Този ден я оставих да ме боксира. Този ден бях

Този ден я оставих да ме боксира. Този ден бях сънувала Шушомир и през нощта, когато го видях насън, стана празник. Шушомир, най-умното дете на света, най-силното, пъргаво съвсем колкото мене.

- Пак си в тая мръсна черна фланелка. Тя смърди. Ти смърдиш – посегна да ме удари, аз изобщо не се реалокирах настрана, ей до тука ми пристигна от тази руса постеля за кучета. Но аз съм едно заслужено дете – в случай че лъжеш, ще ти счупя левия лакът, Анче. После ще ти счупя десния – споделя ми Дарина и аз имам ли избор? Кой желае счупени лакти? Ща не ща, пониквам почтено дете.

Затова още преди да ме беше отупал юмрукът ѝ, аз ѝ споделих:

- Ако единствено ме пипнеш с пръст, ще ти счупя левия лакът, а в случай че ме удариш, ще те намеря, даже Перча и Айвън да наемат всички хеликоптери от малкия екран да те охраняват. И корабите няма да те опазят. Ще те пипна, рус червей. За лакътя знаеш, казвала съм ти го.

Май малко се изхвърлих, в никакъв случай не съм се била с хеликоптери, де да знам дали мога да смъкна перките им, но на този рус гарван по този начин му секнаха червата, клюмна като отрязана глава на петел, юмруците ѝ се сплескаха - варени картофи, смачкани на пюре.

- Що вървиш все в тая грозна фланелка? Мазнислава нали ти купи облекла - да не се излагаш, селянка такава.

- Казваш, че мама е Мазнислава, само че то е, тъй като в главата си имаш не разум, а мехлем.

- Майка ти е Мазнислава. Тя лази на колене пред моята майка.

- Майка ми беше умряла, само че откри пътя от гибелта към мене. Малко хора могат да се върнат от гибелта при техните девойки. Ако на такава майка казваш Мазнислава, тогава твоята майка каква е? Ти си толкова мазна, че в случай че беше кайма, и кучетата нямаше да те ядат.

- Фланелката ти е грозна. Пукни! Ще те хвърля на Хънтър, моя булдог, да те изяде.

Носех тая фланелка, тъй като беше на Шушомир – майка му Вяра ми я изрови от една торба дружно с черните панталонки. Имах най-хубавата рокля, купи ми я мама Дарина. Вечер си я обличах и ѝ споделях: – „ Мамо Дарино, ела да ме прибереш. Кой ти носи въжето в този момент, с кого вървиш да поливаш чушките? Мамо Дарино, ела. Тука има един Джи ес ем Андроид – това значи, че се сподели Андрей - на масата е. Звънни ми на него. Ела да ми кажеш една нова писмен знак. Искам да ти напиша писмо. Написах ти - всичките седем букви, дето ме научи, една до друга ти ги подредих, мамо Дарино. И те значат – „ Ела! “. Ще ти крещя постоянно „ майко “. Ако разпилявам стаята у нас, ти няма да ми счупиш десния лакът, единствено по този начин си приказваш. Понякога даже и положителните дами единствено си приказват. Понякога умните дами като тебе се объркват и отиват при моя татко. Той е неприятен човек. Само пие и ти прави неприятна обич. Във всички филми, дето съм си губила времето да виждам, от любовта човек умира. 

Но в случай че не се беше объркала, мамо Дарино, по какъв начин щеше да дойдеш у нас и по какъв начин щеше да ми станеш майка? Добре че си се объркала. Добре че ме научи да удрям крадци, лъжци и гадняри. Добре че ми сподели да се привеждам бързо, та шамарите на врага удрят не мен, а оня, дето духа по баира. Аз ритвам на мястото, дето ми сподели, че най боли. Важното е да знаеш къде индивида го боли най-вече. Можеш там да заведеш гибелта. Но можеш да изчистиш пред индивида, да му дадеш вода и ще спре да го боли.

Мамо Дарино... на най-дълбокото място в сърцето ме боли. Сънувам Шушомир и тебе сънувам. Ела.

Както я виках, с най-дълбокото в сърцето усетих по какъв начин зъбите на червея, рус от маратонките до челото, се забиват в гърлото ми. Заболя ме. Заболя ме, както кучето го боли, когато умира. Аз ще умра, само че дали като мама ще намеря пътя от гибелта обратно към Старо село? Към реката и Дарина? Мама се върна, значи и аз ще се върна. Легнах да мра, само че раната прогони гибелта, само че ми остави болката - остра и зъбата, седи до мене и боли.

- Какъв дух, Елизабет! – гласът на Перча се промъкна като гущер под камък – Браво, моето дете! - и русите зъби още по-дълбоко потънаха в гръкляна ми. Така заболя, че виждах единствено черно пред мене. Не можех да шавам, тъй като зъбите ме водеха напред към гибелта, само че не ми миришеше на печени бадеми. Тогава си припомних какво ми приказваше Дарина – ритникът е по-голям от болката - и ритнах червея където най боли. Червеят не е мъж, само че отново го боли на това неприятно място. Коляното ми е със здрава изработка, червеят писна да пищи, аз се измъкнах от зъбите му както яйце се измъква от кокошката, до момента в който го снася. Тогава, ах тогава кръвта – топла и всичката моя - изцапа фланелката на Шушомир, и панталонките му, чистите бузи на червея, алените маратонки на червея, всичко боядиса моята огромна кръв. Щом кръвта ти попие в нещо, то става твое. Мама Дарина споделяше: " Ей тука, в тая земя е попила българска кръв, по тази причина тази земя е наша ".

Моята огромна кръв беше попила в маратонките, ризката, потника, панталонките и гащите на русото яйце, което приличаше на момиче. Значи те бяха станали мои.

- Айвън! – извика Перча.

Белият пристигна и не изчака да го удря дето боли, беше си купил мрежа за шарани – живарник от тел - и с него ме захлупи към пода. От раната кръвта ми течеше като ракия. Мама Дарина ми беше споделила – „ Гушата е направена от гласни струни “. Сигурно в този момент и струни, и гуша бяха изтекли. Сега несъмнено нито можех да приказвам, нито да стана. Значи можех да умра вечно. Огледах се за нещо като за струни в близост, само че не ги видях.

Перча извади един вързоп пари, пълен като филия, и сподели:

- Браво, моето момиче. Така постоянно би трябвало да побеждаваш. Бий и побеждавай. В събота ще те заведа на отмора в Швейцария. Гордея се с тебе.

Елизабет взе парите, приближи се до живарника, под който ме беше захлупил Айвън, и ги размаха на ветрило пред мене.

- Виждаш ли? Пукни от злоба. Умри.

- Кога ще ме пуснете от живарника? – попитах аз.

И Перча и Айвън се разсмяха.

- Ако не спрете да се кикотите, до момента в който преброя до седем - мога да броя единствено до седем – ще ви счупя – и започнах равно като тел, с която вкъщи татко ми връзва скъсаната мрежа, с цел да не влизат козите на Шушомирови да изгризат ябълките ни. Тел и кръв се смесиха в едно, до момента в който споделих четири, пет... след това не зная, единствено черно беше към мене. Стана ярко. Бяха вдигнали живарника, аз лежах в леглото си и оная, дето лъжеше, че ми е баба, мажеше раната в гръкляна ми с още по-гадна смрад от тези в нейното шише. Тя не беше човек, а миризма.

- Жено - казах ѝ аз. – Облечи ми роклята на мама.

Миризмата ми донесе някаква рокличка, цялата съшита от пълен като асфалт плат, целият розов. Розовото е разглезен цвят, Дарина ще се остриже до череп от гняв, единствено да го види.

- Искам роклята на мама, жено.

- Но майка ти купи тази рокличка преди два дни.

- Не тая майка, която отиде до гибелта и се върна обратно да лази пред твоята Перча – болеше ме до момента в който приказвах. Две-три струни несъмнено се бяха скъсали в гласа ми и в този момент трябваше да ги вързвам по някакъв метод. Трудна работа.

- Дай ми оная рокличка, най-хубавата, на мама Дарина.

- Не я ли изхвърлихме от дълго време на боклука?

Казах ѝ, че ще умра. И започнах да загивам. Колко дни стоях отвъд - не зная. Сигурно на сън съм намерила оня път, по който майка ми се е върнала, с цел да сервира кафето на Перча и да приказва с Елизабет по този начин, като че ли устата ѝ е цялостна с баластра. Когато устата ти е цялостна с баластра, приказваш на британски.

Аз още не го мога. Извадих няколко камъка от стъклената каца с рибите, с цел да си направя баластра, налапах камъчетата и споделих: – „ Шушомире, къде си? “ на британски с доста пясък в устата, само че по какъв начин да ме разбере Шушомир, като не приказва британски?

Камъчетата бяха дребни, само че приказваха британски до едно – по какъв начин да ме разбере Шушомир, въпреки и да бе най-умното дете на света? Жалко, че щях да умра. Така желаех да видя Шушомир, само че то, черното нещо, още веднъж ми се спусна към главата и край - забравих баластра, британски, даже болката сви опашка сред задните си лапи и се махна някъде да боли друго дете. Ходих до гибелта. Как се върнах от нея - не зная. Бях в рокличката на мама Дарина - такава хубава, купена с нейните последни пари в портмонето, и разбрах незабавно. Ще оздравея. Ще оздравея, Шушомире, и ще те науча да се биеш. Защото без пердах човек е като без деца, мисли единствено по какъв начин да се пропие.

- Гладна ли си? – попита ме Ана, дето ми се пишеше баба. Тя отново си миришеше на миризмата, от която ме сърбяха ръцете.

- Да.

Но като ми даде да хапвам, още веднъж потънах в оная дупка, където растяха бъзовете сред нашия двор и двора на вуйна Вяра и Шушомир. Добре че бях облечена в рокличката на мама Дарина. Майка ми, която на времето бе починала в огромния си куфар и знаеше да лази пред Перча, седеше над главата ми като свещ. Искаше да завоюва доста пари, с цел да ми купува скъпо мляко. Готвеше се да ми покаже четири нови букви, даде обещание да ме научи да говоря с баластра в устата, с цел да ме схващат англичаните. Но настояваше и аз да лягам като нея пред Перча.

Мама и гибелта започнаха да ми дават чорба и полека-лека, отвратително полека-лека се оправих. Но не от супата. Заради тази прелестна морска и синя рокличка на мама Дарина се подвигнах, първо на лакти, след това на колене, на пети, тъй като мама Дарина беше мощна. Смъртта бягаше от нея, както русата гъсеница Елизабет бягаше от маратонките ми. Супата ме приспа и сънувах Шушомир.

Като се разсъниха, в стаята бях единствено аз и страхотната рокличка на мама Дарина. Миришеше на печени бадеми. Те идваха напряко от фурната за мен.

- Ако не пристигна мама Дарина да ме види, ще изгоря дружно с тях.

- С кого ще изгориш? – попита ме миризмата, която се заблуждаваше, че ми е баба.

- С печените бадеми.

Ана, въпреки че в този момент държеше на мрачно в шкафа си всичко скъпо, подскочи.

- Подушила си гибелта.

- Бадемите се пекат за мене, Ано.

Дълго време се пекоха те за мене - колкото една каручка се търкаля, та пътува от София до Старо село, само че нали не пускат каручки да се движат в София? Сигурно по тази причина гибелта се бавеше толкоз дълго.

Ана, дето си беше внушила, че ми е баба, сподели:

Той пристигна.

Мислех, че сънувам, в последно време, до момента в който бях при гибелта насън, все си играех се него.

- Сънувам ли те, Шушомире? – попитах го, тъй като беше пред мене по този начин, както си го познавах – само че не тъкмо както го познавах. С нова фланелка, по краката му никакви синини, панталонки от най-хубавите в нашия магазин, по главата му толкоз малко коса, щото несъмнено бяха платили двойно на Цвятко бръснаря да го остриже и под костта, с цел да не се вижда морков-червената му коса. За рижите всички знаехме, че са огромни кавгаджии.

- Анче.

Сънувам ли, не сънувам ли, не се знае, само че слушам – „ Анче, Анче! ”.

Оставих гибелта да си почива, изправих се на леглото, само че одеялото доста ми тежеше. Беше шест тона това одеяло, само че аз мога да броя до седем. Аз тежа седем тона. Станах. Шушомир потегли към мене. И аз – малко и плахо - потеглих към него. После той, остриган като термос, ме гушна. И аз го гушнах и по този начин стояхме седем тона време. Ах, за какво не можех да броя до 10, с цел да останем повече тонове време по този начин!

- Ела си, Анче.

- Добре.

- Нося ти – само че аз не му дадох да каже какво ми носи – гушнах го още по-здраво. Можех да го държа по този начин, до най-новата ми хубава рокличка на мама Дарина, до момента в който косата му, барут-рижа, порасте до петите ми и стартира да я наближавам.

- Шушомире, тате не дава да си приказвам с тебе – само че го гушках толкоз крепко - както земята гушка корените на ореха, с цел да не то измъкне бурята от нашия двор.

- Стой при мене, Анче.

Корените на ореха са толкова дълги, колкото е високо дървото - от тревата до небето, даже отвъд.