Този ден я оставих да ме боксира. Този ден бях

Този ден я оставих да ме боксира. Този ден бях ...

Дори оттатък: разказ от Здравка Евтимова.


Този ден я оставих да ме боксира. Този ден бях сънувала Шушомир и през нощта, когато го видях насън, стана празник. Шушомир, най-умното дете на света, най-силното, пъргаво почти колкото мене.
Цяла вселена никога: разказ от Здравка Евтимова Имам всичко: разказ от Здравка Евтимова Две черни фланелки: разказ от Здравка Евтимова
- Пак си в тая мръсна черна фланелка. Тя смърди. Ти смърдиш – посегна да ме удари, аз въобще не се преместих встрани, ей до тука ми дойде от тази руса постелка за кучета. Но аз съм едно справедливо дете – ако лъжеш, ще ти счупя левия лакът, Анче. После ще ти счупя десния – казва ми Дарина и аз имам ли избор? Кой иска счупени лакти? Ща не ща, пораствам честно дете.

Затова още преди да ме беше отупал юмрукът ѝ, аз ѝ казах:

- Ако само ме пипнеш с пръст, ще ти счупя левия лакът, а ако ме удариш, ще те намеря, дори Перча и Айвън да наемат всички хеликоптери от телевизията да те охраняват. И корабите няма да те опазят. Ще те пипна, рус червей. За лакътя знаеш, казвала съм ти го.

Май малко се изхвърлих, никога не съм се била с хеликоптери, де да знам дали мога да смъкна перките им, ама на този рус гарван така му секнаха червата, клюмна като отрязана глава на петел, юмруците ѝ се сплескаха - варени картофи, смачкани на пюре.

- Що ходиш все в тая грозна фланелка? Мазнислава нали ти купи дрехи - да не се излагаш, селянка такава.

- Казваш, че мама е Мазнислава, но то е, защото в главата си имаш не ум, а мас.

- Майка ти е Мазнислава. Тя лази на колене пред моята майка.

- Майка ми беше умряла, но намери пътя от смъртта към мене. Малко хора могат да се върнат от смъртта при техните момичета. Ако на такава майка казваш Мазнислава, тогава твоята майка каква е? Ти си толкоз мазна, че ако беше кайма, и кучетата нямаше да те ядат.

- Фланелката ти е грозна. Пукни! Ще те хвърля на Хънтър, моя булдог, да те изяде.

Носех тая фланелка, защото беше на Шушомир – майка му Вяра ми я изрови от една торба заедно с черните панталонки. Имах най-хубавата рокля, купи ми я мама Дарина. Вечер си я обличах и ѝ казвах: – „Мамо Дарино, ела да ме прибереш. Кой ти носи въжето сега, с кого ходиш да поливаш чушките? Мамо Дарино, ела. Тука има един Джи ес ем Андроид – това значи, че се каза Андрей - на масата е. Звънни ми на него. Ела да ми кажеш една нова буква. Искам да ти напиша писмо. Написах ти - всичките седем букви, дето ме научи, една до друга ти ги наредих, мамо Дарино. И те означават – „Ела!“. Ще ти викам винаги „майко“. Ако разхвърлям стаята у нас, ти няма да ми счупиш десния лакът, само така си приказваш. Понякога дори и добрите жени само си говорят. Понякога умните жени като тебе се объркват и отиват при моя баща. Той е лош човек. Само пие и ти прави лоша любов. Във всички филми, дето съм си губила времето да гледам, от любовта човек умира. 

Но ако не се беше объркала, мамо Дарино, как щеше да дойдеш у нас и как щеше да ми станеш майка? Добре че си се объркала. Добре че ме научи да бия крадци, лъжци и гадняри. Добре че ми показа да се навеждам бързо, та шамарите на врага удрят не мен, а оня, дето духа по баира. Аз ритам на мястото, дето ми показа, че най боли. Важното е да знаеш къде човека го боли най-много. Можеш там да заведеш смъртта. Но можеш да изчистиш пред човека, да му дадеш вода и ще спре да го боли.

Мамо Дарино... на най-дълбокото място в сърцето ме боли. Сънувам Шушомир и тебе сънувам. Ела.

Както я виках, с най-дълбокото в сърцето усетих как зъбите на червея, рус от маратонките до челото, се забиват в гърлото ми. Заболя ме. Заболя ме, както кучето го боли, когато умира. Аз ще умра, но дали като мама ще намеря пътя от смъртта назад към Старо село? Към реката и Дарина? Мама се върна, значи и аз ще се върна. Легнах да мра, но раната прогони смъртта, но ми остави болката - остра и зъбата, седи до мене и боли.

- Какъв дух, Елизабет! – гласът на Перча се промъкна като гущер под камък – Браво, моето дете! - и русите зъби още по-дълбоко потънаха в гръкляна ми. Така заболя, че виждах само черно пред мене. Не можех да мърдам, защото зъбите ме водеха напред към смъртта, но не ми миришеше на печени бадеми. Тогава си припомних какво ми приказваше Дарина – ритникът е по-голям от болката - и ритнах червея където най боли. Червеят не е мъж, но пак го боли на това лошо място. Коляното ми е със здрава направа, червеят писна да пищи, аз се измъкнах от зъбите му както яйце се измъква от кокошката, докато го снася. Тогава, ах тогава кръвта – топла и всичката моя - изцапа фланелката на Шушомир, и панталонките му, чистите бузи на червея, червените маратонки на червея, всичко боядиса моята голяма кръв. Щом кръвта ти попие в нещо, то става твое. Мама Дарина казваше: "Ей тука, в тая земя е попила българска кръв, затова тази земя е наша".

Моята голяма кръв беше попила в маратонките, ризката, потника, панталонките и гащите на русото яйце, което приличаше на момиче. Значи те бяха станали мои.

- Айвън! – извика Перча.

Белият дойде и не изчака да го удря дето боли, беше си купил мрежа за шарани – живарник от тел - и с него ме захлупи към пода. От раната кръвта ми течеше като ракия. Мама Дарина ми беше казала – „Гушата е направена от гласни струни“. Сигурно сега и струни, и гуша бяха изтекли. Сега сигурно нито можех да говоря, нито да стана. Значи можех да умра завинаги. Огледах се за нещо като за струни наоколо, но не ги видях.

Перча извади един сноп пари, дебел като филия, и каза:

- Браво, моето момиче. Така винаги трябва да побеждаваш. Бий и побеждавай. В събота ще те заведа на почивка в Швейцария. Гордея се с тебе.

Елизабет взе парите, приближи се до живарника, под който ме беше захлупил Айвън, и ги размаха на ветрило пред мене.

- Виждаш ли? Пукни от завист. Умри.

- Кога ще ме пуснете от живарника? – попитах аз.

И Перча и Айвън се разсмяха.

- Ако не спрете да се кикотите, докато преброя до седем - мога да броя само до седем – ще ви счупя – и започнах равно като тел, с която у дома баща ми връзва скъсаната мрежа, за да не влизат козите на Шушомирови да изгризат ябълките ни. Тел и кръв се смесиха в едно, докато казах четири, пет... после не зная, само черно беше около мене. Стана светло. Бяха вдигнали живарника, аз лежах в леглото си и оная, дето лъжеше, че ми е баба, мажеше раната в гръкляна ми с още по-гадна воня от онези в нейното шише. Тя не беше човек, а миризма.

- Жено - казах ѝ аз. – Облечи ми роклята на мама.

Миризмата ми донесе някаква рокличка, цялата съшита от дебел като асфалт плат, целият розов. Розовото е лигав цвят, Дарина ще се остриже до череп от яд, само да го види.

- Искам роклята на мама, жено.

- Но майка ти купи тази рокличка преди два дни.

- Не тая майка, която отиде до смъртта и се върна назад да лази пред твоята Перча – болеше ме докато приказвах. Две-три струни сигурно се бяха скъсали в гласа ми и сега трябваше да ги връзвам по някакъв начин. Трудна работа.

- Дай ми оная рокличка, най-хубавата, на мама Дарина.

- Не я ли изхвърлихме отдавна на боклука?

Казах ѝ, че ще умра. И започнах да умирам. Колко дни стоях оттатък - не зная. Сигурно на сън съм намерила оня път, по който майка ми се е върнала, за да сервира кафето на Перча и да говори с Елизабет така, сякаш устата ѝ е пълна с баластра. Когато устата ти е пълна с баластра, говориш на английски.

Аз още не го мога. Извадих няколко камъка от стъклената каца с рибите, за да си направя баластра, налапах камъчетата и казах: – „Шушомире, къде си?“ на английски с много пясък в устата, но как да ме разбере Шушомир, като не говори английски?

Камъчетата бяха дребни, но приказваха английски до едно – как да ме разбере Шушомир, макар и да бе най-умното дете на света? Жалко, че щях да умра. Така исках да видя Шушомир, но то, черното нещо, отново ми се спусна около главата и край - забравих баластра, английски, дори болката сви опашка между задните си лапи и се махна някъде да боли друго дете. Ходих до смъртта. Как се върнах от нея - не зная. Бях в рокличката на мама Дарина - такава хубава, купена с нейните последни пари в портмонето, и разбрах веднага. Ще оздравея. Ще оздравея, Шушомире, и ще те науча да се биеш. Защото без бой човек е като без деца, мисли само как да се пропие.

- Гладна ли си? – попита ме Ана, дето ми се пишеше баба. Тя пак си миришеше на миризмата, от която ме сърбяха ръцете.

- Да.

Но като ми даде да ям, отново потънах в оная дупка, където растяха бъзовете между нашия двор и двора на леля Вяра и Шушомир. Добре че бях облечена в рокличката на мама Дарина. Майка ми, която на времето бе загинала в големия си куфар и знаеше да лази пред Перча, седеше над главата ми като свещ. Искаше да спечели много пари, за да ми купува скъпо мляко. Готвеше се да ми покаже четири нови букви, обеща да ме научи да приказвам с баластра в устата, за да ме разбират англичаните. Но настояваше и аз да лягам като нея пред Перча.

Мама и смъртта започнаха да ми дават супа и полека-лека, непоносимо полека-лека се оправих. Но не от супата. Заради тази прекрасна морска и синя рокличка на мама Дарина се вдигнах, първо на лакти, после на колене, на пети, защото мама Дарина беше силна. Смъртта бягаше от нея, както русата гъсеница Елизабет бягаше от маратонките ми. Супата ме приспа и сънувах Шушомир.

Като се събудих, в стаята бях само аз и страхотната рокличка на мама Дарина. Миришеше на печени бадеми. Те идваха направо от фурната за мен.

- Ако не дойде мама Дарина да ме види, ще изгоря заедно с тях.

- С кого ще изгориш? – попита ме миризмата, която се заблуждаваше, че ми е баба.

- С печените бадеми.

Ана, макар че сега държеше на тъмно в шкафа си всичко ценно, подскочи.

- Подушила си смъртта.

- Бадемите се пекат за мене, Ано.

Дълго време се пекоха те за мене - колкото една каручка се търкаля, та пътува от София до Старо село, но нали не пускат каручки да се движат в София? Сигурно затова смъртта се бавеше толкова дълго.

Ана, дето си беше внушила, че ми е баба, каза:

Той дойде.

Мислех, че сънувам, напоследък, докато бях при смъртта насън, все си играех се него.

- Сънувам ли те, Шушомире? – попитах го, защото беше пред мене така, както си го познавах – но не точно както го познавах. С нова фланелка, по краката му никакви синини, панталонки от най-хубавите в нашия магазин, по главата му толкова малко коса, щото сигурно бяха платили двойно на Цвятко бръснаря да го остриже и под костта, за да не се вижда морков-червената му коса. За рижите всички знаехме, че са големи кавгаджии.

- Анче.

Сънувам ли, не сънувам ли, не се знае, но чувам – „Анче, Анче!”.

Оставих смъртта да си почива, изправих се на леглото, но одеялото много ми тежеше. Беше шест тона това одеяло, но аз мога да броя до седем. Аз тежа седем тона. Станах. Шушомир тръгна към мене. И аз – малко и страхливо - тръгнах към него. После той, остриган като термос, ме гушна. И аз го гушнах и така стояхме седем тона време. Ах, защо не можех да броя до десет, за да останем повече тонове време така!

- Ела си, Анче.

- Добре.

- Нося ти – но аз не му дадох да каже какво ми носи – гушнах го още по-здраво. Можех да го държа така, до най-новата ми хубава рокличка на мама Дарина, докато косата му, барут-рижа, порасте до петите ми и започна да я настъпвам.

- Шушомире, тате не дава да си говоря с тебе – но го гушках толкова здраво - както земята гушка корените на ореха, за да не то измъкне бурята от нашия двор.

- Стой при мене, Анче.

Корените на ореха са толкоз дълги, колкото е високо дървото - от тревата до небето, дори оттатък.

Източник: offnews.bg