В това доколко изборите се провеждат честно, ясна убеденост никога

В това до каква степен изборите се организират почтено, ясна увереност в никакъв случай не може да има. Въпреки всичко обаче, на 11 юли е мощно евентуално за пръв път да се реализира някаква справедлива картина. Или най-малкото да разберем кои от резултатите преди години са били действителност и кои - извънредно изкривена картина поради общ брой от разнообразни лостове, които са били употребявани в интерес на властта. 
По въпроса до каква степен така наречен партии на митинга са обладани от реваншизъм към този момент. Дали е по този начин или не, най-малко във връзка с Изборния кодекс, няма и огромно значение. Очевидно е, че има нападателна съпротива, която прави всички вероятни промени в кодекса, с цел да допусне повече хора до изборите и да понижи опцията за злоупотреби. Но е и явно, че в случай че опозицията не употребява късото време, с цел да направи този ход, то изборното законодателство още дълги години щеше да остане същото, тъй като тези, които имаха интерес да влагат в смяна на изборния закон, нямаха властта да го създадат, а тези, които я имаха, нямаха интерес да го изискат. 
Сега обаче ще се разбере: до каква степен изборите в България изобщо са били същински. И дали не са били цялост от фактори, които наподобява по този начин: 
В стеснен смисъл:
1) Овладяване на административния уред и задължаващо изискване той да гласоподава по икономическа насила.
2) Корпоративен избор на доближени до властта компании, чиято насила не е доста по-различна от първия тип.
3) Ограничаване на опциите за гласоподаване от чужбина, защото то допуска по-малко зависимости, а и оттова носи риск от незнайното.
4) Възползване от демографската рецесия и връзката й с медиите изобщо - доколкото е по-лесно да се овладеят обичайните медии спрямо модерните, а те към момента са по-популярни измежду по-големият общ брой от гласоподаватели.
В необятен смисъл:
1) Намаляване на изборната интензивност поради огромния капан на прехода изобщо: той " гласи ", че в случай че разочарованието от политиката успее да мине онази преграда, в която би трябвало да задейства гражданско противоречие, оттова насетне следва свободно рухване, което води до отвод от присъединяване в политическия живот изобщо заради най-общото съмнение, че няма за какво предходни излъгани очаквания да се повтарят отначало с нови образци. 
2) Непрекъснатото пренареждане на едни и същи лица в разнообразни обединения, носещи усещането, че в последна сметка партийният живот е маскировка на прочут клуб от фигури, за който даже не си коства да полагаш старания. 
3) Невъзможността да бъдат прегледани избрани партийни стратегии и най-много да бъде проследено тяхното извършване - колкото и мажоритарният избор да вземем за пример да упорства, че " в политиката се избират персони ", това не е по този начин - избират се политики, които да бъдат реализирани от хора, на които може да имаш доверие. Сама по себе си личността, без да предложи и следва избрана политиката, е без значение. 
Голяма част от изброените фактори обаче за пръв път ще бъдат пресечени - в дребна или огромна степен. В този смисъл ни следва необичаен късмет: да проверим политическите настроения с по-малко намеси в тях и без ловката ръка на художник, изтрениран в изкривяването на облиците до гротеска. Дали ще се случи това на 11 юли? Ако е допустимо - подготвени сме даже на избран оптимизъм - това би било нещо като началото на края на прехода.
 
Автор: Райко Байчев