Пандемията – тестът, с който българските политици не се справиха
В началото изглеждаше, че тогавашните ръководещи от ГЕРБ може и да съумеят и даже да извлекат имиджови дивиденти от пандемията. Тя за тях в някакъв смисъл беше добре пристигнала, тъй като разсея надвисналите над главите им облаци на неодобрение, като измести от медийния дневен ред фотосите на кюлчетата и пачките в премиерската спалня или поименните обвинявания в корупция, които забегналият
хазартен необут Васил Божков сипеше от Дубай. Недоволството от единствено себе си затихваше…
Народът, стъписан пред непознатата опасност, нямаше към кого различен да адресира очакванията си, с изключение на към ръководещите сега. И те с подготвеност одобриха ролята на негов непоколебим, угрижен бащица, чието медийно осъществяване бе поверено на особено образуван Национален щаб и персонално на ръководителя му военачалник Мутафчийски. Той обещаваше избавление, в случай че народът слуша и извършва. А тези, на които „ такива не им минават “ и продължаваха да са против властта, ѝ се противопоставяха, като демонстративно пренебрегваха епидемиологичните ѝ ограничения. През първата Ковид вълна политическото опълчване в обществото, преведено на „ пандемичен език “, звучеше по този начин: който има вяра на военачалник Мутафчийски – поддържа статуквото, който е срещу статуквото – отхвърля или най-малкото слага под подозрение разпорежданията му. За опозиционните кръгове маската стана метафора на запушената уста, на цензурния сериозен глас.
Защото не се оправиха с пандемията
Но властта към този момент си бе върнала самочувствието и, окуражена от първичните удобни данни за лимитираното разпространяване на вируса в страната, настояваше, че се е справила с пандемията надали не най-добре в цяла Европа, което е мълчешком съображение всички други искания към нея да отпаднат. Преносът на политическото опълчване върху тематиката за пандемията беше обаче признак, че в случай че наклонността в данните се обърне, както и стана, недоволството към ръководещите ще избие с нова мощ. Като върху тях по наложителност ще се стовари и виновността за персоналната драма на всеки, изгубил непосредствен или неуспешен да стигне до болница. Всекидневни митинги раздрусаха столицата, които в далечната си вероятност доведоха до рухването на ГЕРБ от власт. И тя задълго попадна в ръцете на президента Радев.
Ако преди хората на Борисов разчитаха, че оправянето с пандемията може да ги избави от надигащото се неодобрение, в този момент хората на Румен Радев разчитаха по-скоро на противоположното – че откакто сами са представители на това неодобрение, то няма да се обърне против тях, в случай че срещнат компликации в битката с вируса. Разбира се, и във втория случай очакванията бяха напразни. Когато Ковид данните влязат в мрачния указател и хората търпят човешки загуби, никаква политическа победа не може да ги утеши. Независимо от острите противодействия сред предходните и сегашните ръководещи и взаимното им прекачване на отговорността за многото инфектирани, пандемията стартира да ги сближава в очите на всеобщия човек.
Политически дениализъм
Качвам се на такси и споделям на водача: „ Моля, сложете си маска “. Той ме поглежда с неприкрито отвращение: „ А, значи и ти си от тия, в никакъв случай няма да гласоподавам за вас, ще гласоподавам за … “ и загатва името на маргинална партия. Напоследък все по-често ми се постанова да вземам участие в сходни диалози и да си давам сметка, че Ковид рецесията към този момент е разделила вота на три: тия от в този момент, тия от преди и против тия заедно.
Третият избор, който социологията мъчно хваща, е демонстрация на политически дениализъм – отричаш съществуването на действителността, когато не ти харесва, даваш политическото си доверие на партии и персони в перифериите или напряко отвън политиката, с цел да накажеш политиците. До огромна степен на същото съображение партията на Слави в предходните избори получи водеща роля.
В идните избори за такава роля явно се готви партията „ Продължаваме промяната “, разчитайки на това, че е нов (извън заварения пейзаж) политически индивид, чиито водачи релативно в точния момент напуснаха потъващия във водите на пандемията транспортен съд на служебния кабинет. На този стадий тя може да бъде спряна единствено с обилен скандал, в какъвто комфортен мотив се трансформира поданството на Кирил Петков – официално събитие, което трябваше да увисне с тежестта на воденичен камък към врата на партията.
„ Демократична България “ също има късмет да се възползва, че не е от „ тия “, в случай че с изключение на от ГЕРБ се отдалечи и от Радев, каквато позиция зае подкрепеният от нея претендент за президент Лозан Панов. Но към този момент не наподобява, че акцията му е в положение да генерира кой знае какъв избор.
Нов измерител на (не)доверието в политиците
Със сигурност и този път изненадите ще дойдат от политическия дениализъм, резултат от възходящото от доста години съмнение към настоящите политици, попаднало под увеличителното стъкло на пандемията. Но дори няма изключително значение по какъв начин тъкмо то ще се отрази на вота за партиите, тъй като е разрушително и единствено по себе си. И не толкоз за политиците – те постоянно оцеляват, що се касае за хората – в това число и физически. Пандемията вкара негов математически измерител – % на неимунизираните, съгласно който, изцяло предстоящо, ние в Европейски Съюз имаме минимум доверие в политиците си и ръководените от тях институции.
Автор : Георги Лозанов, 
