Той не се страхува да направи това, за което всички

Той не се опасява да направи това, за което всички скрито си мечтаем. Бил е пианист, будистки духовник и цялостен живот скита по света в търсене на щастието. Неговите романи се четат в доста страни отвън България. Това е Николай Грозни.

– Колко пъти си събираш багажа през последните години и тръгваш на някъде?

– По мои калкулации – 35 пъти. От 18-годишна възраст, с целия си багаж съм се местил 35 пъти.

– Добре, 40 пъти си събирал багажа, с цел да се преместиш. Разкажи ми за първото ти тръгване от България. Ти си музикант и те одобряват в Бъркли да учи джаз и комбинация, извънредно реномиран университет в Съединени американски щати.

– Отидох с всички очаквания, които имах, да изучавам джаз в Бъркли и ненапълно очакванията ми бяха оправдани. Бъркли беше доста диво място по това време.

– Диво място? Тази фотография от по кое време е, от началото на престоя ти там?

– Да, това е Бъркли. Беше доста диво тогава, Америка беше друга Америка, не толкоз полицейска, колкото е в този момент и неополитанска в някакъв смисъл сега. Преди 90-те години още се усещаше още от дъха на хипи поколението. Факт е, че примерно в стаята, където се упражняваха музикантите постоянно, преподаватели с възпитаници дружно пушат марихуана, импровизират и така нататък

Тогава нямаше още детектори за пушек, нямаше видеонаблюдение, беше някак си по-разпуснато. Идеята да получиш някакво обучение в музикалната сфера, може би, в случай че си типичен музикант е едно, само че за хора, които учат комбинация, джазова комбинация, по какъв начин да импровизират, академичната среда не е място, където могат да се развиват и където могат да узреят.

В България аз бях изключен от музикалното учебно заведение и си потеглих с много огромна мъка към тукашната среда, към тази наклонност постоянно да се санкционират надарените и да се оказва помощ на посредствените. Има го на всички места, допускам, само че тук е като някакъв народен спорт.

Така че с много огромна мъка си потеглих. В Америка естествено се сблъсках с други проблеми, които пък те си имат. Това консуматорско общество, което в действителност пристигна в България, само че тогава за мен беше непознато.

– Консуматорско общество – да гледаш единствено материалното, да гониш парите?

– Да, това е едно паразитиращо битие, в което в действителност не даваш доста от себе си, също така, което е належащо, с цел да печелиш пари, с цел да си купиш неща.

– С всичко това, което казваш дотук съм безусловно склонен. Но ти решаваш да зарежеш всичко и да станеш духовник в Индия.

– Ако се върна в този момент обратно, бих направил безусловно същото.

– Кажи ми по какъв начин се става будистки духовник?

– Да станеш духовник е доста просто – отиваш при някой възрастен духовник, има подобен обред, с който приемаш ново име, новите облекла, променяш външността си, т.е. като си подстригваш главата.

– Твоето име какво беше?

– Лоджо Чо Сан, това е на тибетски. Лоджо значи мъдрост, а Чо Сан значи богатства дарма. Дарма е сикхстка дума за нещо, което се държи или се задържа, като наличие, т.е. това са ученията, мъдростта и така нататък

– И стартира твоят живот като духовник. Колко време продължава той?

– Пет години.

– Пет години? Как минаваше денят ти?

– Това си е университетът. Аз примерно постоянно съм имал проблеми със ставане заран, само че там нямаше по какъв начин. Дебатите стартират някъде към 7-8 ч. Дебатира се действителността, когнитивността, типовете съзнания.

– Пет години ти си духовник в Индия, само че си тръгваш и оттова. Има нещо, което не ти харесва и там, може ли да обясниш на малко какво.

– Има нещо, което не ми харесва въобще на планетата, тъй че напълно обикновено е човек да си потегля отвред. Нещата общо взето са гнили на всички места, това не е някаква огромна мъдрост. Това е факсимиле, за жалост, само че е реалност. В Индия получих доста, само че в същото време дадох много доста от себе си, част от здравето си, и естествено с заболяванията – дизентерия, малария, хранителни натравяния.

– И изкара всичко това?

– Да, такива бяха изискванията.

– Маларията е болест, която е рискова за живота ти, по какъв начин се изкарва такова нещо?

– Или изкарваш или не изкарваш. Има доста малария.

– Имаше ли съмнения при теб – или изкарваш или не изкарваш?

– Естествено, че има, за съм го описал това нещо в „ Крака на костенурка”. За страдание, това е част от цялата действителност на Индия. Това е една в огромната си част много бедна страна, с доста проблеми.

– Нещо, което те разочарова най-вече в този живот?

– Там ли? Всъщност, това са може би най-щастливите ми години, по този начин, че да кажа, че ме е разочаровал самия живот на духовник не мога по никакъв метод да кажа. Имах прелестни другари в лицето на този воин Цар от " Крака на костенурка ", един сърбин, който също беше станал духовник и по-късно живяхме дружно. Той имаше огромни проблеми с индийските управляващи и така нататък, беше доста радостно.

Моите проблеми пристигнаха от самите хора по манастирите, тези тибетци, които се държат по този начин, все едно, че имат истината, от една догматичност и естествено от такива корумпирани човешки взаимоотношения, доста кариеризъм, нещата, от които в действителност бягах от Америка.

– Кариеризъм измежду монасите?

– Естествено. Това си е кариера, отиваш и правиш кариера на свещеник в действителност и с цел да можеш да направиш кариера на свещеник, би трябвало или да имаш връзки или по някакъв метод да смачкаш всички към себе си. За страдание, това е светът. Така че няма нищо положително от тази позиция. Има познание, което може да се вземе, което не е тяхно, то не е на тибетците. Те са го запазили, само че като конструкция, като система, тяхното общество е една теократична тирания и в това няма нищо красиво.

– Тръгваш си от Индия и отиваш назад в Америка. Два пъти се жениш, имаш две деца. Те там ли са си? И двете дами ли са американки?

– Не, едната е българка, щерка ми, по-голямата живее в Кънектикът, а дребната живее в Ню Йорк и нейната майка е американка.

– Която също е писателка. Твоите родители са двама доста известни български лекари. Това са проф. Гроздински, а майка ти преподава в Медицинска академия в Стоматологичния факултет.

– Да, и двамата са професори, лекарско семейство.

– Как одобриха тези твои митарства из света?

– Не знам, не мога да си помисля в този момент като татко към този момент виждам какво е от другата страна, тъй че не мога да си помисля какво е детето ти да каже – Ами аз си изоставям образованието и кариерата си на музикант, или каквото детето е предписание до тогава, и отивам в Индия да стана духовник. Ако това едната от дъщерите ми го направи сега, която и да е, ще ми е доста мъчно да си показва позитивен излаз от цялата тази обстановка.

Но в същото време, като знам аз през какво съм минал и че в последна сметка аз нямаше да съм този човек, в случай че не бях направил всичките тези неща, разбирам, че може би човек би трябвало да следва фантазиите си, без значение какъв брой луди са те, пък ние родителите сме постоянно да седим и да се тормозим какво ще стане.

– Новият разказ се споделя „ Клаустрофобии”.

– Пожелавам ти да продължаваш да следваш фантазиите си и да бъдеш подобен, какъвто си.

– Благодаря, пробвам се.