В ума си създаваме тази част от нас, която винаги

В мозъка си сътворяваме тази част от нас, която постоянно съди. Съдията съди всичко, което вършим, всичко което не вършим, всичко, което усещаме или не усещаме. Ние съдим себе си от самото начало, а също и другите въз основата на нашите вярвания и възприятието ни за правдивост. Разбира се, ние осъждаме себе си и е належащо да бъдем осъдени. Другата част от нас, която получава присъдата и е належащо да бъде осъдена е жертвата. Част от нас споделя: „ Горкият аз. Не съм задоволително добър, не съм задоволително мощен, не съм задоволително образован. Защо да пробвам? ”

Когато сте дребни деца, не можете да избирате  в какво да вярвате и в какво да не вярвате. Съдията и жертвата се основават на всички тези подправени вярвания, които не сте избирали. Когато тази информация е стигнала до мозъка ти, ти си бил почтен. Вярвал си във всичко. Системата от вярвания ти е вкарана като стратегия от външния сън. Толтеките назовават тази стратегия паразит. Човешкото схващане е болно, тъй като в него има паразит, който краде виталната му мощ и ограбва насладата му. Паразитът са всички тези вярвания, които ви карат да страдате. Тези вярвания са толкоз мощни, че години по-късно, когато се сдобиете с нови показа и хрумвания и се опитате да вземете лични решения, откривате, че тези вярвания към момента управляват живота ви.

Паразитът се популяризира като болест от нашите предци към нашите родители, към нас и по-късно ние я предаваме на децата си. Ние вкарваме всички тези стратегии в нашите деца по метода, по който дресираме кучетата. Хората са опитомени животни и това опитомяване ни вкарва в съня за пъкъла, където живеем в боязън. Храната за паразита са страстите, идващи от страха. Преди да се сдобием с паразита, ние се любуваме на живота, играем, щастливи сме като дребни деца. Но откакто целият този отпадък е вкаран в мозъка ни, ние повече не сме щастливи. Научаваме се да бъдем „ вършиме ” и да упрекваме всеки различен, че не е прав. Необходимостта да бъдем прави е резултат от опита ни да защитим облика, който се опитваме да проектираме на открито. Ние би трябвало да наложим нашия метод на мислене, освен на другите хора, само че даже и на самите себе си.

Ако се опитваме да осъзнаваме нещата, елементарно можем да проумеем за какво взаимоотношенията не вървят – с родителите, с децата, с приятелите, с колегата ни и даже със самите себе си. Защо взаимоотношението със себе си не е сполучливо? Защото сме наранени  и сме изпълнени с цялата тази отрова,  с която едвам се оправяме. Изпълнени сме с отрова, тъй като израстваме с един съвършен облик, който не е същински, който не съществува и това не е почтено съгласно нашия разум.

Виждали сме по какъв начин сътворяваме този съвършен облик, с цел да угодим на другите, макар че те сътворяват своя личен сън без това да има нещо общо с нас. Опитваме се да угодим на мама и баща, опитваме се да угодим на учителите си, държавното управление, религията и Господ. Истината е, че от тяхна позиция ние в никакъв случай не можем да бъдем съвършени. Перфектният облик ни споделя какви би трябвало да бъдем, с цел да се признаем за положителни, с цел да приемем себе си. Но познайте какво? Това е най-голямата неистина, в която имаме вяра, тъй като ние в никакъв случай няма да станем съвършени. И няма метод да извиним на себе си по тази причина, че не сме съвършени.

Този съвършен облик се трансформира според от метода, по който мислим. Научаваме се да отхвърляме и да отхвърляме себе си. Никога не сме задоволително положителни, или задоволително прави, или задоволително чисти, или задоволително здрави съгласно всичките вярвания, които имаме. Винаги има нещо, което съдията не може да одобри или да елементарни. Ето за какво отхвърляме нашата човешка природа. Ето за какво в никакъв случай не заслужаваме да бъдем щастливи. Ето за какво търсим някой, който да злоупотребява с нас, който ще ни санкционира. Ние притежаваме доста високо равнище на корист със самите себе си заради този съвършен облик.

Когато отхвърляме и съдим себе си, дефинираме се за отговорни и се наказваме толкоз доста, наподобява като че ли няма обич. Изглежда, че има единствено санкции, единствено премеждия и присъди. Адът има доста разнообразни равнища. Някои хора са надълбоко в пъкъла, други одеве са навлезли, само че въпреки всичко са в него. Има взаимоотношения с доста злоупотреби и взаимоотношения съвсем без злоупотреби.

Вие към този момент не сте деца и в случай че имате връзки, в които се злоупотребява, то е тъй като вие приемате тази корист, тъй като вярвате, че я заслужавате. Имате граница за количеството корист, което можете да приемете от другите, само че никой в света не злоупотребява с вас повече в сравнение с вие самите вършиме това. Границата на вашата корист със самите себе си е границата, до която вие ще толерирате другите хора. Ако някой злоупотребява с вас повече в сравнение с вие злоупотребявате със себе си, вие се махате, бягате. Но в случай че някой злоупотребява малко под вашата граница, може би ще останете по-дълго. Вие към момента заслужавате тази корист.

Обикновено в естествените взаимоотношения в пъкъла става въпрос за заплащане за неправда, става въпрос за почистване на сметките. Аз спекулирам с теб по метода, по който ти имаш потребност, ти злоупотребяваш с мен по метода, по който аз нуждая се. Налице е положително равновесие и то работи. Разбира се, силата притегля същия тип сила, същата осцилация. Ако някой пристигна при теб и ти каже: „ Толкова злоупотребяват с мен ”, а ти попиташ: „ Добре, за какво тогава стоиш там? ”, той няма даже да знае за какво. Истината е, че той се нуждае от тази корист, тъй като това е методът, по който той санкционира себе си.

Животът ви носи тъкмо това, от което се нуждаете. Има съвършена правдивост в пъкъла.

От: „ Овладяването на любовта. Книга за мъдростта ”, Дон Мигел Руис
Снимка: miguelruiz.com