Разказ на пратеника на агенция МИА за страшната катастрофа на АМ Струма
Вестта за страховитата автобусна злополука в България, в която починаха 46 македонски жители, научих сутринта в 4.20 часа, когато ме потърси шефът на МИА Драган Антоновски и потеглих колкото може по-бързо. Дъждът и мъглата не позволяваха да се кара бързо и за към 30 минути дойдох на българския граничен пункт Златарево. Тамошните служители на реда и митничари ме разпитаха за малко време. Изразиха състрадание и след малко закъснение за пазаруването на винетка продължих към Петрич, оттова към Сандански и Благоевград. През цялото време слушах информации от българските радиостанции, които от минута на минута предаваха от черни по-черни новини.
Знаех, че ще бъде мъчно да стигна до мястото на злополуката, само че позвъняването по телефона от сътрудника Десислава Велкова, репортерка на Българска телеграфна агенция в Благоевград, ме поуспокои. Срещнахме се на една бензиностанция на изхода от Благоевград и продължихме дружно още стотина километра по Автомагистрала " Струма ", на към 30 километра от София.
Пътуването приключи на към четири километра от мястото на злополуката, където полицията не позволяваше да продължим по-нататък. Колоните коли се пренасочваха по остарелия път към София, а след малко закъснение Десислава и нейният сътрудник Красимир Велков се сетиха, че може по заобиколен път да се доближим до мястото на ужаса.
След малко пътешестване излязохме от остарелия път и през Старо село излязохме още веднъж на автомагистралата, само че не можахме да се качим на нея, защото бе сложена бариера от пръст и дърва, трябваше да спрем.
Грабнахме фотоапаратите и телефоните и след към стотина метра попаднахме на полиция и български сътрудници, които снимаха от разстояние над 1000 метра. Млад пътен служител на реда ни предизвести да не нарушаваме поставените знаци и на няколко пъти ни предупреждаваше, в случай че преминем даже 10 сантиметра.
В далечината се виждаше изгорелият рейс на " Беса Транс " и силуети на служители на реда и следователи. Фотографирахме колкото може да се направи от такова разстояние. Във въздуха се усещаше тъгата и неверието по какъв начин може да се случи такава огромна покруса с рекорден брой починали. За няколко минути минаха 4-5 автомобила на Бърза помощ. Чудно беше, че не бяха влючили сирените. Като че желаеха да дадат собствен принос в тишината на тази част от автомагистралата.
Топката в гърдите от гледката притискаше, само че журналистическото предпочитание да научим освен това беше по-силно.
Първо размених една-две думи с сътрудник от частната осведомителна организация БГНЕС, който смяташе, че рейсът първо се е блъснал в дясната защитна мантинела на автомагистралата и повлечен от удара, се е запалил и е спрял в средата сред двете пътни ленти.
Младият служител на реда, който охраняваше мястото на злополуката, малко разяснява, че това място със завой на пътя може да бъде доста рисково, в случай че се кара бързо и с несъобразена скорост, изключително когато е влажно.
На връщане към колите сътрудници от Българска национална телевизия, когато схванаха, че съм от Струмица, желаеха да направя изказване, откакто бе обявена непотвърдена информация, че измежду починалите има и хора от Струмица. Казах им - ще пратим дописка от автомобила и ще се върна. Не се върнах. Какво да им кажа?
Написахме дописката с сътрудника Десислава и я публикувахме взаимно в двете осведомителни организации. Изпратихме фотографии и се опитахме да съберем спомагателни информации, след което разбрахме, че събитието се отразява най-добре от страната на автомагистралата откъм София.
В единодушие с редакцията заключихме, че от това място може да се осведоми толкоз. Тръгнахме обратно. Зад хълмовете се появи слънце. В целия мрак и тъга дребният безоблачен лъч като че даваше някаква вяра. Но вяра за кого? За починалите - не! За оживелите - не! За живота, който продължава по-нататък - може би.
Тръгнахме назад. Разделихме се на входа на Благоевград. Продължих самичък по пътя с мисъл за починалите и техните фамилии. Слушах вести по българските радиостанции, които към този момент започнаха да повтарят изказванията на министър председателите Зоран Заев.
Изявлението на Заев, че това злощастие няма да раздели двата народа, а ще ги сближи още повече, отекваше в главата ми. Излъчваше се по БНР без превод на български. В нещастията няма граници, раса, пол или религиозни и политически убеждения.
С тези мисли последователно стигнах до нашия Граничен контролно-пропусквателен пункт Ново село. Бързо изминах пътя. Може би тъй като с очи следях пътната лента, а мислите ми бяха на завоя, където запаленият рейс глътна 46 човешки ориси и потопи в тъга техните фамилии.
Знаех, че ще бъде мъчно да стигна до мястото на злополуката, само че позвъняването по телефона от сътрудника Десислава Велкова, репортерка на Българска телеграфна агенция в Благоевград, ме поуспокои. Срещнахме се на една бензиностанция на изхода от Благоевград и продължихме дружно още стотина километра по Автомагистрала " Струма ", на към 30 километра от София.
Пътуването приключи на към четири километра от мястото на злополуката, където полицията не позволяваше да продължим по-нататък. Колоните коли се пренасочваха по остарелия път към София, а след малко закъснение Десислава и нейният сътрудник Красимир Велков се сетиха, че може по заобиколен път да се доближим до мястото на ужаса.
След малко пътешестване излязохме от остарелия път и през Старо село излязохме още веднъж на автомагистралата, само че не можахме да се качим на нея, защото бе сложена бариера от пръст и дърва, трябваше да спрем.
Грабнахме фотоапаратите и телефоните и след към стотина метра попаднахме на полиция и български сътрудници, които снимаха от разстояние над 1000 метра. Млад пътен служител на реда ни предизвести да не нарушаваме поставените знаци и на няколко пъти ни предупреждаваше, в случай че преминем даже 10 сантиметра.
В далечината се виждаше изгорелият рейс на " Беса Транс " и силуети на служители на реда и следователи. Фотографирахме колкото може да се направи от такова разстояние. Във въздуха се усещаше тъгата и неверието по какъв начин може да се случи такава огромна покруса с рекорден брой починали. За няколко минути минаха 4-5 автомобила на Бърза помощ. Чудно беше, че не бяха влючили сирените. Като че желаеха да дадат собствен принос в тишината на тази част от автомагистралата.
Топката в гърдите от гледката притискаше, само че журналистическото предпочитание да научим освен това беше по-силно.
Първо размених една-две думи с сътрудник от частната осведомителна организация БГНЕС, който смяташе, че рейсът първо се е блъснал в дясната защитна мантинела на автомагистралата и повлечен от удара, се е запалил и е спрял в средата сред двете пътни ленти.
Младият служител на реда, който охраняваше мястото на злополуката, малко разяснява, че това място със завой на пътя може да бъде доста рисково, в случай че се кара бързо и с несъобразена скорост, изключително когато е влажно.
На връщане към колите сътрудници от Българска национална телевизия, когато схванаха, че съм от Струмица, желаеха да направя изказване, откакто бе обявена непотвърдена информация, че измежду починалите има и хора от Струмица. Казах им - ще пратим дописка от автомобила и ще се върна. Не се върнах. Какво да им кажа?
Написахме дописката с сътрудника Десислава и я публикувахме взаимно в двете осведомителни организации. Изпратихме фотографии и се опитахме да съберем спомагателни информации, след което разбрахме, че събитието се отразява най-добре от страната на автомагистралата откъм София.
В единодушие с редакцията заключихме, че от това място може да се осведоми толкоз. Тръгнахме обратно. Зад хълмовете се появи слънце. В целия мрак и тъга дребният безоблачен лъч като че даваше някаква вяра. Но вяра за кого? За починалите - не! За оживелите - не! За живота, който продължава по-нататък - може би.
Тръгнахме назад. Разделихме се на входа на Благоевград. Продължих самичък по пътя с мисъл за починалите и техните фамилии. Слушах вести по българските радиостанции, които към този момент започнаха да повтарят изказванията на министър председателите Зоран Заев.
Изявлението на Заев, че това злощастие няма да раздели двата народа, а ще ги сближи още повече, отекваше в главата ми. Излъчваше се по БНР без превод на български. В нещастията няма граници, раса, пол или религиозни и политически убеждения.
С тези мисли последователно стигнах до нашия Граничен контролно-пропусквателен пункт Ново село. Бързо изминах пътя. Може би тъй като с очи следях пътната лента, а мислите ми бяха на завоя, където запаленият рейс глътна 46 човешки ориси и потопи в тъга техните фамилии.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ