В книгата си Несъвършената градина“ българският културолог Цветан Тодоров прекрасно

В книгата си „ Несъвършената градина “ българският културолог Цветан Тодоров прелестно разказва клопката пред модерния човек. Човекът има вяра, че всеки триумф е вероятен, стига да се потруди; вярата е илюзия, триумфът постоянно е с цена, стъпките към него се заплащат – клопката е да желаеме повече и повече, до момента в който плащаме повече и повече – залага го демон, възползващ се от неспирните ни стремежи.

Тази метафора надълбоко кореспондира със международната литература (Фауст), а и нашата („ Приказка за стълбата “). По-интересно е, че тя предлага всекидневни образци за своята меродавност. Включително в политиката ни.

Например забележителна част от българите не понасяха малко управлявалата четворна коалиция, въпреки да не желаеха Бойко Борисов да се върне. Не щеш ли, мечтанията им се сбъднаха – обединението падна, Борисов не се върна.

Но не станаха по-щастливи.

Цената се оказа висока –  дълъг ступор и ГЕРБ на бял кон в маранята.

Дали тези хора осъзнават клопката на общочовешките алтернативи, не се знае. Минало-заминало. По-важно е, че през днешния ден на хоризонта е нов демон. „ Повече няма да съм министър председател “, сподели Борисов на предизборно мероприятие. Насред акция това е примамка по отношение на целия политически блок, който окончателно се самоосмисля посредством отстраняването му. И най-много за водачите му.

Борисов, несъмнено, се е отмятал от обещания повече, в сравнение с са капките в най-големия български язовир „ Искър “. 

Но думите му са значими освен тъй като тече акция. Не е загадка, че при войната Русия – Украйна западните сътрудници на България мечтаят за устойчиво проатлантическо ръководство. Възможностите за такова не са огромни, по тази причина го виждат посредством помиряване на „ смяната “ (ПП – ДБ) и ГЕРБ.

Натискът е мощен. Но стане ли обединението, въпреки и неофициална, това ще са 99 % окончателното очистване на анти-ГЕРБ процесите у нас – Борисов ще е победител в 3-годишния цикъл. Затова в последно време той е по-атлантик от Байдън и Столтенберг дружно – крещи да се праща оръжие на Украйна, мести Паметника на руската армия…

„ Изпуснатата “ имитация за отхвърли да е министър председател е продължение в подтекст. Тя е по адрес на Политическа партия и западните сътрудници:

„ Ето бе, какво желаете още?Давам обратно. Готов съм за помиряване! “. Най-вероятно до края на акцията ще има още осъществявания от сюжета.

Тук би трябвало да се означи, че Борисов (плюс ДПС) няма и по какъв начин да е първа цигулка във вътрешния развой. Дори да завоюва вота – няма по какъв начин. Положението е недвусмислено, откак глобите „ Магнитски “ поразиха човек като Владислав Горанов. Това е вторият сходен пестник след „ пакета Магнитски “ от 2021 година, трасирал изгряването на Политическа партия. Тоест водачът на ГЕРБ се отхвърля от нещо, което така и така никой не му разрешава.

Реклама

Но паралелно Съединени американски щати съчетават тоягата с морков. Оня ден се произнесоха, че карцерът на Борисов през 2022 година е бил произвол. С което бе доказано, че той въпреки всичко е необходим количествено (нямат поради качество).

А изкушението пред Политическа партия и Демократична България е ясно – власт; мощна външна поддръжка. Нито в същността си политиката, нито съответно в този момент опозиционерстването може да е цел. Външният напън и вътрешните особености (кът са изобщо възможните сътрудници, а България в действителност се нуждае от постоянна власт) сякаш вършат обръщането към ГЕРБ безалтернативно.

„ Замонашаването “ на Борисов наподобява като нужното изискване.

Но и цената е ясна – мачът с него се губи, „ смяната “ може да е следващият погубен тим след прегръдката. Щетата ще е колосална – провал на публичната опозиция против човек, бил над десетилетие министър-председател. Борисов не е като Костов или царя да се отдръпна изобщо. Отказът да е министър председател би бил просто стъпка настрана.

Няма образован човек, който да не осъзнава и изкушението, и менгемето за Политическа партия – Демократична България. Затова е любопитно да се следи държанието на обединението. До момента в акцията й съвсем липсва изразителност против ГЕРБ. Срещу другите също липсва, както и … самата изразителност. Приказва се общо „ за цели “.

„ Дневник “ видя тънкия миг, че при представянето на програмата си Политическа партия и Демократична България имаха поради ГЕРБ като главен съперник, само че не назоваха партията.

Кирил Петков пък, няколко дни след „ самопенсионирането на Борисов “, изрече в собствен жанр нещо неразбираемо: „ Ще предложим така хубаво държавно управление, че никой няма да смее да не го поддържа! “. В деяние е „ политика на отворени порти “ посред вяла акция – и негативите се връщат като бумеранг.

След всичко това резонният въпрос е: Имат ли някаква алтернатива Политическа партия и Демократична България отвън ГЕРБ?

Сега или при нов избор през декември – съществува ли изобщо тя? Отговорът: Малка е, само че съществува; зависи от броя и изобщо съществуването на дребни обединения в Народно събрание. Зависи и от проумяването на цената – да се схване, че няма идеални неща.

Изборът е постоянно сред висока или по-малко висока цена. Да се разбере, че при нова четворна-петорна коалиция цената ще е по-ниска от „ устойчиво ръководство “ с ГЕРБ. Сходен въпрос може да се сложи и общо за България: Може ли без приноса на ГЕРБ да се излезе от цикъла на президентска власт.

Отговорът: Трудно; само че с ГЕРБ най-вероятно българите още веднъж ще замечтаят за президентска власт.

Публикация на „ Сега “, заглавието е на Narod.bg