Целта на размишлението върху смъртта е да предизвикаме промяна в

Целта на размишлението върху гибелта е да предизвикаме смяна в дълбините на сърцето си, да се научим по какъв начин да заобикаляме „ дупката в тротоара " и по какъв начин да „ тръгнем по друга улица ". Много постоянно за това е необходим интервал на уединение и съзерцаване, тъй като единствено те могат в действителност да отворят очите ни за това, което вършим с живота си. Това написа в популярната си „ Тибетска книга за живота и гибелта " Согиал Ринпоче. Нека си напомним за какво е значимо да мислим за гибелта и в хубавите си моменти. Без това да ни натъжава или отчайва. 
Вглеждането в гибелта не трябва да ни плаши и да е мъчително. Защо да не мислим за нея, когато сме въодушевени, когато сме спокойни и отпуснати, когато лежим в леглото или сме на отмора, когато слушаме музика, която изключително доста ни харесва? Защо да не мислим за нея, когато сме щастливи, здрави, самоуверени и изпълнени с положителни усеща? Не сте ли забелязали, че има особени моменти, когато сте склонни да се самонаблюдавате? Използвайте ги деликатно, тъй като това са моментите, когато можете да преминете през мощни преживявания и целият ви светоглед да се промени бързо. Това са моментите, в които старите ви убеждения могат да рухнат от единствено себе си и да разберете, че се променяте.
Размислите за гибелта могат да ви доведат до едно надълбоко чувство за това, което ние назоваваме „ отричане от себе си ", на тибетски - „ нге джунг ". „ Нге " значи „ в реалност " или „ без подозрение ", а „ джунг " - „ да се появиш ", „ да бъдеш роден ". Плодът на честото и задълбочено размишляване върху гибелта ще бъде това, че ще почувствате по какъв начин „ изплувате ", нерядко с възприятие на омерзение, от рутината на привичките си. Ще откриете, че сте все по-готов да се откажете от тях, а най-после ще бъдете в положение да се освободите изцяло, по думите на учителите, по този начин леко, „ както може да се извади косъм от буца масло ".
Отказването от себе си, до което ще достигнете, съдържа и наслада, и горест. Тъга, тъй като ще разберете безсмислието на старите си привички, и наслада от по-широкия небосвод, който ще стартира да се разкрива пред вас, когато сте в положение да ги изоставите. Това не е елементарна наслада. Тази наслада ни дава нова мощ, възприятие за убеденост, несекващо ентусиазъм, което е подбудено от осъзнаването на обстоятелството, че не сме наказани да робуваме на навиците си, че в действителност можем да се измъкнем от тях, че можем да се променим и да ставаме все по-свободни.

Сърдечният темп на гибелта

Не бихме могли да опознаем гибелта, в случай че тя се случваше единствено един път. За благополучие животът не е нищо друго, с изключение на непрестанен танц на раждане и гибел, танц на промени. Всеки път, когато чуя звук на планински поток или тътнеж на морски талази, или ударите на сърцето си, аз слушам звука на непостоянството. Тези промени, тези дребни умирания, са връзката ни със гибелта. Те са нейният пулс, ударите на сърцето й, които ни подканят да изоставим всичко, в което сме се вкопчили.Нека да работим с тези промени в този момент, до момента в който трае животът - това е същинският метод да се подготвим за гибелта. Животът може да е изпълнен с болежка, премеждия и компликации, само че всички те са единствено благоприятни условия, които са ни предоставени, с цел да ни оказват помощ да се приближим до прочувственото приемане на гибелта. Когато имаме вяра, че нещата са непрекъснати, отстраняваме опцията да се поучим от измененията.
Ако премахнем тази опция, ставаме затворени за измененията и започваме да се вкопчваме в нещата. Това сграбчване е източникът на всичките ни проблеми. Тъй като непостоянството за нас значи мъчение, ние се вкопчваме в нещата обезверено, макар че те се трансформират. Изпитваме смут при мисълта, че може да ги изпуснем, и в действителност смут от това, че живеем, тъй като да се научиш да живееш, значи да се научиш да се отказваш. И в това е нещастието и иронията на устрема ни да задържим всичко - освен е невероятно, само че ни предизвиква същата онази болежка, която се мъчим да избегнем.
Причините за този блян сами по себе си може и да не са неприятни -няма нищо неприятно в желанието да сме щастливи, само че това, което желаеме да задържим, по природа е неуловимо. Тибетците споделят, че не можеш да измиеш една и съща мръсна ръка два пъти в една и съща течаща вода и „ колкото и да стискаш в дланта си шепа пясък, от нея в никакъв случай няма да потече масло ".
Да вземем непостоянството в действителност драговолно, значи последователно да се освободим от мисълта, че можем да задържим нещата, от несъвършения и унищожителен мироглед, че те не се трансформират, от подправения блян към сигурност, върху който градим всичко. Постепенно разбираме, че страданията, които сме си навлекли поради устрема си да осезаем неуловимото, са били - в най-дълбок смисъл — непотребни. В началото може да е прекомерно мъчително да приемем сходно нещо, тъй като ни се коства непознато. Когато обаче помислим и продължим да размишляваме, сърцата и мозъците ни последователно се трансформират. Започваме да усещаме, че да се откажеш става все по-лесно и по-лесно. Надвиването на личната ни нелепост може да отнеме доста време, само че колкото повече размишляваме, толкоз повече възгледът за отказването става по-дълбок -именно тогава настава смяна в метода, по който гледаме на света.
Да съзерцаваме непостоянството единствено по себе си не е задоволително - би трябвало да работим с него през живота си. Както медицината, по този начин и животът изисква доктрина и процедура. В живота практическото образование е в този момент, тук, в лабораторията на смяната. С настъпването на измененията ние последователно ще се научим да ги разбираме по нов метод и въпреки че те ще продължат да настъпват както и до момента, нещо в самите нас ще се промени. Всичко ще ни се коства по-спокойно, не по този начин с напрежение и мъчително. Отражението на измененията върху нас самите няма да ни изважда от равновесие дотам. С всяка сполучлива смяна ние ще разбираме от ден на ден и възгледите ни за живота ще стават все по-дълбоки и по-пространни.

Работа с измененията

Да създадем един опит. Вземете монета и си представете, че това е обектът, в който сте се вкопчили. Стиснете я в шепата си и протегнете ръка напред с длан към земята. Ако в този момент отпуснете пръстите си, ще загубите това, което държите. Затова не го пускате.Но има и друга опция - да престанете да стискате монетата и все пак да я задържите. Ако обърнете дланта си към небето и отпуснете пръстите си, монетата ще остане в ръката ви. Отпускате пръстите - тя продължава да е ваша, въпреки че към този момент не я стискате.Значи има метод да приемем непостоянството и по едно и също време с това да се любуваме на живота, без да се вкопчваме в каквото и да било. 
Да помислим за нещо, което постоянно се случва в връзките сред хората. Мнозина от нас внезапно си дават сметка какъв брой доста обичат близък си едвам когато схванат, че ще го изгубят. И се вкопчват в него още по-здраво. Но колкото по-здраво се вкопчват, толкоз повече той им се изплъзва и толкоз по-крехка става връзката им.
Ние непрестанно се стремим към благополучие, само че доста постоянно методът, по който го търсим - неумело и тромаво, - ни носи още повече горест. Обикновено одобряваме, че би трябвало да се вкопчим в това, което съгласно нас ще ни обезпечи благополучие. Питаме се: „ Как бих могъл да се любувам на нещо, в случай че не мога да го владея? " Колко постоянно привързаността се бърка с любовта! Дори когато връзките са положителни, привързаността опорочава любовта със своята неустановеност, самомнителност и горделивост. И тогава, когато любовта си е отишла, всичко, което ни остава от нея, са „ сувенирите " - раните на привързаността.Какво тогава можем да създадем, с цел да преодолеем привързаността? Начинът е да осъзнаем непостоянната й същина. Това осъзнаване последователно ще ни освободи от нейната хватка. 
Из " Тибетска книга за живота и гибелта ", Согиал Ринпоче