Как Фердинанд проигра обединението на българите
Царят абдикира преди 100 години – на 3 октомври 1918 година
Управлението на Фердинанд е оценено от цялата историческа и мемоарна литература като извънредно пагубно и разрушително за България, а политиката му по време на трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата международна, като некадърна,
хазартна, незаконна и предателска. Тези констатации са доказани и в претекстовете на съда, проверяващ аргументите и виновниците за националните произшествия. Само монархическият имунитет, натрапен с неписан закон от епохата на безспорните монархии, го избавя от най-тежката наказателна глоба.
Фердинанд не съумя да стане „ император на „ Нова Византия “, нито да помогне на Германия в извънредно нападателните й упоритости да стане първа мощ на планетата. В преследването на тези налудничави цели той проигра окончателно и незаконно необикновено удобните благоприятни условия за обединяването на българския народ. А с неговото отдръпване от престола „ настава края на една ера, нравствено най-мизерна и политически най-ужасна. “ Това твърди огромният откривател Петър Тодоров в двутомника си „ Погромите на България “.
Единодушна, извънредно негативна оценка на неговото ръководство дават най-видни историци, политици, близкото до него обграждане, както и целият български народ. За Фердинанд историята е отредила мястото на личност, предизвикала неизмерими и непоправими вреди на България. Затова всевъзможни старания на неговите наследници да оспорят незаконното му държание по време на войната 1912-1918 година са освен напразни, само че и неуместни. Никой и с нищо не може да заличи, пренебрегне или фалшифицира петте чудовищни незаконни акта, които прави Фердинанд през този съдбоносен интервал.
Първият незаконен акт. Според член 4 от тайната спогодба сред България и Сърбия, подписана на 9 юни 1912 година във Варна, категорично се споделя: „ Ако България и Сърбия …обявят война на Турция, то всяка от тях би трябвало да изпрати 100 000 индивида на Вардар… “
В навечерието на войната – 15 септември, се случва нещо необикновено. Подписва се ново съглашение, съгласно което „ цялата сръбска войска ще работи на македонския боен спектакъл, а целокупната българска войска ще работи в долината на Марица. “
Смайващо и неприемливо военно и политическо късогледство. България сама дава необикновено удобната опция на Сърбия да завладее цяла Вардарска Македония и да измами българската страна. Освен това българската войска се изправя против 400-450-хилядна турска войска, до момента в който Сърбия и Гърция водят война против 70 000 турски войски, дислоцирани в Македония.
Грубата интервенция на Фердинанд при координиране на съюзните контракти и военни споразумения със Сърбия и Гърция е маниакалната му упоритост за великолепие и популярност. Лаврите от една победоносна война ще бъдат приписани само на българския цар. Освен славата, той се опасява, че непознато военно наличие би осуетило проектите му за завладяването на Цариград и провъзгласяването му за император на „ Нова Византия “.
В резултат на това „ незаконно безумство “, както го назовават съвременниците, България дава пет пъти повече жертви от трите й съдружника, само че получава седем пъти по-малко територии от Македония.
Втори незаконен акт. Армията на Османската империя е съкрушена единствено за 28 дни и Високата врата моли за мир. В резултат на безпримерния подвиг в краката на българския боец е най- мракобесната империя, от която епохи трепери континента. Европа е смаяна от подвига и воинските качества на българската войска. Европейските столици са удовлетворени от българските победи, тъй като Балканската война няма да провокира по-голям боен спор, за който великите сили не са подготвени. Българското държавно управление е във екстаз. На България се подсигурява територия от 171 хиляди кв. километра с необятен изход на Бяло море и линията Мидия – Енос. Единственият неудовлетворен обаче е Фердинанд. Той даже е ядосан на турската молба за мир, тъй като желае война, с цел да завладее Цариград и да се прогласи за император.
Само 12 дни след тежка кръвопролитна борба българската войска е хвърлена в нова, още по-страшна, и то по експлицитното разпореждане на Фердинанд. „ Да се атакуван час по-скоро турците при Чаталджа “ е безапелационен той, жестоко и безогледно пренебрегвайки мнението на щаба на армията, съгласно който:
1. Духът на бойците, заради неприятна издръжка и заболявания, е съществено понижен;
2. Липсва тежка артилерия, извънредно нужна против мощно укрепените позиции на Чаталджа;
3. Санитарното положение е лошо;
4. Трета войска към момента не е пристигнала от фронта;
5. Българската войска няма проект за водене на бойните дейности и не разполага със сведения за неприятелските позиции.
Фердинанд не желае и да чуе за изложените причини. Обсебен от надутост и налудничави упоритости, той персонално разпорежда на един от неговите генерали – заместник-главнокомандващия ген. М. Савов, да се нападна Чаталджа. Бутонът на следващия безразсъден акт е натиснат. Генералите Радко Димитриев и Иван Фичев са единомислещи. „ Нашият цар е вманиачен “. Резултатите са предстоящи. Българската войска претърпява първият крах в Балканската война. А България губи невероятната опция да завърши с обединяването на българския народ.
Поведението на Фердинанд в тази фаза на Балканската война, съгласно съществени разпореждания на наказателното право, би трябвало да се квалифицират като извънредно тежко закононарушение против българската страна.
Трети незаконен акт. По гледище на великите сили в Лондон стартират договаряния с присъединяване на четирите балкански съдружници и Турция. Европа поставя старания да ограничи ескалирането на спора, което е в полза на целия континент. По разпореждане на Фердинанд България прекъсва договарянията за мир, тъй като монархът желае още война и …Цариград. Въпреки новите десетки хиляди нови жертви на фронта, българската страна освен не получава нищо повече от това, което й е препоръчано от огромните европейски страни, само че е изправена пред действителната опасност да загуби всичко.
Тази поредна неприемлива и извънредно некомпетентна интервенция на Кобурга при воденето на военните интервенции и договарянията за мир не може да има друга правна подготовка с изключение на следващ незаконен акт.
Четвърто незаконно безумство. „ Високомерието, злобата и възприятието за отплата дефинитивно замътняват съзнанието на Фердинанд, който с дадената на 16 юни 1913 година заповед за нахлуване на съдружниците, хвърля България във война на четири фронта – невиждан случай в международната история.
България е разгромена, унижена и разпокъсана. Както постоянно, спечелилите не страдат от сантиментални усеща и минимум изпитват съчувствие към победените. Алчността им е задоволена на 100 %, а грабежът „ легализиран “ от Букурещкия контракт. Фердинанд проиграва всичко, което може да се проиграе с следващото незаконно действие.
Пети незаконен акт. Лицемерието и митът, че Фердинанд служел на българските национални ползи, рухва, когато той предлага България за съдружник на Австро-Унгария и Германия. А при започване на войната към този момент е координиран персонално от него контракта с Германия. Въпреки безапелационното мнение на най-авторитетните български генерали и съвсем всички пълномощни министри, че Германия ще загуби войната, Фердинанд вкарва България в Тройния съюз. При съответствие на силите четири страни против целия свят, втората национална злополука бе неизбежна. Това му действие не може да има друга подготовка от юридическа позиция с изключение на закононарушение против страната и то при извънредно отегчаващи виновността условия. Тъй като тази незаконна активност се прави неведнъж от едно и също лице, т.е. Фердинанд, то той би трябвало да бъде третиран като нарушител рецидивист.
Защо Фердинанд не бе детрониран от престола още през 1913 година, а му бе дадена опция да доунищожи до дъно плодовете на българското оръжие и да погребе вечно националните идеали на българския народ? Блестящ отговор на този въпрос дава Добри Ганчев, негов преподавател по български език. „ Не зная защо ще го загатват (Фердинанд) грядущите генерации, но ние, които преживяхме погрома, доживяхме туй ужасно проваляне – ние няма да го забравим. Фердинандовата обезумялост се крепеше върху нашето оскърбление пред него. Нашата угодливост, нашата робска смиреност и послушност издигнаха този невменяем вид. Мигахме пред самодоволството му, пред глупешките му махове, даже и пред пороците му. “
Смразяваща констатация, която не се нуждае от коментар. Тя удостоверява обаче, че отговорност за незаконното ръководство на Фердинанд носи и българската политическа каста, а не българските генерали, както настояват някои днешни фалшификатори на историята. Неоспорим факт е, че с помощта на българската войска и нейното командване бе избавена даже в последните дни на Първата международна война, освен достойнството на България, само че и нейното битие.
