Нойзи: Лежа на единствената метална пейка и студът се просмуква в костите
В ролята и на правист, и на извършител разбирам шанса, очакван в закона. В килията е студено. Ноември е, спуска се оловносива заран, за пръв път в живота си съм натикан зад решетките. Извърших нереална нелепост. Лежа на единствената железна скамейка и студът се просмуква в костите. Така стартира разтърсващата изповед на Ивайло Цветков - Нойзи за престоя му в пандиза пред DW.
Ето и по какъв начин продължава:
" Колегата " по килия, към 22-годишен, ми дава единственото одеяло. Той най-малко ме разсмива - вътре е за открадната бутилка водка от денонощен магазин, след което, вместо да драсне нанякъде из квартала, седнал да си я изпие на тротоара пред магазина. Почти комиксов воин.
При него няма каталепсия, няма тресчица, няма нищо, таман противоположното - единствено голяма вътрешна празнина, до момента в който аз трескаво обмислям за непредсказуемите кристализации по какъв начин се стигна дотук, и една елементарна отлика, която дълбае в мен: в никакъв случай преди нито съм правил сходно нещо, нито съм се сблъсквал със закона. И премазващ позор.
Срам, който прекрачва всичко до момента в историята и отива в екзосферата на срама, където не ти се мисли за личната ти нелепост. Mоментен срив в разсъдъка. Но ето ме там, в дъното на килията: първи път необмислен и отговорен. Съдбата, лежа и мисля на пейката, до момента в който съкилийникът крещи на служителите на реда да го пуснат, е като това на Робърт Грейвс - сякаш беше благосклонна, а в този момент е “с полуслова, нашепвани едвам ", и съм самичък.
Като чаша, забравена на масата, в случай че обичате Лангстън Хюз. Никой не ми е отговорен - става въпрос за елементарен случай на кратковременен срив в разсъдъка, добре разказано събитие, което до неотдавна познавах само като теоретичен психически конструкт.
Всекидневните комплицирани и стресови обстановки претрупват човешкия мозък дотам, че той от време на време не е в положение да реши обстановката и подхваща ирационални дейности или тактики, както твърди психологът Рафаеле Родоньо ".
Ето и по какъв начин продължава:
" Колегата " по килия, към 22-годишен, ми дава единственото одеяло. Той най-малко ме разсмива - вътре е за открадната бутилка водка от денонощен магазин, след което, вместо да драсне нанякъде из квартала, седнал да си я изпие на тротоара пред магазина. Почти комиксов воин.
При него няма каталепсия, няма тресчица, няма нищо, таман противоположното - единствено голяма вътрешна празнина, до момента в който аз трескаво обмислям за непредсказуемите кристализации по какъв начин се стигна дотук, и една елементарна отлика, която дълбае в мен: в никакъв случай преди нито съм правил сходно нещо, нито съм се сблъсквал със закона. И премазващ позор.
Срам, който прекрачва всичко до момента в историята и отива в екзосферата на срама, където не ти се мисли за личната ти нелепост. Mоментен срив в разсъдъка. Но ето ме там, в дъното на килията: първи път необмислен и отговорен. Съдбата, лежа и мисля на пейката, до момента в който съкилийникът крещи на служителите на реда да го пуснат, е като това на Робърт Грейвс - сякаш беше благосклонна, а в този момент е “с полуслова, нашепвани едвам ", и съм самичък.
Като чаша, забравена на масата, в случай че обичате Лангстън Хюз. Никой не ми е отговорен - става въпрос за елементарен случай на кратковременен срив в разсъдъка, добре разказано събитие, което до неотдавна познавах само като теоретичен психически конструкт.
Всекидневните комплицирани и стресови обстановки претрупват човешкия мозък дотам, че той от време на време не е в положение да реши обстановката и подхваща ирационални дейности или тактики, както твърди психологът Рафаеле Родоньо ".
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ