Кеворк Кеворкян: Маниаците – камериери на властта няма да оставят нищо зад гърба си
В архива на „ Всяка неделя ” има повече от 30 хиляди фотоса.
Когато ги преглеждам, изпитвам тягостното възприятие, че те са, отвън другото, и тест за просветеност на днешните фенове.
Колко забележителни хора, какви невероятни съдби…
Гледам фотосите, от време на време паметта ми за малко изневерява, и сетне претърпяното ме въздига, само че и ненапълно опустошава, не мога да го обясня елементарно.
Какви хора, от Херберт декор Караян до Борил Косев от шуменското село Венец – таман го бяха преименували, и аз го направих събеседник по избор в едно предаване от Варна през 1985 година.
И той, горкият, най-после се подписа в споменната ни книга с турското си име.
Световните звезди в предаването са десетки и десетки.
И най-после един книжовен червей от днешните изтърси, че съм разговарял с Найда Манчева!
Намерих и нейната фотография – на тази достолепна жена, два пъти воин на труда – на социалистическия, да, само че на същинския труд.
А не на блатните старания на днешните литераторчета като оня.
По едно време, до момента в който бях зарит от снимки и мемоари, се сетих за едно посещение при Ванга, заведе ме Невена Коканова.
Всеки я питаше нещо, и най-после тя се развика: „ Стига, стига, тук се изпълни с мъртъвци! ”
Докато ровех из фотосите, се почувствах ненапълно по същия метод.
Но какви чудесни хора имаше….
Когато понякога загатвам по нещичко за „ Всяка неделя ”, то е единствено по една причина – с цел да припомня, че телевизионният поминък в действителност е популярен, колкото и да се пробват да го принизяват през днешния ден и да го трансфорат в нещо като презряла уличница, налична за всеки.
Не е с цел да натрия носа на един-двама днешни фанатици, зад които ще остане едно нищо. Те към момента не знаят, че пишат само некролози на личните си старания.
И времето умира изключително бързо в предаванията им, като че ли и те го убиват също.
Искам да кажа на героите ми от тази книга, че полезността на телевизионните им старания ще проличава от съхранените за времето думи.
Не от друго.
Маниаците – камериери на властта няма да оставят нищо зад тила си.
То е ясно от в този момент. Готов съм да ме опровергаят – дано да извадят най-малко една фраза, която е надживяла следващата утрин или следващото утринно ръкостискане с следващия настоящ глупак. Мисия невъзможна.
Най-важни са кукиш-думите, които могат напряко да избодат времето.
Но свободата се опитомява с сходни думи – почтени в този момент, жестоки тогава.
А както споделяше един шотландски стихотворец, ние можем да бъдем опитомени единствено с свирепост.
Питай – само че по сложния метод. Винаги идва времето на същинската дума.
Слушай деликатно. Винаги има нещо изключително значимо.
Може да е даже единствено една молекула в галактиката от телевизионни думи, само че тя съществува.
/фрагменти, 13 май 2008 година/
От Facebook профила на журналиста Кеворк Кеворкян
Когато ги преглеждам, изпитвам тягостното възприятие, че те са, отвън другото, и тест за просветеност на днешните фенове.
Колко забележителни хора, какви невероятни съдби…
Гледам фотосите, от време на време паметта ми за малко изневерява, и сетне претърпяното ме въздига, само че и ненапълно опустошава, не мога да го обясня елементарно.
Какви хора, от Херберт декор Караян до Борил Косев от шуменското село Венец – таман го бяха преименували, и аз го направих събеседник по избор в едно предаване от Варна през 1985 година.
И той, горкият, най-после се подписа в споменната ни книга с турското си име.
Световните звезди в предаването са десетки и десетки.
И най-после един книжовен червей от днешните изтърси, че съм разговарял с Найда Манчева!
Намерих и нейната фотография – на тази достолепна жена, два пъти воин на труда – на социалистическия, да, само че на същинския труд.
А не на блатните старания на днешните литераторчета като оня.
По едно време, до момента в който бях зарит от снимки и мемоари, се сетих за едно посещение при Ванга, заведе ме Невена Коканова.
Всеки я питаше нещо, и най-после тя се развика: „ Стига, стига, тук се изпълни с мъртъвци! ”
Докато ровех из фотосите, се почувствах ненапълно по същия метод.
Но какви чудесни хора имаше….
Когато понякога загатвам по нещичко за „ Всяка неделя ”, то е единствено по една причина – с цел да припомня, че телевизионният поминък в действителност е популярен, колкото и да се пробват да го принизяват през днешния ден и да го трансфорат в нещо като презряла уличница, налична за всеки.
Не е с цел да натрия носа на един-двама днешни фанатици, зад които ще остане едно нищо. Те към момента не знаят, че пишат само некролози на личните си старания.
И времето умира изключително бързо в предаванията им, като че ли и те го убиват също.
Искам да кажа на героите ми от тази книга, че полезността на телевизионните им старания ще проличава от съхранените за времето думи.
Не от друго.
Маниаците – камериери на властта няма да оставят нищо зад тила си.
То е ясно от в този момент. Готов съм да ме опровергаят – дано да извадят най-малко една фраза, която е надживяла следващата утрин или следващото утринно ръкостискане с следващия настоящ глупак. Мисия невъзможна.
Най-важни са кукиш-думите, които могат напряко да избодат времето.
Но свободата се опитомява с сходни думи – почтени в този момент, жестоки тогава.
А както споделяше един шотландски стихотворец, ние можем да бъдем опитомени единствено с свирепост.
Питай – само че по сложния метод. Винаги идва времето на същинската дума.
Слушай деликатно. Винаги има нещо изключително значимо.
Може да е даже единствено една молекула в галактиката от телевизионни думи, само че тя съществува.
/фрагменти, 13 май 2008 година/
От Facebook профила на журналиста Кеворк Кеворкян
Източник: 7dnibulgaria.bg
КОМЕНТАРИ