Човек трябва да придава по-малко стойност на своето тегло и повече тежест на своята стойност
В света на суетност и двуличие като че ли обръщаме от ден на ден внимание на външността и повърхностните неща, вместо да се вглеждаме в душата.
Моралът е мотив за насмешки.
Битката за правдивост се води пред екрана, само че не и в живота.
Възмездие няма съвсем в нито една сфера за нито едно провинение.
Същевременно възмущението против всички неправди са виртуални. На думи.
В този свят функциите на мъжете и дамите стартират от ден на ден да се размиват и разменят. Вторачени в дребните неща, пропущаме значителните. Необходимо е да отдаваме по-малко внимание на тежестта си и повече тежест на цената си.
Колко костваме? Колко коства нашата дума? Колко коства нашият морал? Имаме ли чест и достолепие и какво значат за нас? Склонни ли сме да ги браним с цената на разлъка с двама-трима псевдоприятели? Умеем ли да водим борби и в живота си или сме храбри единствено пред мониторите? При това със скандална езикова просвета, за която нехаем.
Тогава какво чакаме от децата си, в случай че ние самите не сме заслужен образец за държание?
Децата възприемат образци, а не думи. Особено в по-ранна възраст, когато занапред следва да се изградят като персони и характери – тежестта на видяното е доста по-голяма от тежестта на думите. Голяма част от родителите са лицемери в развъждането на децата си.
Ако да вземем за пример размахвате пръст на детето си, че би трябвало да чете книги, до момента в който вие самите сте втренчени в телефона си през половината денонощие, не е ли лицемерно? Ако повтаряте на детето си какъв брой е нездравословно да пуши, до момента в който купувате следващия пакет цигари от магазина, това не е ли лицемерно?
Смешно и тъпо е какъв брой елементарно можем да пренебрегнем личните си греди, само че сме подготвени да убием за непознатите тресчици.
Ругаем оня водач, който не спря на пешеходната, само че ние самите също не го направихме през вчерашния ден, когато бързахме или се бяхме разсеяли с друго.
Ругаем стопанина на това куче, чиито фекалии залепнаха по подметката ни, само че ние самите не почистихме след утринната разходка на личния си домакински любим.
Възмущаваме се, когато в пясъчника в детския ъгъл влезе куче, само че ние постъпихме по същия метод със личното си четириного предходната седмица – е, нали единствено за малко, нямаше деца…
Оправдания постоянно има за личните ни провинения, само че за непознатите – в никакъв случай.
Нито политиците са ни отговорни, нито страната. Държавата не е някаква имагинерна големина, лишена от хора и подвластна на лични закони, самостоятелни от нас самите.
Държавата сме ние във всеки миг от живота ни. С всяко наше деяние или безучастие. С всеки наш цивилен митинг. С всеки образец, който даваме на другите. С всяко премълчаване на истината или затваряне на очите пред неправдата.
Не, не са значими килограмите ни, а какъв брой тежи думата ни.
Не е значим етикетът на дрехата, а на душата.
Цветелина Велчева ©
