност въз основата на две убеждения. Руснаците водиха война в Афганистан и не престават да водят война в Сирия. Значи са врагове. Но не просто врагове, те са християни, т.е. неверници. Подлежат на заличаване. Днес Путин с всички сили се стреми да нарочи за провинен на терористичния акт в „ Крокус “ Украйна и стоящия зад нея „ групов Запад “. И явно по този начин и ще стане. Путин ще нарисува всичко по своему. Който мисли другояче, има проблеми с double-thinking.

След терористичния акт в съветските мрежи се появиха известия от вида: „ Защо „ Крокус “, а не Кремъл? Сбъркаха. “ Авторът на горното беше открит и го накараха да се разкайва. И това не е единственият случай. Сталинската процедура виновността да се изтупва от хората като прахуляк от килим продължава. Главният отговор на злодеянието на терористите обаче към този момент явно е открит, спуснат е от горната страна. Ако се съди по това, че в съда бяха докарани осакатени терористи, един с отрязано ухо, различен с избодено око, властта е престанала да се срами от изтезанията и намерено ги показва като храбър акт в битката с безмилостния зложелател.

Нека се вгледаме в характера на основния човек на Русия. През цялото си ръководство той нито един път не призна виновността си. Това му е завещание от детството – оскъдно и цялостно с обиди детство. Путин е ходещо гробище на детски комплекси. Той е повече артикул на детството си, в сравнение с ученик и офицер на Комитет за Държавна сигурност (на СССР). Никой не може да се оправи с такива комплекси. Като мъсти за детството си на всеки и на всички, Путин получава наслаждение да санкционира враговете. Когато хване оръжие, очите му светват. Той е човек на войната.

Войната насърчава тематиката за груповата виновност. Днес в Украйна съществува  мнението, че руснаците са отговорни, задето не са свалили Путин, че поддържат войната и отново гласоподаваха за него, освен това с рекордните над 87%. Руската виновност привидно е на повърхността, само че в действителност е надълбоко долу. През първата четвърт на нашия век, предходна под ръководството на Путин, се вижда и възходящото противопоставяне наши – не наши. Вината в Русия е като пумпал. Върти се и шарките се размиват. Трудно е да се наблюдава битката на взаимните обвинявания. Отчуждението се ускорява. Създава се цяла верига врагове – не-нашите – чуждите – задграничните сътрудници – предателите – екстремистите – помагачите на тероризма – терористите. Не-нашите и непознатите са въпреки всичко търпима категория. Но задграничните сътрудници – те към този момент са последователи на груповия Запад и гладко се смесват с предателите. Докато не-нашите пораждаха у Путин злост, то предателите раждат ненавист и той е подготвен да се оправи с тях с всевъзможни средства.

Екстремистите и терористите са на върха на пирамидата на „ тварите “ и „ гадовете “, на всички ония, които умишлено водят война против Русия, с която властта се отъждествява. Смъртното наказване може и да е анулирано, само че главните съперници на властта подлежат на физическо заличаване. Когато преди години току пред Кремъл беше погубен Немцов, гибелта му изглеждаше като подарък за Путин от групичка негови другари, обаче Навални умишлено беше докаран до положение, несъвместимо с живота.

Именно опозицията Путин–Навални най-ясно показва взаимната ненавист и риториката на взаимните обвинявания. Путин вижда зад фигурата на Навални устрема на груповия Запад да унищожи Русия, а Навални дружно с множеството опозиционери хвърля виновността върху властта. Жертвата на политически режим по хипотеза не е отговорна за нищо. Вината е снета от плещите на народа, той се показва като опозиция  на мъченика – съпротива с чиста съвест.

Тук ми се постанова да заема позицията, която Ромен Ролан нарича au dessus de la mêlée. В това отношение към народа лежи покъртителен, само че непростителен идеализъм. Немският мъдрец Карл Ясперс е в малцинство след войната, когато разсъждава за „ немската виновност “. Историческият опит обаче свидетелства, че руснаците не се усещат отговорни и в от дълго време отминали войни. Пълната давност, а не виновността – това е особено за нашите съотечественици. Кой от тях помни Съветско-финландската война? Всички финландци я помнят, като да е била през вчерашния ден, а в Русия отговорни няма. Същото може да се каже и за Афганистанската война, и за двете Чеченски.
Защо ли?
Ами тъй като това не са войни на народа. И с Украйна войната не е национална (както е била с нацистка Германия). Ама по какъв начин по този начин, откакто хора гинат на фронта? Ами по този начин: тъй като това е война за огромни пари, като съветската рулетка – или ще ме убият, или ще изкарам доста пари; и това изкушава избрани пластове от популацията.  Много съперници на войната напуснаха страната – и в този момент се водят отстъпници. На самия народ очевидно въобще не му пука. Което за властта е даже по-хубаво от ентусиазма – това се вижда ясно и от случая с метежа на Пригожин. Войната обаче разпалва култа към силата, който е залегнал надълбоко в душата на руснака, този фетиш му оказва помощ да оцелее в мирния живот. И Путин тъкмо по тази причина е национален, наш – тъй като и той е наясно с култа към силата.

В днешна Русия виновността на руснака не е в това, че не стачкува против войната, а в това, че стачкува. Ако стачкува против войната, той става отговорен пред страната.  Ако не стачкува, става отговорен от позиция на съвестта и интернационалното право. Руснакът се раздира на две, наподобява на ония нещастници, които преди епохи са връзвали за краката за два коня и след това са шибали конете да хукнат в две направления. И нещастният наказан е раздран на две.

Съвсем не всеки руснак обаче изпитва този колосален раздор. Повечето вземат страната на страната. Държавата изяснява по малкия екран, че за войната е отговорен Западът, който е решил да отмъкне Украйна. Телевизията развлича и поучава. Разпалва ненавист и ни подарява чудесни руски филми. Когато политическата просвета е равна на нула, прочувственият сигнал на включения тв приемник разсейва народа от безсмисленото му битие. Колективната виновност на съветския народ се оказва фиктивна; и да е отговорен за нещо, той е без виновност отговорен.
Иска ли Путин да завоюва целия свят?
Не наподобява да е по този начин. Той не разполага с универсалната идеология на комунизма.  По-скоро желае делба на света – Ялта 2. Разделяне на сферите на въздействие като след Втората международна. Основната му цел е да възвърне Съветския съюз. Но няма да му се получи. Китай няма да разреши на Путин да си върне Средна Азия. Без Украйна няма Русия. Без Украйна Русия е неработоспособен. Това е записано в историческото подсъзнание на съветската империя. Путин е наясно с това. Но най-вероятно на първи проект излизат персоналните му упоритости. Има ли война, можеш да заповядаш на цялата страна да е послушна. Можеш  да управляваш безсрочно, до момента в който си жив. А като умреш, за какво пък да не повлечеш в гибелта дружно с теб и целия свят? Защо пък не. Ако той е Русия, гибелта му е гибелта и на Русия, а защо му е на света да живее без Русия – няма да е забавно.                    
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.