Eдин български супергерой от 18 век, далеч от патриотичен кич
„ Възлюбените “, Боян Йорданов
издателство „ Жанет 45 “
Още от първата страница си казваш: я, чисто нова книга, а на някакъв остарял български език написана, това акцент ли е, или създателят си го е измислил? Започва свежо и се зачиташ, и се засмиваш. И като стигнеш до това място, дето кучето му пристигнало незабавно, за „ един окомиг единствено “, към този момент си извоюван. Дано създателят да удържи този жанр и в оставащите 300 и недостатък страници.
Разпролетило се е, 18 век – чиста дива природа, в Балкана един млад пастир пасе стадото си, плаши се от тъмнотията и самотията нощем, крои проекти по какъв начин да се ожени… Не четеш, ами дегустираш. Оглеждаш словореда, нацелваш ударенията на тези звучни думи, които за първи път виждаш, а ги разбираш до една, и се опитваш да отгатнеш по каква рецепта е забъркана тази книга. Има малко нещо от началото на „ Записки по българските въстания “, има и отзвук от „ Житие и премеждия грешного Софрония “. Сигурно всички питат създателя от Милен Русков ли е почерпил вдъхновение…
Междувременно героят Велко към този момент си е окървавил ръцете, страда от агарянско тегло, и къде за самоотбрана, къде по неточност, а един път и благодарение на Божия яд във тип на мълния, умъртви трима, седмина, че и повече души, турци; след това и един християнин пушна. Повествованието тече като в авантюристичен филм и героят към този момент е супергерой, само че отново си остава нещастник.
И в скитанията си, и в тъгите (защото единствено в страдания се истината открива), както е неверен и се разкайва, персоналното му развиване повтаря самоосъзнаването на поробения народ. Възраждането и битката за църковна самостоятелност стигат и до Велковото село. Значи романът е исторически, преполовил си го към този момент, с какви красиви и забавни думи се приказва за буквите и за смисъла на писаното слово, за вярата и за Бог. Няма някаква истинска историческа теза, само че познатите положения са аргументирани ослепително в привидната си елементарност. Защото „ някои са едва елементарни, други са мощно елементарни, а трети па са ептен елементарни. “
Грешникът и килърът Велко скита по горите, търси имане, сдружава се в глутница за пари и облага, изгубва единствения си другар, и обликът му почва да цибрее като прозорец, като топящ се лед, и като не става от него ни аскет, ни страдалец, трансформира се в третия тип светец – деятел. Предприемчив и разтревожен, Велко сменя поприща и занаяти, печели пари и ги губи, и отново печели и ги раздава. Като характерен пикаресков воин се преоблича, по знамение избавя живота си доста пъти. Той е Дон Кихот и Санчо Панса в едно. От Велко „ със саблята звъняща и искрохвърляща “ той става Велко послушника и преписвача на книги, за национална изгода и услаждение на душата.
Има потресаващи подиуми – ловът на сърната, изоставянето на поп Стоян под дървото, в които от елементарния роман, от анекдотичното намигане незабелязано историята добива дълбочина и разтърсваща бляскавост. И най-после читателят, в случай че има очи, ще види. Това не е исторически разказ за българщината. Това е актуален разказ за човещината. За това, какво води индивида през света, какво го избавя и какво го погубва.
Защо е написано на този стилизиран език? Не познавам създателя, с цел да го попитам, само че като четец виждам – хубаво е, красиво и овладяно. Къде смешно, къде трагично, къде и двете. Сладкодумно и приказно, ужасно и грубо. Що за въпрос – все едно да питаш но за какво този художник рисува с маслени бои, а не с акварел? Щом желае и може – дано, за наслада на читателя.
Ако този воин беше подложен в друга ера, измежду друга природа, несъмнено траекторията на пътя му би била друга, само че терзанията на душата и стремежът към нещо по-високо, по-чисто, по-светло отново щяха да са същите.
„ И усещах го всред всичките тия думи, усещах го оня инок Паисия, дето изначално е тая История съвокупил. Като че тъкмо зарад мене го е направил! Заради един елементарен, неверен и изстрадал Велко тая книга е написал! Заради тоя същия е ходил под дърво и камък, драл се е по трънаците, набивал е ноги по друмищата да събира пай по пай раздраната българска история. “
„ Възлюбените “ е надалеч от модерния родолюбив кич и нека това не й попречи да доближи до необятната аудитория, тъй като в действителност заслужава внимание.
издателство „ Жанет 45 “
Още от първата страница си казваш: я, чисто нова книга, а на някакъв остарял български език написана, това акцент ли е, или създателят си го е измислил? Започва свежо и се зачиташ, и се засмиваш. И като стигнеш до това място, дето кучето му пристигнало незабавно, за „ един окомиг единствено “, към този момент си извоюван. Дано създателят да удържи този жанр и в оставащите 300 и недостатък страници.
Разпролетило се е, 18 век – чиста дива природа, в Балкана един млад пастир пасе стадото си, плаши се от тъмнотията и самотията нощем, крои проекти по какъв начин да се ожени… Не четеш, ами дегустираш. Оглеждаш словореда, нацелваш ударенията на тези звучни думи, които за първи път виждаш, а ги разбираш до една, и се опитваш да отгатнеш по каква рецепта е забъркана тази книга. Има малко нещо от началото на „ Записки по българските въстания “, има и отзвук от „ Житие и премеждия грешного Софрония “. Сигурно всички питат създателя от Милен Русков ли е почерпил вдъхновение…
Междувременно героят Велко към този момент си е окървавил ръцете, страда от агарянско тегло, и къде за самоотбрана, къде по неточност, а един път и благодарение на Божия яд във тип на мълния, умъртви трима, седмина, че и повече души, турци; след това и един християнин пушна. Повествованието тече като в авантюристичен филм и героят към този момент е супергерой, само че отново си остава нещастник.
И в скитанията си, и в тъгите (защото единствено в страдания се истината открива), както е неверен и се разкайва, персоналното му развиване повтаря самоосъзнаването на поробения народ. Възраждането и битката за църковна самостоятелност стигат и до Велковото село. Значи романът е исторически, преполовил си го към този момент, с какви красиви и забавни думи се приказва за буквите и за смисъла на писаното слово, за вярата и за Бог. Няма някаква истинска историческа теза, само че познатите положения са аргументирани ослепително в привидната си елементарност. Защото „ някои са едва елементарни, други са мощно елементарни, а трети па са ептен елементарни. “
Грешникът и килърът Велко скита по горите, търси имане, сдружава се в глутница за пари и облага, изгубва единствения си другар, и обликът му почва да цибрее като прозорец, като топящ се лед, и като не става от него ни аскет, ни страдалец, трансформира се в третия тип светец – деятел. Предприемчив и разтревожен, Велко сменя поприща и занаяти, печели пари и ги губи, и отново печели и ги раздава. Като характерен пикаресков воин се преоблича, по знамение избавя живота си доста пъти. Той е Дон Кихот и Санчо Панса в едно. От Велко „ със саблята звъняща и искрохвърляща “ той става Велко послушника и преписвача на книги, за национална изгода и услаждение на душата.
Има потресаващи подиуми – ловът на сърната, изоставянето на поп Стоян под дървото, в които от елементарния роман, от анекдотичното намигане незабелязано историята добива дълбочина и разтърсваща бляскавост. И най-после читателят, в случай че има очи, ще види. Това не е исторически разказ за българщината. Това е актуален разказ за човещината. За това, какво води индивида през света, какво го избавя и какво го погубва.
Защо е написано на този стилизиран език? Не познавам създателя, с цел да го попитам, само че като четец виждам – хубаво е, красиво и овладяно. Къде смешно, къде трагично, къде и двете. Сладкодумно и приказно, ужасно и грубо. Що за въпрос – все едно да питаш но за какво този художник рисува с маслени бои, а не с акварел? Щом желае и може – дано, за наслада на читателя.
Ако този воин беше подложен в друга ера, измежду друга природа, несъмнено траекторията на пътя му би била друга, само че терзанията на душата и стремежът към нещо по-високо, по-чисто, по-светло отново щяха да са същите.
„ И усещах го всред всичките тия думи, усещах го оня инок Паисия, дето изначално е тая История съвокупил. Като че тъкмо зарад мене го е направил! Заради един елементарен, неверен и изстрадал Велко тая книга е написал! Заради тоя същия е ходил под дърво и камък, драл се е по трънаците, набивал е ноги по друмищата да събира пай по пай раздраната българска история. “
„ Възлюбените “ е надалеч от модерния родолюбив кич и нека това не й попречи да доближи до необятната аудитория, тъй като в действителност заслужава внимание.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ