В очакване на новия изборен цикъл, който няма да промени

В очакване на новия избирателен цикъл, който няма да промени нищо, като се изключи че ще продължи предвидимата и добита система в още по-изопачена концепция за опазване на тоталитарната власт, Северна Македония остава последната инстанция на утопичния тоталитарен режим на югославския деспот Йосип Броз Тито, губейки време в корумпираните водовъртежи и идеологически матрици, които не демонстрират нищо друго с изключение на нецензурност и фикс идея за тотална власт. Отдавна най-лошите са изгубили страха си, а най-хубавите вярата си.

Накъде отива Северна Македония?

Историята не ни учи, че идването на власт значи вдишване на отговорност, а здравият разсъдък, въпреки това, напълно основателно чака, че тоталитаризмът, който процъфтява повече от 70 години по тези места сполучливо, последователно ще изгуби своя химеричен темперамент и ще унищожи фиктивния свят на своите структури. Здравият разсъдък, въпреки това, наподобява изцяло беззащитен против тренирания тоталитарен идеологически свръхразум, тъй като режимът към този момент е открил един функционален свят на безсмислие в последните 70 години.

Европа чака резултати и битка, само че не скептична и официална, а същинска и водеща до независимост. В същото време предизборната акция е осеяна с нейните постоянни паразитни оратори и „ писатели “, чийто езиков табиет сковава силата на въображението на читателя или слушателя в един дребен вцепенен и догматичен свят.

За страдание, безбройна войска от суперучени и драскачи са завладели светилището на писменото и устното слово. Тяхната характерност е непрекъснатата непроменяемост на концепциите и езика, с които те са увековечили първобитна форма, с цел да запазят реликвите непроменяемо, както и трепета, в който са затворени. Ораторският език на догмата, съкрушен с тежки и солидни фрази и отличен за нереални тематики, е потребен в несигурността на някакъв коментар, апатичен към положението на днешния ден. Повече от всеки различен тези догматични оратори имат престижът без причини да подчертаят цената на някаква теория. Тук са по-малко значими разпоредбите, подредбата и последователността, нещо, което десетилетия наред беше на ръба да се изроди в изразителност. Представяйки се лъжливо за рицари на свободния дух и бранители на свободата в днешно време – те всъщност непрестанно я отхвърлят ​​или я одобряват официално – което не може да не провокира безпокойствие у всеки разумен четец. Пропагандата сигурно е забележителна интегрална и най-важна част от " психическата война " на увековечената система на Тито, която единствено декларативно се отхвърли от тоталитаризма. Днес пропагандата индоктринира с още по-голяма инерция, създавайки комбинация от лекомислие и цинизъм, присъщи за манталитета на тълпата, преди този момент да се трансформира в всеобщо събитие.

В страна на дилетанти, където некадърниците имат толкоз хубави обноски, че чак ти е жалост да нараниш възприятията им с способена рецензия, в действителност е мъчно да поддържаш визията за съвършенство, само че и да намериш комфорт, тъй като не можеш да промениш нищо. Разбира се, не можете да говорите за съвършенство и истина, без хората да стартират да ви ненавиждат. Още по-трудно е в дребен град-държава, където съвсем всеки трети е писал и разгласил нещо. Писанията им отекват с неучтивост и сплотеност - би трябвало им единствено едно произношение сред подлога и сказуемото, с цел да прикрият нелепостта. Да се подлага на критика е еднакво на разкол, тъй като успеха над посредствения стандарт незабавно би прогонила доста „ положителни “ мъже от храма на безсмъртието. Авторите на текстове през последните 30 години не са създали нищо друго, с изключение на да усилят размера на своите трудове, които са освен автотелични, само че могат да привлекат вниманието на жертвата четец повече, в сравнение с в действителност качественото писание. Знанието претърпява неизбежна рецесия и търсене на най-висшата светлина, само че перото на пресата сигурно се държи ревностно от тези благи, лицемерни хора. Всички до един са необезпокоявано уверени в личната си известност и неспособни да усетят разкаяние на съвестта за каквато и да е форма на психическо безволие или каквото и да е подправяне на изказвания.

Интелектуалният живот на една нация не съставлява ничия персонална благосъстоятелност. Идеята, че положителните оратори и писатели би трябвало да носят отговорност за здравето на бъдещите генерации, през днешния ден наподобява странна и проклета разкол. Аматьорството се е трансформирало в добродетел, а посредствеността надживява славата на гения. Разумът, въпреки това, е беззащитен против този идеологически свръхразум, подготвен в тоталитарно мислене, тъй като тоталитарният режим е открил един функционален свят на безсмислие за 70 години. И средата към този момент не има вяра на концепциите, средата има вяра на навика. Благодарение на към този момент одобрената им догматична изразителност изчезна усетът, с който хората различаваха истината от лъжата, правото и неправдата, злото стана нахално, неправдата стартира да приказва на езика на закона, или с една дума – човешката душа стана безнравствена.

Руините, монотонната словесна артикулация и културата на труфя са част от цялата тази безвкусно декорирана сцена на ужаса, като същата се придвижва в архитектурата на улиците и посредством естетизацията на политиката проектира видимо новото, само че остаряло застинало тоталитарно време. Квазикултурата се е трансформиралата новото културно варваство.

Разкриването на кавги във висши обществени кръгове, корумпираните политици, всичко, което принадлежи на жълтата преса, в техните ръце се трансформира в оръжие с по-голямо значение от сензацията. Като фиктивен принцип се утвърждава шоковото усещане.

Континуитет на безумието

Еднопартийният монолит преди 70 и повече години съумя да трансформира цялата система в тоталитарен режим, покосявайки всяка здрава мисъл и прогрес, а центърът на властта беше връчен на тайната полиция. Привидно падналата комунистическа система, само че наподобява единствено декларативно, съумя да оцелее и да набере още по-голяма скорост, защитавайки своите послушни клонове, медиите и политическите партии, чиито водачи самата тя възцари. Възстановеният и неизменен тоталитарен режим на Тито съставлява подправен свят на поредност, който дава отговор повече на потребностите на човешкия разум, в сравнение с самата действителност. Свят, в който изкоренените маси, основани от атомизирани човеци ще може да се разпознава с лъжата. Постоянният зложелател е перманентният гнет, само че този път на държавно равнище. Държавата благодарение на полицията се отъждествява с апарата, т. е. с целия механизъм на завладяване и подчиняване. Между водачите и народа няма сериозна маса и независимост, не се вмъква спогодителен или посреднически организъм, а точно апаратът, т. е. партията, която е еманация на водачите и оръжието на тяхната воля за подчиняване. Така се ражда правилото на мистицизма, който възвръща идолопоклонничеството и деградиралата сакралност в света на нихилизма.

Целият уред наподобява работи безупречно, а умножаването на службите е извънредно потребно за непрекъснатия трансфер на власт, тъй че колкото по-дълго тоталитарният режим остава на власт, броят на тези институции става по-голям и опцията за претовареност зависи единствено от придвижването, тъй като нито една работа не се разпада, когато властта й бъде ликвидирана. Дублирането на службите и разделянето на властта, взаимното битие на действителна и божествена власт, обезвереното търсене на основата на рухването на правото са задоволителни, с цел да основат комплициране, само че не и да обяснят безмислието на цялата конструкция.

Разбира се, като спомагателен признак е онази ужасна и микроцефална администрация, чийто дисциплиниран състав е по назначен по някакви заслуги. Тя не изпитва обич към нищо и се състои основно от дребни разнообразни антипатии, стереотипни и вкоренени във всеки техен атом, всяка клетка, ориентирана против напредналите мисъл и разум.

Произхождам от среда на инженери и помня добре сътрудниците си - разсъдък, който беше намерено изразяван, свободен и внимателен комизъм, лекост и просторност на мисълта, независимост за прекосяване от една инженерна област в друга и въобще от техниката към изкуството, към обществото. След това маниери, изтънченост на усета, добър речник, тънко нагласен и без псувни, при някой малко музика, при различен – малко изобразяване, само че постоянно и при всеки стоеше печатът на нематериалност на лицето. Презрението на днешния македонски хайлайф и микроцефална администрация към гения и желанието му да остави в анонимност всеки върховен разум, към момента са очевидци на дух, който нито масите, нито тълпата са в положение да схванат, като завещание от тоталитарна система, която въздигаше величието на елементарния субект против нищожността на величието. /БГНЕС

Ели Секуловска, деятел за правата на индивида в Македония. Анализът е написан особено за Агенция БГНЕС.