В рубриката Улици на историята“ се стремим да представим имената,

В рубриката „ Улици на историята “ се стремим да представим имената, които остават вечно в историята освен в учебниците, а и постоянно са част от нашия живот. Използването на велики персони разрешава тяхното име в никакъв случай да не се не помни и също така да стимулира освен живущите, само че и минаващите да търсят историята на тези хора.

Днешната виртуална разходка ни води в столичния квартал „ Младост 4 “ и ни предлага специфична опция за среща с Божан Ангелов. Както най-вероятно забелязвате, това е древен натоварено име с особени упования през цялото време. Божан Ангелов е прочут в литературната среда като същински критик с взор към българската литература и поезия. Да се написа за критик е комплицирано занятие, изключително откакто множеството свързват сходни хора с омаловажаването на труда на създателя.

Всеки може да бъде критик, както знаем, само че не всеки може да бъде критик на огромните имена в родната литература. С оглед на това, дано обърнем внимание на личноста, която се крие зад това име. Роден е на 1 ноември 1873 година в Русе. В този интервал, градът на Дунав е прочут с извънредно бързото си културно развиване. Следователно не е мъчно на Божан да се допре до родното изкуство и основаването на същинска история и просвета. Пътят му го води до фиологическия факултет в Софийския университет и през 1894 година го приключва.

Междувременно в родния му град тече сериозна акция за разпределяне на средства за основаването на библиотеки и в крайните квартали. Впрочем тогава общината дава 5000 лв., а в това време жителите имат потребност от още 15 000 лв., с които да създадат достъпа до книгите и дневния щемпел изцяло безвъзмезден. Подобни стремежи могат да покажат какъв брой отдадени на изкуството и литературата са били русенци още тогава, а може би и тъкмо това кара Божан да се концентрира напълно върху магията на родния език и метода, по който актуалните тогава поети са създавали редовете лирика.

След като приключва своето висше обучение, Божан стартира да преподава на младите и до някаква форма може да се счита за един от актуалните будители, които съумяват да преведат по-сложната литература на понятен език. През идващите години ще обикаля учебните заведения в Свищов, Русе, Видин и най-после ще се завърне в София. През 1908-1909 година е основен контрольор по български език в Министерството на националната култура – надали е имало по-подходящ човек от него. Следващата година е изпратен в Народния спектакъл, където става шеф и прекарва още 2 години.

През 1918 – 1920 година още веднъж ще бъде на чело на управлението. Макар и литературата да е една от огромните му пристрастености, Ангелов получава опция да я управлява като шеф едвам през 1923-1928 година. В свободното си време продължава да написа разнообразни публикации за българската литература, издава книги за историята на българската литература и несъмнено, постоянно обръща внимание на националното творчество. Разбира се, в реда на нещата е да обърнем внимание на някои от неговите творби и множеството публикации, които бихте могли да откриете в интернет. Голяма част от тях разкриват класата, с която Ангелов написа.

„ Така поражда и продължава да се развива новата книжовност в работа на новоуведената християнска религия. Първите познавачи на българската писменост, излязла от ръката на един просветител на тая религия, естествено бяха хора, които с всичката си душа бяха предадени на ползите на делото, на което се бяха заели да служат. Естествено е, че те в никакъв случай не щяха да “осквернят ” това “боговдъхновено ” откритие в работа на поганските песни, приказки и вярвания. И по този начин, с ревнивост и изключителност, свойствена на всички неофити, те почнаха да преследват всички словесни творения, всички остарели традиции, всички остарели вярвания – детайли на една самобитна езическа просвета. Колко противен би трябвало да се е представял прегрешението на един новообърнат да използва боговдъхновените писмена за средство да увековечи загатна на тия творения, жигосани от формалната черква с белега на поганщина и запратени със страха на едно проклинание! Това събитие, че българската книжнина се поражда и развива взаимно с една нововъведена религия, па също така нейните писмени белези се развиват за работа на това верско дело, изяснява изцяло религиозния, черковно-догматичен темперамент на остарялата ни литература. Християнството се вкарва у нас от една непозната страна, която посредством него мисли да закрепи своето политическо въздействие, посредством него мисли да се защищити от нашествията на един разтревожен комшия, каквито бяха българите. Ние възприехме кръщението от византийски проповедници; те бяха първите ни учители, та е изцяло естествено да се мисли, че всички наши опити да си усвоим новата религия с целия неин уред от исторически предания, догматически тънкости и обредни форми имаха за основа съответни книжовни творби от византийската литература. Ето в този момент и въздействието на една непозната литература, пропита със схоластически и догматически дух. Тия два фактора вкупом изясняват главния темперамент на остарялата българска литература. “ – Божан Ангелов, „ История на Българската литература като образователен предмет “ – източник: liternet.bg

„ Ако П. П. Славейков е най-хубавият, най-пълният и идеален представител на общата, естествена сензитивност, оная сензитивност, до която е дорасъл необятния образован пласт на нашето общество и която си е придобила право на мерило за културен и живописен прогрес, П. К. Яворов се е опътил към редицата на неколцина млади артисти, които желаят да бъдат борци и предтечи на една нова съвременна сензитивност, които желаят да се утвърдят като представители на едно ново падало в културното и художественото развиване на нашия дух. Той стъпя несъмнено, последователно и постепенно по тази неуверена, стръмна и хлъзгава пътека, та не изгубя равновесие, не се подлъзга като някои от тези подвижници по стръмнините и висотите на тази нова сензитивност. “Песен на песните ”, сложена отпред на новата му колекция “Безсъници ”, е ария на този прелом в неговото творчество, който го води към новия път. До в този момент той е бил при хората, бил е артист на хорски тъги и наслади, в този момент се връща у себе си, затваря се в скривалището на своята душа, стопира на “върха на самотата ” “ – Божан Ангелов, „ Лириката ни през 1907 година “ – източник: liternet.bg

„ “Сънищата ” на година Славейков са тихи и спокойни. В тях има единствено тиха горест и копнежи; те нямат нищо от тези спазми, от онази тресчица, която изпълва безсъниците на година Яворова. Една успокоена, уравновесена натура, година П. Славейков претърпява своите тъги, своите копнежи и своите поетически замисли в една уравновесена, гладка и стройна форма. Това умерено, мерно, гладко придвижване на неговите прекарвания естествено се показва в една гладка, равна, изискана класическа форма, каквато виждаме в песните му.

Г-н П. Славейков бе се предложил повече като епически стихотворец, с усет повече за детайлности, в сравнение с за обработка на една комплицирана епическа комбинация. Той се бе посочил повече един елегантен, устойчив и толерантен резбар, в сравнение с един проектант с необятни и комплицирани концепции. “Сънища за благополучие ” идат да го осветлят от една съвсем нова страна: те откриват лирическата страна на неговия характер, относително спокоен, без оня плам, без онази мощ и без това брио, които считаме неразделни признаци на всеки лирически характер. “ – Божан Ангелов, „ Сънищата на Г. П. Славейков и безсъниците на Г. П. Яворов “ – източник: liternet.bg

Божан Ангелов завършва своя креативен път на 2 юли 1958 година в София. До последно остава разпален четец и критик.