В думите на Луиза Славкова ще чуете сърцето и ума

В думите на Луиза Славкова ще чуете сърцето и мозъка ѝ, ще чуете съзнателен, умен, виновен и открит човек. Луиза е жител на света. Родена е във Велико Търново, живяла в Карнобат. Завършила е в Университета в Кьолн. Член е на консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско обучение (NECE), поканена е като гост-изследовател в Института за проучване на правата на индивида към Колумбийския университет в Ню Йорк и е била програмен управител в Европейския съвет за външна политика (ECFR). Автор и редактор е на книги и изявления за интернационалните политики, демократично развиване и гражданско обучение.Луиза е съосновател на фондацията, която работи за проучването на историята на комунизма като мост към предишното в името на осъзната социална народна власт.Сайтът Belene.camp е един от плановете на организацията. На него може да бъде запазен тур в лагера и благодарение на изкуствен интелект да бъдат чути записи на оживели. Луиза, по кое време, по какъв начин и за какво отидохте за първи път в Белене и какво ви впечатли? Първият път беше през 2014 година с президента Плевнелиев като част от националната акция за годишнина от края на комунизма - „ 25 години свободна България “. Но въображаемо съм била доста пъти преди този момент. Чела съм книгата за лагерите на вестник „ Демокрация “, гледала съм филмите на Атанас Киряков и Лилия Топузова. Слушала съм разкази на оживели като Гого Саръиванов, Петко Огойски, Бог да ги елементарни. Канила съм ги за диалози с възпитаници от цялата страна. Бях срещала и кмета на Белене Милен Дулев, локалния католически духовник отец Паоло Кортези и шефа на фондация „ Остров Белене “ - Михаил Маринов. И градът, и местността имат необикновен капацитет. Природата край Дунава е приказна – със стотици птици, спиращ дъха залез, дива растителност. Пясъкът на Беленските острови е като на Малдивите, както споделят локалните. И в това време, там е бил най-големият комунистически лагер, постройките тънат в съсипия, към момента има затвор и е един от най-бедните региони в Европа. В Белене има позор, обвързван с историята на лагера, несбъднати фантазии като АЕЦ Белене, който обещаваше работа и благополучие на локалните.Темата минало е табу. Всичко това обаче може да работи за беленчани и за българското общество. Градът може да се трансформира в дестинация за екологичен и исторически туризъм сходно на градчето Бауцен в Източна Германия, където е имало нацистки, след това комунистически лагер, а в този момент притегля десетки хиляди възпитаници, учители и туристи годишно. Коя от историите, свързани с някогашния лагер, ви е докоснала най-вече? Всяка. Те са хиляди, разнообразни човешки ориси – на селяни, непожелали да дадат земята си на колективизацията, на сериозни комунисти, на лекари, учители, юристи, художници, писатели – елитът на страната и на елементарни хора. Хора, които са осъзнавали, че комунизъм с тирания не се строи.Но историята на Цветана Джерманова ми е най-близка, може би тъй като е жена. Попада в лагерите като момиче поради концепциите си на анархист. Прекарва няколко години в Босна и в Белене. След излизането си сменя 30 работни места. Щом разбирали, че е била в лагер, я уволнявали. Разселвали я със фамилията ѝ. Не ѝ дали да следва висше. След края на комунизма тя не излиза да стачкува, тъй като не е серпантина да прави това, което счита за вярно и не е изневерила на убежденията си. Разказвала ми е, че в сложните моменти си е мислела за това, по какъв начин Ботев е съумял да се оправи, и това ѝ е пособие да се оправи и тя. За мен и двамата са национални герои от един сан. На 95 години Цветана продължава да се пита коя е най-хубавата форма на образуване на обществото, чете книги, намира се с младежи и споделя историята си, взе участие в планове за запазване на спомените. Има отлично възприятие за комизъм, а паметта ѝ е остра като бръснач.Казва, че когато режимът паднал, е можела да огледа в очите комунистите като свободен човек, излязъл от вярната страна на историята.   Кое беше главният повод да бъдете измежду създателите на „ Софийска платформа “? За мен задачата беше основна – в годините на преход към народна власт имаше 2 тематики, на които като общество не обърнахме задоволително внимание – наследството от комунизма и гражданското здраве, или демократичната просвета. Човек не става демократ за една нощ. Може да събори Берлинската стена, само че единствено физически, не и в мозъка си. Хората сме животни на навика.След 45 години неразполагаем живот не можем да се научим на независимост за месец или година. Това е работа за генерации - и за политиците, и за гражданското общество. За страдание, политиците не направиха гражданското здраве собствен приоритет. Затова и по всевъзможни индикатори сме на дъното на класацията в Европа – поддаваме се най-вече на подправени вести и тайни теории, подготвени сме да ни ръководи водач, който лимитира правата и свободите ни, и т. н. Паралелно върви и несправянето с наследството на комунизма. Режимът се задържа на власт с доста репресии и агитация. На фона на толкоз убийства, хора, мъчени в лагерите и преследвани отвън тях, жертвите на социализма не престават да са най-невидимата група в обществото ни. Пропагандата пък убеждава масата българи, че този строй е бил синоним на тъждество и правдивост, до момента в който партията живее пищно. Тези легенди не престават да виреят в обществото ни. Продължава да липсва необятна социална оценка за комунизма като незаконен, недемократичен и тоталитарен. На това мнение е единствено дребен кръг жители, главно в експертните и изследователските среди. Кое ви въодушевява в работата ви? С какво в нея се гордеете? Вдъхновяват ме историите на хора, съумели да запазят човешкото в себе си и при най-тежките условия. Често се запитвам по какъв начин се образува толкоз резистентен човешки компас, който да ти оказва помощ да оцелееш в комунистическите лагери, да делиш незадоволителния си залък с други там, да окажеш помощ на някого с заплаха за личния си живот и след това, когато си на независимост, да намериш метод да продължиш напред, без да позволиш на контузията и огорчението да вземат превес над битието ти. Гордея се с всичко, което сме постигнали за 10-те години от съществуването ни като организация, най-много с доверието, коeто сме построили измежду сътрудниците ни. Ние не съществуваме във вакуум, а в гражданско общество и съдействието посред ни е основно, в случай че желаеме да реализираме по-големи резултати. В работата ни стъпваме на раменете на колоси – проф. Момчил Методиев, проф. Даниела Колева и Борислав Скочев са единствено някои от тях. Гордея се и с това, че в случай че преди 10 години тематиката за предишното и за гражданското обучение бяха затворени в дребни, експертни кръгове, в този момент и двете тематики са демократизирани, с тях се захващат и младежи, вършат просветителни Инстаграм профили, съоръжения, изложения, филми, виртуални действителности – не чакат някой да им разреши да бъдат любопитни, дейни, да им пука и то освен в столицата. Не мога да съм сигурна, че имаме принос като организация, само че ми се желае да имам вяра, че напъните на всички ни в гражданския бранш имат принос. С кое във вашия живот сте най-горда? Аз се разпознавам доста мощно с работата ми и цената, която заплащам за това, е, че не отстранявам вниманието, което би трябвало, на колегата ми и връзката ни, на майка ми, на брат ми и племенницата ми, на приятелите ми. Мисля си, че това прави и живота с човек като мен нелесен за околните ми. И не се гордея с това. Какво за вас е триумф? В разнообразни моменти го определям по друг метод, само че най-общо казано това е да не пилея опциите за смяна, когато се отворят. Кое е най-голямото ви предизвикателство в този момент? Проблемите за решение надвишават моя потенциал и този на организацията ни. Искам да вършим повече, в сравнение с можем. Бавно и мъчително съзнавам, че нямам същите сили като преди няколко години. Мисля си обаче, че е хубава опция да намерим пътя към повече добавена стойност на това, което вършим. Как стартира партньорството ви с „ Америка за България “ и с какво тя ви оказа помощ да реализирате концепциите си? Започна с огромен заем на доверие и риск от тяхна страна. Ние бяхме млада организация с новооснован екип и упорит проект да организираме над 120 събития за 7 месеца в цялата страна във връзка годишнината от края на комунизма през 2014 година Това партньорство даде огромен подтик и в идващите години успяхме да се затвърдим като водеща организация в областта на гражданското обучение и памет и обучение за комунизма.
От 2014 година „ Америка за България “ е главен сътрудник на фондацията и ни поддържа да осъществяваме основни за българското общество начинания. Последната можете да я видите на уеб страницата https://belene.camp. Тя цели да резервира историите на няколко оживели от Белене за бъдещите генерации. Темата за историята на близкото минало е значима, само че поляризираща. Иска се надълбоко схващане за значимостта да познаваме тази история, с цел да решиш да подкрепиш работа като нашата. Чувствителността към подтекста, към капацитета, визионерството и готовността да рискуваш са все хубави американски черти. Благодарение на тях „ Америка за България “ ни се доверяват до момента. Нашата работа без тяхната поддръжка би била немислима. А поддръжката не е единствено финансова, фондацията ни оказва помощ да градим потенциали по основни за всяка организация тематики и в същото време ползва най-високи стандарти за отчетност и бистрота. Защото без тях няма доверие, а доверието е най-големият актив в гражданското общество.         Какво ви вълнува отвън специалността ви? Много се вълнувам от изкуство, интериор и пътувания, изключително до нови, непознати места. Няма чувство сходно на това да видиш нещо за първи път. Да кацнеш на ново летище в 3 през нощта, да не знаеш по какъв начин ще се схванеш с таксиметровия водач, да видиш „ Момичето с перлените обеци “ 10 минути, преди да затвори галерията, а картината да е притихнала, в залата да няма никой различен. Вълнува ме всичко, което гъделичка любознанието ми. Какво бихте желали да имате мощ да измененията в обществото и в личния ви живот? Мечтая да направя обществото ни по-демократично. По време на всеобщите митинги против домашното принуждение през лятото с гняв четях рецензиите към майки, отишли на митинг с бебешки колички пред постройката на съда в родния ми Карнобат. Но си давам сметка, че настройките се трансформират най-бавно и съм се въоръжила с самообладание. В личния си живот си поисквам сили да се оправям с незнайното и все по-трудно предсказуемо бъдеще. Кoе в работата ви ви дава мотиви за оптимизъм? Всичко: от хората, с които имаме опция да работим, страхотния екип, който изградихме с моя сътрудник и заместител Борислав Димитров, до това, че назрява разбирането, че поколението ни има основна роля да запази спомените за несвободното минало, тъй че то да не се връща. Оптимистична съм и поради младежите, тъй като са доста по-свободни от нас. Ние пък познаваме цената на свободата за разлика от тях. Остава да имаме търпението и да създадем пространството, в което да се учим едни други.