България – държавата на крайностите
В България няма приблизително състояние. Има единствено крайности: небогати и богати, роми и българи, образовани и необразовани, мързели и работохолици…
В същата тази България, в двата й края, на има-няма 400 километра, отново царуват крайностите. В едната България, някъде на изток, както и в по-големите градове, тече ваучър, някои още го назовават систематизирано – живот.
Блъсканици, доста хора, хора, които са ‘‘видимо доволни‘‘ – всички са там. За тази България всички сме чували, тя е по-хубавата, по-лъскавата, а и всекидневно някой се тагва от нея.
Другата България несъмнено не я знаете. Тя не е доста забавна. В нея няма лъскави заведения, асфалтирни улици, скъпи коли и огромни комплекси с басейни. А, да – няма и нощни заведения. Всъщност в другата България няма и хора. Там няма нищо. Само мемоари. Може би в нея в миналото са живели бабите и дядовците ни. Но и тях ги няма.
От тази България са останали единствено разрушените къщи, в които даже ромите не желаят да се преселят. Няма прозорци – взели са ги. Дворовете са обрасли, евентуално има и змии. Вътре, в изпорутените къщи, е останал по някой различен строшен стол, непотребни вилици и лъжици, и остаряла, прашлясала маса. Толкова.
От хората, които са живели в тази къща няма никакви следи. Не се знае по кое време са умряли, кой и къде ги е погребал, какво се е случило с тях … може би некрологът им виси някъде на таблото до кметството…. Там, при помените за всички други умряли. За последните живели в пустото село.
И аз бях не запомнила, че България не е единствено София. И, признавам си, в никакъв случай не бях виждала изоставена къща, ограбена и разхвърляна, като фон от филм на ужасите. В София няма такива. И във Варна, и в Бургас, и в Пловдив… Колко необичайно е възприятието да се разхождаш по кални, пусти улици и да няма кой да ти каже „ добър ден ” или да те напсува… Колко необичайно е, че тази друга България е на единствено 50-60 километра от столицата…
Другата България включва 167 обезлюдени села /към 2014 г./ и 328 с по-малко от 10 поданици . Вероятно броят на пустеещите селца пораства всекидневно. Вероятно скоро и някои дребни градове ще последват тъжната демографска картинка.В Другата България, с по 10 души, няма от кое място да си купите самун. Там един път седмично минава трен, който оставя по 10 плика с насъщния и по този начин до другата седмица. Там няма поща, телефон, представете си – няма и интернет. Времето е спряло. Хората се грижит едни за други, тъй като при потребност кола за спешна помощ едва ли ще ги удостои с внимание.
Имам толкоз въпроси и няма на кого да ги задам. Кой ще каже по какъв начин живеят тези хора, кой се интересува от тях, кой разрешава имуществото на умрелите да бъде разграбвано, кой ги погребва, къде, някой знае ли въобще дали деветте души в някое село са живи и дали нямат потребност от нещо?
Не желая нищо да ви споделям. Няма и никого да упреквам. Знам, че не ви е забавно да четете за умиращата ни страна. Там, на изток, където е ‘‘животът‘‘ през днешния ден е по-интересно.
Само описвам. С тъга и смут. За страната на крайностите. За обезлюдените села. За изчезващата нация. Такива работи…
Автор: Адриана Аврамова/lentata
