Изабела Шопова - една смела жена и нейната вълнуваща експедиция до Антарктика
Трудно е да опишеш човек с толкоз гении, каквато е Изабела Шопова. Тя е един от обичаните ми създатели и огромно ентусиазъм. Като българка, която е живяла в Нова Зеландия и в този момент живее в Австралия, тя съумява да смеси българската си еднаквост с културата и опциите, които й дава новата й татковина, в едни калейдоскопични занимания, които съумява да реализира с въодушевяващ възторг и впечатляващи резултати. Нейният финален план я заведе в Антарктика - една фантазия, която е имала още от детските си години.
Тя е инженер по обучение и публицист по предопределение. Несвършващото й любознание и пристрастеност към пътуването, дружно с неподражаемия й комизъм, са есенцията на нейните книги: „ На изток – в парадайса ”, „ На запад от парадайса ” и „ Самоучител за предумишлено ликвидиране на скуката ”.
За да сбъдне детската си фантазия, Изабела се причисли към 24-тата Българска Антарктическа експедиция на остров Ливингстън. Като част от екипа от откриватели, тя е имала опцията да види по какъв начин учените работят дружно, да им оказва помощ с каквото може и да тества качествата си за оцеляване и адаптиране в необикновени условия.
В изявлението, което даде особено за блога When Woman Travels тя споделя за компликациите и научените уроци по време на престоя й в Антарктика.
Здравей, Изабела! През последните години следихме със спотаен мирис приключенията ти в " Долната земя " посредством прелестните ти пътеписи и книги. Но този път ни изненада необикновено. Антарктида! Разкажи ни повече за това по какъв начин се озова там и подготовката ти за това пътешестване и престой на Белия континент.
Антарктида постоянно е имала обаянието и привлекателността на всичко непознато, далечно и недостъпно. Едно нещо, което помня от книгите и черно-белите фотографии на първите покорители на Южния континент, които гълтах неуморно в детските си години, е забележителната липса на дами измежду ледовете „ там долу “. В края на двадесети век, когато дами към този момент летяха в космоса наедно с мъжете, Антарктида изглеждаше все по този начин недостъпна и някак неразрешена сякаш за притежателките на хикс хромозоми. И тъй като съм посветила живота си на това да отхвърлям фразата „ това не е за девойки “ напълно естествено къде умишлено, къде подсъзнателно цялостен живот съм търсила опция да се добера до „ неразрешения “ континент. Когато човек има мощна мотивация решения се намират Когато при започване на 21-ви век стана ясно, че пътуването и животът в Антарктида напълно не са по този начин непостижими и доста дами в действителност към този момент са стъпвали на Леда, взех решение, че ми е време да намеря метод да реализира фантазията си. В продължение на няколко години пробвах разнообразни способи – все безрезултатно – и най-после аплайвах за план на Австралийската антарктическа дивизия, около който пък се срещнах с професор Христо Пимпирев, ръководител на Българския антарктически институт и той ме предложения да осъществявам плана си на Българската база на остров Ливингстън.
Подготовката беше френетична. Имах да превъзмогвам персонални страхове, да провеждам житейската си обстановка, да се оправям със здравословни, финансови и какви ли не проблеми. Но, когато човек има мощна мотивация решения се намират. Година по-късно акостирах на антарктическия бряг. И се върнах жива, цяла и здрава, с цел да описвам за приключенията си там.
Кое беше най-голямото предизвикателство като жена, което срещна по време на престоя си в базата в Антарктида?
Както споделят братушките „ Няма неприятно време, има единствено неуместно облекло. “ Когато си добре и съответно квалифициран за изискванията, не е кой знае какво предизвикателство да оцелееш и да работиш даже в рискови условия. Космонавтите и жителите на Сибир го потвърждават всекидневно. В този смисъл провокациите за мен пристигнаха не от там, където ги чаках. Мислех си, че свирепата природа, студеният климат, изолацията, заплахите на непознатия терен и среда ще са най-трудни за справяне. Но тъкмо това са нещата, за които се приготвих доколкото можах. Бях се оборудвала със модерно зимно облекло, придържах се към разпоредбите за сигурност и следвах инструкциите на хората, които отговаряха за моето оцеляване, носех си книги и бележник за писане - за справяне с възможни прочувствени и душевен последствия от изолацията. И надлежно никой от тези фактори не ми се стори супер сложен за превъзмогване.
Предизвикателство се оказа обаче отдалечеността. Някак си не бях се подготвилa душевен, че ще пътуваме толкоз дълго и нямах даже бегла концепция какъв брой умопомрачително комплицирана е антарктическата логистика. Предизвикателство е ненапълно и неналичието на персонално пространство, насилствената фамилиарност с група непознати в доста тясно обитаемо пространство. Условията за живот на Българската антарктическа база са доста положителни (предвид изключителните обстоятелства), само че въпреки всичко базата е дребна – хората живеят и работят, почиват и готвят, хранят се и поддържат връзка в една обща стая. За неприкрит интроверт като мен това си беше предизвикателство. Но също и най-неочаквана премия, защото в такива условия елементарно и бързо се основават положителни другарства.
Какво ново научи по време на престоя си там – за себе си, за хората, за света въобще?
С изненада открих, че светът е в действителност доста, доста огромен. Покрай многото ми прескачания от Дaунъндър до Европа и назад се бях позаблудила, че планетата е едно огромно село, само че ходенето до Антарктида ми напомни какъв брой необхватен е светът и какъв брой малко знаем за него в действителност. Цивилизацията е завзела доста дребна част от него и с присъщата си надменност счита, че е покорила цялата природа. Нищо сходно! За себе си открих, че не съм чак толкоз нежна За следващ път се убедих, че забавни, изключителни хора могат да се срещнат на всички места. Дори в Антарктида. Не единствено в Антарктида. Че хората на всички места по света са доброжелателни и имат мощен инстинкт да си оказват помощ. За мен беше огромно наслаждение да съм част от сплотеното семейство на интернационалната антарктическа общественост и да съм очевидец на невероятни актове на съпричастност, съдействие, мигновено сърдечно другарство сред довчерашни непознати.
За себе си открих, че не съм чак толкоз нежна и непригодна за живот в антарктически условия, както си бях самовнушила. Сега имам повече храброст да се впусна и в други завършения.
Кое беше най-важното качество, което ти оказа помощ да оцелееш при такива необикновени и сложни условия?
Не съм сигурна. Вероятно адаптивност. Способност и умишлено изпитание да не останеш заключен в личните си привички и светоглед, а да се опиташ да възприемеш другия метод на живот в непознатата среда. Ежедневието на антарктическата база е много друго от това в градски условия и на всички се постанова да попроменят държанието и нагодят упованията си, с цел да се усещат добре и да изживеят пълноценно хубостта на приключението. Чувството за комизъм също оказва помощ. Винаги. Както и готовността да се включиш в живота на групата, да помагаш с каквото можеш в ежедневните отговорности и работата на учените и хората, които се занимават с поддръжката въз основата. Пропуснатите благоприятни условия са тези, които ни преследват и ни болят дълго Какво би желала да кажеш на всички дами, които си стоят в къщи и сами себе си убеждават, че е мъчно, в случай че не и невероятно, да сбъднеш фантазиите си?
Ще изтъквам двама забавни мъже: Хенри Форд, който споделя, че „ Ако си мислиш, че можеш, и в случай че мислиш че не можеш, и в двата случая си прав. “ Докато си споделяме че не можем, че няма по какъв начин да стане, то тогава в действителност не можем. И никой не е в положение да ни помогне. Виж, в случай че си кажем че можем, тогава... е, тогава стартира да става ужасно, само че и забавно.
И вторият откъс е на обичания ми Марк Твен: “След 20 години ще съжалявате повече за нещата, които не сте създали, в сравнение с за тези, които сте създали. “ На мен ми лиши години, десетилетия да схвана какъв брой е безусловно прав. Опитаните неща, даже неуспехите и мъчителните провали са просто уроци на живота. След тях ставаш, поотупваш се от прахта и продължаваш по-силен и по-опитен. Но пропуснатите благоприятни условия са тези, които ни преследват и ни болят дълго. Завинаги. Освен в случай че не решим някой ден, че в никакъв случай не е късно да опитаме въпреки всичко...
Какви други завършения замисляш за в бъдеще? Честно казано не знам. За момента се старая да съм по-тиха от водата и по-ниска от тревата. Трябва ми малко време да реанимирам и също така имам книга да пиша. А писането става с търпеливо къртовско бачкане над клавиатурата, не с преследване на Михаля:).
А ще има ли „ На юг, в Антарктида ” или нещо сходно? Много ни се желае да я прочетем.
Засега работното заглавие е „ На юг от разсъдъка “. Пече се. На муден огън.
За създателя: Казвам се Гери и съм пътешественик-ентусиаст. Където и да вървя, все не ми стига. Иска ми се да прегърна света и хората в него, да ги опозная и да науча всичко за местата, културите и метода на живот. Всичко научено от непознати хора в непознати страни, цялата мъдрост събрана и цялата наслада изпитана се пробвам да пресъздам в блога си. Идеята, с която създадох „ When Woman Travels “, е да се показва женската позиция и да бъде потребен на дамите като цяло при техните пътувания. Защото ние, дамите, сме любопитни и жадни за знание същества, а знанието за света е най-хубавият метод да опознаеш самия себе си.
Тя е инженер по обучение и публицист по предопределение. Несвършващото й любознание и пристрастеност към пътуването, дружно с неподражаемия й комизъм, са есенцията на нейните книги: „ На изток – в парадайса ”, „ На запад от парадайса ” и „ Самоучител за предумишлено ликвидиране на скуката ”.
За да сбъдне детската си фантазия, Изабела се причисли към 24-тата Българска Антарктическа експедиция на остров Ливингстън. Като част от екипа от откриватели, тя е имала опцията да види по какъв начин учените работят дружно, да им оказва помощ с каквото може и да тества качествата си за оцеляване и адаптиране в необикновени условия.
В изявлението, което даде особено за блога When Woman Travels тя споделя за компликациите и научените уроци по време на престоя й в Антарктика.
Здравей, Изабела! През последните години следихме със спотаен мирис приключенията ти в " Долната земя " посредством прелестните ти пътеписи и книги. Но този път ни изненада необикновено. Антарктида! Разкажи ни повече за това по какъв начин се озова там и подготовката ти за това пътешестване и престой на Белия континент.
Антарктида постоянно е имала обаянието и привлекателността на всичко непознато, далечно и недостъпно. Едно нещо, което помня от книгите и черно-белите фотографии на първите покорители на Южния континент, които гълтах неуморно в детските си години, е забележителната липса на дами измежду ледовете „ там долу “. В края на двадесети век, когато дами към този момент летяха в космоса наедно с мъжете, Антарктида изглеждаше все по този начин недостъпна и някак неразрешена сякаш за притежателките на хикс хромозоми. И тъй като съм посветила живота си на това да отхвърлям фразата „ това не е за девойки “ напълно естествено къде умишлено, къде подсъзнателно цялостен живот съм търсила опция да се добера до „ неразрешения “ континент. Когато човек има мощна мотивация решения се намират Когато при започване на 21-ви век стана ясно, че пътуването и животът в Антарктида напълно не са по този начин непостижими и доста дами в действителност към този момент са стъпвали на Леда, взех решение, че ми е време да намеря метод да реализира фантазията си. В продължение на няколко години пробвах разнообразни способи – все безрезултатно – и най-после аплайвах за план на Австралийската антарктическа дивизия, около който пък се срещнах с професор Христо Пимпирев, ръководител на Българския антарктически институт и той ме предложения да осъществявам плана си на Българската база на остров Ливингстън.
Подготовката беше френетична. Имах да превъзмогвам персонални страхове, да провеждам житейската си обстановка, да се оправям със здравословни, финансови и какви ли не проблеми. Но, когато човек има мощна мотивация решения се намират. Година по-късно акостирах на антарктическия бряг. И се върнах жива, цяла и здрава, с цел да описвам за приключенията си там.
Кое беше най-голямото предизвикателство като жена, което срещна по време на престоя си в базата в Антарктида?
Както споделят братушките „ Няма неприятно време, има единствено неуместно облекло. “ Когато си добре и съответно квалифициран за изискванията, не е кой знае какво предизвикателство да оцелееш и да работиш даже в рискови условия. Космонавтите и жителите на Сибир го потвърждават всекидневно. В този смисъл провокациите за мен пристигнаха не от там, където ги чаках. Мислех си, че свирепата природа, студеният климат, изолацията, заплахите на непознатия терен и среда ще са най-трудни за справяне. Но тъкмо това са нещата, за които се приготвих доколкото можах. Бях се оборудвала със модерно зимно облекло, придържах се към разпоредбите за сигурност и следвах инструкциите на хората, които отговаряха за моето оцеляване, носех си книги и бележник за писане - за справяне с възможни прочувствени и душевен последствия от изолацията. И надлежно никой от тези фактори не ми се стори супер сложен за превъзмогване.
Предизвикателство се оказа обаче отдалечеността. Някак си не бях се подготвилa душевен, че ще пътуваме толкоз дълго и нямах даже бегла концепция какъв брой умопомрачително комплицирана е антарктическата логистика. Предизвикателство е ненапълно и неналичието на персонално пространство, насилствената фамилиарност с група непознати в доста тясно обитаемо пространство. Условията за живот на Българската антарктическа база са доста положителни (предвид изключителните обстоятелства), само че въпреки всичко базата е дребна – хората живеят и работят, почиват и готвят, хранят се и поддържат връзка в една обща стая. За неприкрит интроверт като мен това си беше предизвикателство. Но също и най-неочаквана премия, защото в такива условия елементарно и бързо се основават положителни другарства.
Какво ново научи по време на престоя си там – за себе си, за хората, за света въобще?
С изненада открих, че светът е в действителност доста, доста огромен. Покрай многото ми прескачания от Дaунъндър до Европа и назад се бях позаблудила, че планетата е едно огромно село, само че ходенето до Антарктида ми напомни какъв брой необхватен е светът и какъв брой малко знаем за него в действителност. Цивилизацията е завзела доста дребна част от него и с присъщата си надменност счита, че е покорила цялата природа. Нищо сходно! За себе си открих, че не съм чак толкоз нежна За следващ път се убедих, че забавни, изключителни хора могат да се срещнат на всички места. Дори в Антарктида. Не единствено в Антарктида. Че хората на всички места по света са доброжелателни и имат мощен инстинкт да си оказват помощ. За мен беше огромно наслаждение да съм част от сплотеното семейство на интернационалната антарктическа общественост и да съм очевидец на невероятни актове на съпричастност, съдействие, мигновено сърдечно другарство сред довчерашни непознати.
За себе си открих, че не съм чак толкоз нежна и непригодна за живот в антарктически условия, както си бях самовнушила. Сега имам повече храброст да се впусна и в други завършения.
Кое беше най-важното качество, което ти оказа помощ да оцелееш при такива необикновени и сложни условия?
Не съм сигурна. Вероятно адаптивност. Способност и умишлено изпитание да не останеш заключен в личните си привички и светоглед, а да се опиташ да възприемеш другия метод на живот в непознатата среда. Ежедневието на антарктическата база е много друго от това в градски условия и на всички се постанова да попроменят държанието и нагодят упованията си, с цел да се усещат добре и да изживеят пълноценно хубостта на приключението. Чувството за комизъм също оказва помощ. Винаги. Както и готовността да се включиш в живота на групата, да помагаш с каквото можеш в ежедневните отговорности и работата на учените и хората, които се занимават с поддръжката въз основата. Пропуснатите благоприятни условия са тези, които ни преследват и ни болят дълго Какво би желала да кажеш на всички дами, които си стоят в къщи и сами себе си убеждават, че е мъчно, в случай че не и невероятно, да сбъднеш фантазиите си?
Ще изтъквам двама забавни мъже: Хенри Форд, който споделя, че „ Ако си мислиш, че можеш, и в случай че мислиш че не можеш, и в двата случая си прав. “ Докато си споделяме че не можем, че няма по какъв начин да стане, то тогава в действителност не можем. И никой не е в положение да ни помогне. Виж, в случай че си кажем че можем, тогава... е, тогава стартира да става ужасно, само че и забавно.
И вторият откъс е на обичания ми Марк Твен: “След 20 години ще съжалявате повече за нещата, които не сте създали, в сравнение с за тези, които сте създали. “ На мен ми лиши години, десетилетия да схвана какъв брой е безусловно прав. Опитаните неща, даже неуспехите и мъчителните провали са просто уроци на живота. След тях ставаш, поотупваш се от прахта и продължаваш по-силен и по-опитен. Но пропуснатите благоприятни условия са тези, които ни преследват и ни болят дълго. Завинаги. Освен в случай че не решим някой ден, че в никакъв случай не е късно да опитаме въпреки всичко...
Какви други завършения замисляш за в бъдеще? Честно казано не знам. За момента се старая да съм по-тиха от водата и по-ниска от тревата. Трябва ми малко време да реанимирам и също така имам книга да пиша. А писането става с търпеливо къртовско бачкане над клавиатурата, не с преследване на Михаля:).
А ще има ли „ На юг, в Антарктида ” или нещо сходно? Много ни се желае да я прочетем.
Засега работното заглавие е „ На юг от разсъдъка “. Пече се. На муден огън.
За създателя: Казвам се Гери и съм пътешественик-ентусиаст. Където и да вървя, все не ми стига. Иска ми се да прегърна света и хората в него, да ги опозная и да науча всичко за местата, културите и метода на живот. Всичко научено от непознати хора в непознати страни, цялата мъдрост събрана и цялата наслада изпитана се пробвам да пресъздам в блога си. Идеята, с която създадох „ When Woman Travels “, е да се показва женската позиция и да бъде потребен на дамите като цяло при техните пътувания. Защото ние, дамите, сме любопитни и жадни за знание същества, а знанието за света е най-хубавият метод да опознаеш самия себе си.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ