Приятелките на римските легионери
В самото начало на Рим фамозните легионери – стоманеният пестник на републиката, били пълноправни римски жители. Но по-късно техните права последователно били орязвани, което неизбежно се отразило и на дамите им.
Воинът-легионер в републиканската ера бил жител, който носел наложителна военна работа при изискване, че има минимално нужното материално богатство. Той бил призоваван на работа, в случай че това се налагало заради военна нужда – а брачната половинка му оставала вкъщи, с цел да отглежда деца. Известен е образецът с легионера Спурий Лигустин, представен от историка Тит Ливий да споделя:
„ Аз съм сабинянин. Баща ми остави един югер земя (1 югер = 2518 кв. м – б. а.) и дребната хижа, където съм роден, израснах и към момента пребивавам. Веднага щом навърших нужната възраст, той ме ожени за дъщерята на своя брат, която не ми донесе никаква зестра, с изключение на откровеност, непорочие и плодовитост, изцяло задоволителна даже за богата къща. Ние имаме шест сина и две дъщери, към този момент омъжени. Четирима от синовете ни носят тогите на зрели мъже, двама към момента носят претексти “. Претекстата била бяла роба с алена линия по краищата, носена от момчета на 16-17 години.
След промените на консула Гай Марий (158-86 прочие Хр.) в армията почнали да влизат роби, които нямали никаква благосъстоятелност, с изключение на децата си. Военното дело се професионализирало. Били открити нови правила, в това число възбрана за легионерите да се женят. Отсега нататък до пенсионирането си те трябвало да водят персонален живот благодарение на конкубинат (без формален брак).
Конкубинатът бил намерено търпян от военните управляващи, които се примирили с него. Според археологически източници, дамите живеели във краткотрайни или непрекъснати жилища, според от това за какъв брой време се установявал легионът в дадена околност. Тези жилища образували самобитно цивилно населено място към лагера или казармите, наречено „ канаба ”. Жените нямали право да влизат във военния лагер. Това било неразрешено даже в спокойно време.
Юридическите документи и папируси сочат, че в случай че женен мъж влизал в армията, бракът му бивал прекратен до края на службата. Децата, родени от подобен съюз, били считани за противозаконни до пенсионирането на легионери. За да се регламентират правата на тези деца и въпросите на зестрата (защото даже при противозаконен брак се изплащала зестра) се налагало да се одобряват специфични правила. Ако самата брачна половинка била римска гражданка, нейните деца също били такива, а като място на раждане било записвано „ роден в лагерите “.
Всъщност, това било и значим източник за попълване на войските. Регулирането на статута на ветераните улеснявало навлизането им в гражданския живот. Те рядко се завръщали по родните си места, постоянно се обяснявало с събитието, че легионерите намирали дами, където се установявал на гарнизон легионът, а не водели приятелки от домовете си.
В сходно състояние били бойците, които не били римски жители, само че служели в помощните войски. В края на службата императорът им давал по едно и също време римско поданство и „ право на легален брак (конубиум) със брачната половинка, която те към този момент имали или, в случай че нямали такава, то за която се оженвали по-късно – само че единствено с една “. Това поданство се предавало на децата, узаконени по този метод. На всеки боец публично се признавало правото единствено на един брак.
Например, в една непокътната военна тапия се удостоверява, че император Адриан през 123 година дал поданство на бойци от бретонската но („ но “ – конна част от 500 кавалеристи), ситуирани в Долна Панония. Така законът уреждал справедливата признателност на империята към нейните воини, които прекарвали живота си във вярна работа на римските орли.
