14 декември 1989 г. и раждането на новата политическа култура
Възникването на даден вид политическа просвета в границите на избрана социална система не може да бъде обвързвано с обособена дата, съответно събитие или факт. Това е известно. Затова и заглавието съдържа в себе си известно несъгласие. Известно е, също по този начин, че под въздействие най-много на медиите, терминът " политическа просвета " е придобил доста по-широк и световен смисъл от това, което подразбират под него обществените науки. Тук ще бъде употребен в тясното му значение. Разсъжденията върху събитията от 14 декември 1989 година биха били лишени от смисъл, в случай че те не вземат под внимание характера на политическата просвета и политическото посланичество в България до този миг, против които те бяха ориентирани.
Нека най-общо приемем класификационната скица на Гейбриъл Алмънд и Сидни Верба, условно разделящи своя проучвателен обект на патриархална, поданическа и участническа политическа просвета. Двамата създатели разграничават и още три преходни форми - патриархално-поданическа, поданическо-участническа и патриархално-участническа.
Следвайки тази подредба може да се одобри, че към 1989 година българското общество продължава да изповядва поданическа политическа просвета със мощни патриархалистки отлагания и прави първата си поръчка за нейното трансформиране в участническа. В додесетоноемврийското статукво сред ръководещи и ръководени съществува пасивна низходяща връзка, при която евентуално липсва упованието за смяна на съществуващия ред, а визията у вторите за действието на цялостната политическа система е прекомерно смътна и дистанцирана. За разлика от нея, политическата просвета на присъединяване се характеризира с ангажираност или най-малкото със съпричастност на болшинството от членовете на обществото към политическите и административни структури и процеси както към входния, по този начин и към изходния аспект на политическата система.
Този вид присъединяване е известно още и като
гражданска просвета, която прави първите си стъпки в България през 1989 година
и по-специално през нейния финален месец
Тук следва да бъде направена ангажимента, че този нов вид гражданска просвета има и своите предвестници в лицето на протестиращите против екологичното замърсяване на града русенски майки през 1987 – 1988 година, както и на мъртвородения от този митинг Русенски комитет, посредством спокойно протестиращите и гладуващи български турци по време на Майските събития от 1989 година, както и на акцията на " Екогласност " за чиста околна среда през есента на същата година. Добре знае се обаче, че тези пристъпи на публично неодобрение и на гражданска сила бяха изолирани, разпокъсани и в някакъв смисъл обезверени жестове на опозиция, които не бяха в положение съществено да разклатят режима.
До този миг историци и политолози непроменяемо датират началото на измененията в страната с пленума на Централен комитет на Българска комунистическа партия от 10 ноември 1989 година Тази периодизация незабелязано беше възприета освен от средите в комунистическата, респ. социалистическата партия, само че и от формиралата се антикомунистическа съпротива, която по редица аргументи, свързани с нейните основатели, възприе упоменатото събитие и като своя рождена дата. В общи линии този метод на интерпретация на събитията в България в " годината на чудесата " беше заимствуван и през последните месеци към отбелязването на 30-годишнината от началото на прехода.
Действително, за запазването на тази скица спомогна и съвсем цялостното съвпадане на свалянето на Тодор Живков от власт и същевременното рухване на Берлинската стена. Това успоредяване без подозрение даде опция за сравнителното разглеждане на процесите на разпад в международната комунистическа система и вписването на българския политически календар в европейския и даже в международния.
Цялостното следване на паралелния роман на събитията в Източна Европа обаче, съдържа в себе си заплахата от подценяването на обособените специфики и от механичното прекачване на логиката на измененията в останалите източноевропейски страни и върху българския случай. Общоизвестен е фактът, че за разлика от тях, в България отсъстваше достоверно дисидентско придвижване с обичаи, и доколкото такова изобщо имаше, то се разглеждаше като политическа екзотика, без забележима поддръжка от по-широки обществени, професионални, гилдийни и прочие групи.
С други думи, липсваше различна на поданическата, гражданско-участническа политическа просвета, която да образува по-широка хранителна среда на българското дисидентство. Причините за това са многочислени, на първо място социокултурни, по-голямата част от тях към този момент са обсъждани в профилираната литература, заради което те няма да бъдат обект на по-нататъшното ревю.
Факт е обаче, че за разлика от централноевропейските страни, движещите фактори на измененията бяха среди в комунистическата партия, които, в унисон със руската позиция, пристъпиха към отстраняването на Живков от власт и към либерализация на режима. Замислено от уредниците му като средство за опазване на системата посредством отстраняването от власт на най-анахроничния й представител, прекомерно скоро се оказа, че смисъла на това събитие е доста по-голямо. С него
стартира развой на верижен разпад на тоталитарната страна
и закрепването на статуквото под каквато и да е форма се оказа невероятно
Последното обаче, стана ясно едвам по време на протестния протест от 14 декември 1989 година Там за първи път стратегическата самодейност беше конфискувана от ръцете на комунистическата партия от новосформиращата се съпротива, думата получиха не казионните представители, а елементарните жители, лозунгът: " Ние сме народът! ", скандиран преди рухването на Берлинската стена, стана годен и за българския случай. В този смисъл датата
14 декември 1989 година съдържа в себе си доста повече източноевропейски паралели
като рождена дата на гражданското общество,
в сравнение с пленумът от 10 ноември
Тя има извънредно по-голямо значение за разрушение на невидимата Берлинска стена в мисленето и психическите настройки на милиони български жители и за трансформацията на политическата просвета от поданическа в участническа.
Другото значение на това събитие бе във вътрешно-опозиционен проект. То бе обвързвано с окончателния разлом във визиите на някогашните към този момент дисиденти за бъдещето на страната и за нейното политическо развиване. Както към този момент стана дума, процесите на ферментация в опозиционния лагер се намираха в директна връзка с генезиса на българското дисидентство. Част от аргументите за това се криеха в съжителството в него на антикомунисти и комунисти - перестройчици.
Противоречието сред хората, които желаеха да разрушат системата, и тези, които се опитваха да я реформират и запазят по този метод, до този миг се резервира. В този смисъл
гневният антикомунистически възторг на народа по време на събитията от 14 декември 1989
се оказва самобитен катализатор на процесите на разслояване в самата съпротива
Част от нейните най-ранни деятели като Кирил Василев, Анжел Вагенщайн, Чавдар Кюранов и мн. други потърсиха своя път назад към комунистическата партия, (за други беше належащо повече време за тази стъпка), до момента в който значително продължиха отдалечаването си от нейния идеологически пиедестал и политическа процедура.
Това беше и моментът, в който
Желю Желев се трансформира в национална фигура
а хората към него бяха припознати от жителите на площада като изразители на техните ползи. Донякъде това предопредели и мирния темперамент на процесите в страната, тъй като може би тогава страната стоеше най-близо до цивилен спор. Все още Кървавата Коледа в Румъния не се беше случила, само че беше пределно ясно, че и у нас съществува капацитет за сходно развиване на нещата. Дълбокото разбиране на Желев и на кръга към него в нуждата от спокойно, само че постъпателно развиване на революционния развой, бе една от предпоставките за мирното развиване на българския преход.
Сигурен съм, че тази оценка ще срещне и редица неодобрителни мнения на хора, подозиращи тази група в капитулантство и съглашателство, само че от отдалеченост на времето съм надълбоко уверен, че това беше и най-разумното в тези условия.
Отграничаването обаче вървеше и от другата страна. Ако в първите седмици след преврата неговите уредници и подгласници схващаха дисидентите като свои тактически съдружници и в прочут смисъл единомишленици, то от началото на декември пропагандният им уред последователно разпозна в тях свои политически съперници и даже съперници. Особено индикативен в това отношение бе тонът на партийния официоз " Работническо дело ". Ако уводната публикация в него за първия протест на раждащата се съпротива на 18 ноември бе озаглавена: " В името на демокрацията и плурализма ", то коментарът за антикомунистическата демонстрация от 9 декември беше: " Вие не сте народа! ". Интерпретацията на събитията от 14 декември към този момент бе в изрично негативен дух: " Въвличайки хиляди младежи в една антисоциалистическа, антиконституционна акция, избрани сили насочиха предизвикателство освен към висшия орган на властта в страната, те демонстрираха явните си планове да вършат всичко допустимо, с цел да всеят разцепление и провокират дестабилизация ", декларативно заявяваше официозът. Въобще може да се заключи, че събитията на площад " Народно заседание " от 14 декември 1989 година се трансфораха във вододел в поведенческата тактичност и политическа тактика, в инициационен миг и за двете противостоящи си политически сили. Стана по този начин, че всички фигури на българския преход (може би с изключение само на Ахмед Доган) се оказаха на този площад в разнообразни функции и превъплъщения, на които занапред българите щяха да станат очевидци.
Едно от най-важните послания на обсъжданите събития бе обвързвано със спонтанното отказване на съществуващата до този миг система на политическото посланичество в страната. То се показваше в двойнствено отношение към институцията на Народното събрание и националното посланичество. От една страна за първи път след повече от 40 години Народното събрание внезапно беше разпознат като значим и важен орган, от който зависи политическата система на страната. От друга обаче, явен бе консенсусът на незачитането на неговата легитимност при променилите се условия и на метода, по който той бе образуван и по който бе функционирал до този миг.
Затова и хранениците на режима в Деветото Народно заседание бяха групово разпознати като марионетки без лична воля и без дарба да решат независимо каквото и да било. Така
митингът за анулацията на член 1 от така наречен Живковска конституция
прерастна в отричане на политическия режим
закрепен с нея, както и в обществено отричане на правото на личностите, заседаващи вътре, да приказват и работят от името на народа. Изненадата на ръководещите бе всеобща – оказа се, че за доста малко време създателите на вътрешнопартийния прелом са се влели в груповия и сборен облик на апаратчика, против чиято измама и двуличие бе ориентирано главното национално неодобрение. Именно това събитие в това време беше пропуснато от Петър Младенов и бе в основата на несъответстващото му експлоадиране с прословутата " танкова имитация ".
Неговият проблем, както прочее и на другите участници в тези събития като Добри Джуров, Станко Тодоров и други, се състоеше в това, че в продължение на десетилетия беше привикнал да чува единствено ръкопляскания и аплодисменти, да провокира почит и да задава тона, и не притежаваше какъвто и да е инстикт за разговор с политически съперници, у него липсваше възприятие за ориентировка в сходна обстановка, и точно това провокира яростта му.
Натискът " изпод " сътвори бездънен разлом и измежду групата,
която смъкна Живков от власт
Постепенно Андрей Луканов оформи собствен личен кръг, който също търсеше разговор с новосъздадената съпротива. Известен факт е, че точно Луканов още на идващия ден търси среща с Желев, опасявайки се от по-нататъшна ескалация на гражданското неодобрение. В диалога си с него той бърза да се разграничи от Младенов, потвърждавайки, че фактически става дума за човек, който е кадърен да изведе танковете. За да не се случи това той предлага сделката за допустимо най-бърза анулация на член 1 от конституцията против подпомагане за усмиряване на протестиращите жители, готвещи се за нова акция. По стичане на събитията точно на 14 декември умира учен Андрей Сахаров – едно от знаковите имена на руското и източноевропейското дисидентство. Поводът се оказва сполучлив новоучреденият Съюз на демократичните сили да разгласи, че в негова памет краткотрайно стопират протестните дейности. Така, по абсурден метод, даже посредством гибелта си именитият герой за разоръжаване и ненасилие, се оказа директно съпричастен към акт, избавителен за гражданския мир в страната.
В резултат на сделката сред Желев и Луканов и към този момент укротен, на 16 декември 1989 година официозът " Работническо дело " към този момент излиза със заглавието: " Парламентът проработи същински ". Факт е, че в този миг в него господства страхът от " развихрянето на революционната гняв на масите ", в случай че използваме това факсимиле от следдеветосептемврийската изразителност на Българска комунистическа партия. Любопитно удостоверение за настроенията на блокираните вътре в залата на Народното събрание национални избранници дава един от тях – писателят Николай Хайтов. В оповестения post mortem негов дневник той е записал следното: " През дебелите стени на постройката кънтяха крясъци " У-у-у-у-у, гибел " и прочие Когато доближиха виковете бях в бюфета с Б. Райнов, Д. Методиев и Д. Фучеджиев. Последните двама се бяха стреснали, само че окаменялото лице на Райнов не се промени. Дико се беше позачервил, а Митко Методиев – пребледнял. Неколцина други народни представители, които циркулираха край нас, бяха изтръпнали от боязън. Очакваха тълпата да навлезе вътре и да стартира саморазправата. Мерцедеси, които се опитваха да изоставен площада пред Народното събрание, били замеряни с камъни. "
Цитираното удостоверение е изключително любопитно за интимния свят на малцинството, оказало се обсадено от своите някогашни " гласоподаватели ". Делегитимирането на този вид Народно заседание и съсредоточеното в него посланичество при събитията от 14 и 15 декември 1989 година в известна степен форсира образуването на Кръглата маса и превръщането й в успореден парламент, в който започнаха да се коват същинските политически решения.
Наред с изложените нагоре директни и косвени политически последствия от внезапно избухналата " зима на националното неодобрение " в края на 1989 година следва да се означи и още един факт, обвързван с последните десетилетия от съществуването на режима. Това е появилият се
бездънен разлом сред ритъма на живот и настроенията и политическите настройки
в столицата и тези в провинцията
Ако в София се появяват сигурни индикации за трансформацията на поданническата политическа просвета в участническа, същото не може да се каже за българската провинция (може би с едно-две значими градски изключения). Ако лозунгите в София и Пловдив са за независимост, народна власт, за ремонт на тоталитарната система, то в Разград, Кърджали и други започнаха националистически манифестации, ориентирани против турците и мюсюлманите и против настояванията им за възобновяване на отнетите им имена и цивилен права. Тази специфичност на българския преход към момента остава едва проучена и незнайна за необятната аудитория през днешния ден.
Анализът на събитията от края на 1989 година, както и на последвалите избори от юни 1990 година, сочи появяването на доста сериозен дисбаланс сред тези обществени и демографски категории и за паралелното битие на двата вида политическа просвета и всъщност на разнообразни витални светове. Това се дължи на първо място на събитието, че процесите на урбанизация, произвели през 50-те и 60-те години " новият социалистически човек ", се оказаха доведени до относителна комплектност само в столичния град. Тук ценностните настройки, убеждения и прочие на неговите поданици бяха доста по-близо до тези на жителите в централноевропейските страни, в сравнение с до хибридния рустикално-провинциален артикул на ранната комунистическа рационализация.
Независимо от спорните оценки за тях, събитията от 14 декември 1989 година дадоха поръчката за образуването на нов вид политическа просвета и нови правила на политическото посланичество в страната. Те представляваха иницииращ и основен миг в развиването на процесите в българското общество за дълъг интервал от време. Малка част от декларирания капацитет на тази мирна гражданска война обаче съумя да се осъществя. Оценката им, както и цялостната равносметка на българското развиване в годините на прехода, продължава да бъде задача на бъдещето.
Всичко, което би трябвало да знаете за: 30 години след 1989 (50)
Нека най-общо приемем класификационната скица на Гейбриъл Алмънд и Сидни Верба, условно разделящи своя проучвателен обект на патриархална, поданическа и участническа политическа просвета. Двамата създатели разграничават и още три преходни форми - патриархално-поданическа, поданическо-участническа и патриархално-участническа.
Следвайки тази подредба може да се одобри, че към 1989 година българското общество продължава да изповядва поданическа политическа просвета със мощни патриархалистки отлагания и прави първата си поръчка за нейното трансформиране в участническа. В додесетоноемврийското статукво сред ръководещи и ръководени съществува пасивна низходяща връзка, при която евентуално липсва упованието за смяна на съществуващия ред, а визията у вторите за действието на цялостната политическа система е прекомерно смътна и дистанцирана. За разлика от нея, политическата просвета на присъединяване се характеризира с ангажираност или най-малкото със съпричастност на болшинството от членовете на обществото към политическите и административни структури и процеси както към входния, по този начин и към изходния аспект на политическата система.
Този вид присъединяване е известно още и като
гражданска просвета, която прави първите си стъпки в България през 1989 година
и по-специално през нейния финален месец
Тук следва да бъде направена ангажимента, че този нов вид гражданска просвета има и своите предвестници в лицето на протестиращите против екологичното замърсяване на града русенски майки през 1987 – 1988 година, както и на мъртвородения от този митинг Русенски комитет, посредством спокойно протестиращите и гладуващи български турци по време на Майските събития от 1989 година, както и на акцията на " Екогласност " за чиста околна среда през есента на същата година. Добре знае се обаче, че тези пристъпи на публично неодобрение и на гражданска сила бяха изолирани, разпокъсани и в някакъв смисъл обезверени жестове на опозиция, които не бяха в положение съществено да разклатят режима.
До този миг историци и политолози непроменяемо датират началото на измененията в страната с пленума на Централен комитет на Българска комунистическа партия от 10 ноември 1989 година Тази периодизация незабелязано беше възприета освен от средите в комунистическата, респ. социалистическата партия, само че и от формиралата се антикомунистическа съпротива, която по редица аргументи, свързани с нейните основатели, възприе упоменатото събитие и като своя рождена дата. В общи линии този метод на интерпретация на събитията в България в " годината на чудесата " беше заимствуван и през последните месеци към отбелязването на 30-годишнината от началото на прехода.
Действително, за запазването на тази скица спомогна и съвсем цялостното съвпадане на свалянето на Тодор Живков от власт и същевременното рухване на Берлинската стена. Това успоредяване без подозрение даде опция за сравнителното разглеждане на процесите на разпад в международната комунистическа система и вписването на българския политически календар в европейския и даже в международния.
Цялостното следване на паралелния роман на събитията в Източна Европа обаче, съдържа в себе си заплахата от подценяването на обособените специфики и от механичното прекачване на логиката на измененията в останалите източноевропейски страни и върху българския случай. Общоизвестен е фактът, че за разлика от тях, в България отсъстваше достоверно дисидентско придвижване с обичаи, и доколкото такова изобщо имаше, то се разглеждаше като политическа екзотика, без забележима поддръжка от по-широки обществени, професионални, гилдийни и прочие групи.
С други думи, липсваше различна на поданическата, гражданско-участническа политическа просвета, която да образува по-широка хранителна среда на българското дисидентство. Причините за това са многочислени, на първо място социокултурни, по-голямата част от тях към този момент са обсъждани в профилираната литература, заради което те няма да бъдат обект на по-нататъшното ревю.
Факт е обаче, че за разлика от централноевропейските страни, движещите фактори на измененията бяха среди в комунистическата партия, които, в унисон със руската позиция, пристъпиха към отстраняването на Живков от власт и към либерализация на режима. Замислено от уредниците му като средство за опазване на системата посредством отстраняването от власт на най-анахроничния й представител, прекомерно скоро се оказа, че смисъла на това събитие е доста по-голямо. С него
стартира развой на верижен разпад на тоталитарната страна
и закрепването на статуквото под каквато и да е форма се оказа невероятно
Последното обаче, стана ясно едвам по време на протестния протест от 14 декември 1989 година Там за първи път стратегическата самодейност беше конфискувана от ръцете на комунистическата партия от новосформиращата се съпротива, думата получиха не казионните представители, а елементарните жители, лозунгът: " Ние сме народът! ", скандиран преди рухването на Берлинската стена, стана годен и за българския случай. В този смисъл датата
14 декември 1989 година съдържа в себе си доста повече източноевропейски паралели
като рождена дата на гражданското общество,
в сравнение с пленумът от 10 ноември
Тя има извънредно по-голямо значение за разрушение на невидимата Берлинска стена в мисленето и психическите настройки на милиони български жители и за трансформацията на политическата просвета от поданическа в участническа.
Другото значение на това събитие бе във вътрешно-опозиционен проект. То бе обвързвано с окончателния разлом във визиите на някогашните към този момент дисиденти за бъдещето на страната и за нейното политическо развиване. Както към този момент стана дума, процесите на ферментация в опозиционния лагер се намираха в директна връзка с генезиса на българското дисидентство. Част от аргументите за това се криеха в съжителството в него на антикомунисти и комунисти - перестройчици.
Противоречието сред хората, които желаеха да разрушат системата, и тези, които се опитваха да я реформират и запазят по този метод, до този миг се резервира. В този смисъл
гневният антикомунистически възторг на народа по време на събитията от 14 декември 1989
се оказва самобитен катализатор на процесите на разслояване в самата съпротива
Част от нейните най-ранни деятели като Кирил Василев, Анжел Вагенщайн, Чавдар Кюранов и мн. други потърсиха своя път назад към комунистическата партия, (за други беше належащо повече време за тази стъпка), до момента в който значително продължиха отдалечаването си от нейния идеологически пиедестал и политическа процедура.
Това беше и моментът, в който
Желю Желев се трансформира в национална фигура
а хората към него бяха припознати от жителите на площада като изразители на техните ползи. Донякъде това предопредели и мирния темперамент на процесите в страната, тъй като може би тогава страната стоеше най-близо до цивилен спор. Все още Кървавата Коледа в Румъния не се беше случила, само че беше пределно ясно, че и у нас съществува капацитет за сходно развиване на нещата. Дълбокото разбиране на Желев и на кръга към него в нуждата от спокойно, само че постъпателно развиване на революционния развой, бе една от предпоставките за мирното развиване на българския преход.
Сигурен съм, че тази оценка ще срещне и редица неодобрителни мнения на хора, подозиращи тази група в капитулантство и съглашателство, само че от отдалеченост на времето съм надълбоко уверен, че това беше и най-разумното в тези условия.
Отграничаването обаче вървеше и от другата страна. Ако в първите седмици след преврата неговите уредници и подгласници схващаха дисидентите като свои тактически съдружници и в прочут смисъл единомишленици, то от началото на декември пропагандният им уред последователно разпозна в тях свои политически съперници и даже съперници. Особено индикативен в това отношение бе тонът на партийния официоз " Работническо дело ". Ако уводната публикация в него за първия протест на раждащата се съпротива на 18 ноември бе озаглавена: " В името на демокрацията и плурализма ", то коментарът за антикомунистическата демонстрация от 9 декември беше: " Вие не сте народа! ". Интерпретацията на събитията от 14 декември към този момент бе в изрично негативен дух: " Въвличайки хиляди младежи в една антисоциалистическа, антиконституционна акция, избрани сили насочиха предизвикателство освен към висшия орган на властта в страната, те демонстрираха явните си планове да вършат всичко допустимо, с цел да всеят разцепление и провокират дестабилизация ", декларативно заявяваше официозът. Въобще може да се заключи, че събитията на площад " Народно заседание " от 14 декември 1989 година се трансфораха във вододел в поведенческата тактичност и политическа тактика, в инициационен миг и за двете противостоящи си политически сили. Стана по този начин, че всички фигури на българския преход (може би с изключение само на Ахмед Доган) се оказаха на този площад в разнообразни функции и превъплъщения, на които занапред българите щяха да станат очевидци.
Едно от най-важните послания на обсъжданите събития бе обвързвано със спонтанното отказване на съществуващата до този миг система на политическото посланичество в страната. То се показваше в двойнствено отношение към институцията на Народното събрание и националното посланичество. От една страна за първи път след повече от 40 години Народното събрание внезапно беше разпознат като значим и важен орган, от който зависи политическата система на страната. От друга обаче, явен бе консенсусът на незачитането на неговата легитимност при променилите се условия и на метода, по който той бе образуван и по който бе функционирал до този миг.
Затова и хранениците на режима в Деветото Народно заседание бяха групово разпознати като марионетки без лична воля и без дарба да решат независимо каквото и да било. Така
митингът за анулацията на член 1 от така наречен Живковска конституция
прерастна в отричане на политическия режим
закрепен с нея, както и в обществено отричане на правото на личностите, заседаващи вътре, да приказват и работят от името на народа. Изненадата на ръководещите бе всеобща – оказа се, че за доста малко време създателите на вътрешнопартийния прелом са се влели в груповия и сборен облик на апаратчика, против чиято измама и двуличие бе ориентирано главното национално неодобрение. Именно това събитие в това време беше пропуснато от Петър Младенов и бе в основата на несъответстващото му експлоадиране с прословутата " танкова имитация ".
Неговият проблем, както прочее и на другите участници в тези събития като Добри Джуров, Станко Тодоров и други, се състоеше в това, че в продължение на десетилетия беше привикнал да чува единствено ръкопляскания и аплодисменти, да провокира почит и да задава тона, и не притежаваше какъвто и да е инстикт за разговор с политически съперници, у него липсваше възприятие за ориентировка в сходна обстановка, и точно това провокира яростта му.
Натискът " изпод " сътвори бездънен разлом и измежду групата,
която смъкна Живков от власт
Постепенно Андрей Луканов оформи собствен личен кръг, който също търсеше разговор с новосъздадената съпротива. Известен факт е, че точно Луканов още на идващия ден търси среща с Желев, опасявайки се от по-нататъшна ескалация на гражданското неодобрение. В диалога си с него той бърза да се разграничи от Младенов, потвърждавайки, че фактически става дума за човек, който е кадърен да изведе танковете. За да не се случи това той предлага сделката за допустимо най-бърза анулация на член 1 от конституцията против подпомагане за усмиряване на протестиращите жители, готвещи се за нова акция. По стичане на събитията точно на 14 декември умира учен Андрей Сахаров – едно от знаковите имена на руското и източноевропейското дисидентство. Поводът се оказва сполучлив новоучреденият Съюз на демократичните сили да разгласи, че в негова памет краткотрайно стопират протестните дейности. Така, по абсурден метод, даже посредством гибелта си именитият герой за разоръжаване и ненасилие, се оказа директно съпричастен към акт, избавителен за гражданския мир в страната.
В резултат на сделката сред Желев и Луканов и към този момент укротен, на 16 декември 1989 година официозът " Работническо дело " към този момент излиза със заглавието: " Парламентът проработи същински ". Факт е, че в този миг в него господства страхът от " развихрянето на революционната гняв на масите ", в случай че използваме това факсимиле от следдеветосептемврийската изразителност на Българска комунистическа партия. Любопитно удостоверение за настроенията на блокираните вътре в залата на Народното събрание национални избранници дава един от тях – писателят Николай Хайтов. В оповестения post mortem негов дневник той е записал следното: " През дебелите стени на постройката кънтяха крясъци " У-у-у-у-у, гибел " и прочие Когато доближиха виковете бях в бюфета с Б. Райнов, Д. Методиев и Д. Фучеджиев. Последните двама се бяха стреснали, само че окаменялото лице на Райнов не се промени. Дико се беше позачервил, а Митко Методиев – пребледнял. Неколцина други народни представители, които циркулираха край нас, бяха изтръпнали от боязън. Очакваха тълпата да навлезе вътре и да стартира саморазправата. Мерцедеси, които се опитваха да изоставен площада пред Народното събрание, били замеряни с камъни. "
Цитираното удостоверение е изключително любопитно за интимния свят на малцинството, оказало се обсадено от своите някогашни " гласоподаватели ". Делегитимирането на този вид Народно заседание и съсредоточеното в него посланичество при събитията от 14 и 15 декември 1989 година в известна степен форсира образуването на Кръглата маса и превръщането й в успореден парламент, в който започнаха да се коват същинските политически решения.
Наред с изложените нагоре директни и косвени политически последствия от внезапно избухналата " зима на националното неодобрение " в края на 1989 година следва да се означи и още един факт, обвързван с последните десетилетия от съществуването на режима. Това е появилият се
бездънен разлом сред ритъма на живот и настроенията и политическите настройки
в столицата и тези в провинцията
Ако в София се появяват сигурни индикации за трансформацията на поданническата политическа просвета в участническа, същото не може да се каже за българската провинция (може би с едно-две значими градски изключения). Ако лозунгите в София и Пловдив са за независимост, народна власт, за ремонт на тоталитарната система, то в Разград, Кърджали и други започнаха националистически манифестации, ориентирани против турците и мюсюлманите и против настояванията им за възобновяване на отнетите им имена и цивилен права. Тази специфичност на българския преход към момента остава едва проучена и незнайна за необятната аудитория през днешния ден.
Анализът на събитията от края на 1989 година, както и на последвалите избори от юни 1990 година, сочи появяването на доста сериозен дисбаланс сред тези обществени и демографски категории и за паралелното битие на двата вида политическа просвета и всъщност на разнообразни витални светове. Това се дължи на първо място на събитието, че процесите на урбанизация, произвели през 50-те и 60-те години " новият социалистически човек ", се оказаха доведени до относителна комплектност само в столичния град. Тук ценностните настройки, убеждения и прочие на неговите поданици бяха доста по-близо до тези на жителите в централноевропейските страни, в сравнение с до хибридния рустикално-провинциален артикул на ранната комунистическа рационализация.
Независимо от спорните оценки за тях, събитията от 14 декември 1989 година дадоха поръчката за образуването на нов вид политическа просвета и нови правила на политическото посланичество в страната. Те представляваха иницииращ и основен миг в развиването на процесите в българското общество за дълъг интервал от време. Малка част от декларирания капацитет на тази мирна гражданска война обаче съумя да се осъществя. Оценката им, както и цялостната равносметка на българското развиване в годините на прехода, продължава да бъде задача на бъдещето.
Всичко, което би трябвало да знаете за: 30 години след 1989 (50)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ