Той трябваше да е „несистемен играч“, който ще обяви война

Той трябваше да е „ непостоянен състезател “, който ще разгласи война на системата. Но след година на „ Дондуков “ 2 е пределно ясно, че Румен Радев единствено ще симулира антисистемност. А това го прави част от системата , написа Полина Паунова за " Дойче Веле България ".

Политическата му кариера потегли от един телефонен диалог, започващ с “Добър ден, споделям се Корнелия Нинова и желая да Ви поканя за кандидат-президент на БСП”. Промотиран от левицата като “несистемен играч”, нямащ нищо общо с родната политическа реалност, Румен Радев влезе на " Дондуков " 2 с висок рейтинг и с упованието да се опълчи, по този начин да се каже, на политическия картел.

Това, че в предизборната акция беше заречен следствие за “кемтрейлс”, не разколеба гласоподавателите му, а успеха му маркира първата изборна загуба на ГЕРБ и докара до оставката на кабинета " Борисов 2 ".

В началото на мандата му наблюдаващите предсказаха, че президентът ще бъде равно далечен от партиите и, нагледно казано, ще избере страната на народа без да се бои от спорове с издигналата го Българска социалистическа партия - тъй като е независим и самостоятелен състезател.

Но случи ли се тази прогноза? За да си отговорим на въпроса дано си напомним думите на заместничката му Илияна Йотова, която - още по време на акцията - го беше предизвестила, че “и най-малкото придвижване против партията (БСП – бел.авт.) няма да му бъде простено”. Дали поради тази закана или по друга причина, президентът не просто не наподобява равно далечен от политическите партии, само че и демонстрира ясни пристрастия. Което не е нищо ново - в средата на мандата си неговият предходник Росен Плевнелиев призна, че симпатизира на ГЕРБ.

Лесните му борби

Сигурно ще кажете, че изразяването на благосклонности е демонстрация на еснафщина. Но има и други неща към Радев, които би трябвало да ни смущават. Те даже не са свързани толкоз със абсурда към бойната авиация, който е искрено лобистки. Два ясни казуса можем да изведем около свадата сред Радев и Цветанов: избирайки за собствен устен съперник заместника на Бойко Борисов, а не самия Борисов, президентът - без да желае - легитимира премиера като общественик и обединител от ранга на президента. Защото точно Борисов призоваваше (поне за пред обществото) да няма борба сред партията му и президентската институция.

От друга страна Радев сякаш показва безкомпромисност и подготвеност да влезе в конфликт с така наречен мощни политически фигури, с което сътвори упованието, че потегля против политическата омерта, а освен против Цветанов. Той обаче не просто не го стори, а даже поддържа омертата. В същото време президентът дотук се възползва от правото си на президентско несъгласие единствено над закони, които не се харесват на Българска социалистическа партия.

Несъстоялите се борби

Скандалните промени в Наказателно-процесуален кодекс и Закон за съдебната власт Радев подмина разсеяно - прочее както разсеяно се отнесе и Българска социалистическа партия. Основните възражения против измененията в Наказателно-процесуален кодекс бяха, че прехвърлянето на делата за корупция по високите етажи на властта към Специализирания углавен съд го трансформира в някакъв ексклузивен съд, какъвто конституцията не разрешава. Освен това няма нито един изискан мотив и за целесъобразността на тези промени, които обаче дават опция въпросният Специализиран съд и спецпрокуратурата да се трансфорат в инструмент за политическа разпра.

В Закон за съдебната власт пък бяха въведени кариерни бонуси за членовете на предходния Висш съдебен съвет, който потвърди неведнъж, че служи правилно на основния прокурор, и който следваше покорно всички команди, издавани през изданията на Делян Пеевски. Радев не просто не почете причините на редица адвокати, той ги подмина безшумно и с безмълвие, възприемайки държанието на Българска социалистическа партия, Движение за права и свободи и ГЕРБ по тези тематики.

Че няма да бъде антисистемен състезател, а в противен случай - ще поддържа системата на основния прокурор, премиера и Пеевски стана ясно още при започване на мандата му. В предизборната си акция Радев се беше оповестил за смела правосъдна промяна, само че по-късно се “поправи”, че тя трябвало да бъде съобразена с мнението на основния прокурор.

Думите в тази ситуация обаче са по-малката неволя. По-голямата са дейностите на президента. Така да вземем за пример той отхвърли да подпише указа за избора на нов ръководител на Върховния административен съд (ВАС) с аргумента, че “новият правосъден съвет би трябвало да препотвърди избора на Чолаков”, с което Радев бетонира избора на статуквото.

Системният президент

Ето за какво първата година от мандата на Румен Радев очерта безкомпромисно профила на президента – симулация на антисистемност и поредност институционални услуги за социалистите. Ако към това прибавим и странните назначения на обвързваните с Българска социалистическа партия Петър Кичашки и Борислав Цеков, които бяха санкционирани за корист с персонални данни около подписки за референдуми, а също и подчертаните благосклонности на президента към Русия, излиза наяве, че Румен Радев ще се придържа прецизно към заръките на партията.

По-големият проблем обаче е симулацията на антисистемност, с каквато поръчка той се качи на високия държавен пост. А тази симулация ясно си проличава от лесните съперници и борби, които президентът си избира, с цел да поддържа легендата за себе си. Дълбоките води на родното задкулисие – явната обязаност сред ръководещи, медиите на Пеевски и репресивния уред - наподобява няма да бъдат борба на антисистемния Радев. Което го прави част от системата.

Редактор: Деница Райкова