Моят баща, Роналд Рейгън, би плакал за Америка
В нощта преди татко ми да почине, Роналд Рейгън, слушах дишането му - накъсано, фино. Нищо сходно на атлетичния мъж, който яздеше коне, строеше огради в ранчото, конструираше скокове от остарели телефонни стълбове, изрязваше шубраци по пътеките за езда. Или за индивида, който издигна глас към облачното небе и сподели: „ Г-н. Горбачов, събори тази стена. “
Времето и историята се сгънаха в мен, далечни мемоари се преобръщаха с по-скорошни действителности – 10-те години от неговото пътешестване в мрачния свят на Алцхаймер и решимостта ми да изоставя добре изтърканата диря от детските недоволства и да изковая нов път. Честно казано, бях решил да порасна, по дяволите.
Все още си припомням какво беше възприятието да съм негово дете и какво внимание обърна към Америка и проблемите му ме караха да ревнувам.
Много преди татко ми да се кандидатира за поста, политиката седеше сред нас на маса...
Прочетете целия текст »
