Това не е (само) рецепта за конфитюр от грозде. Това

Това не е (само) рецепта за конфитюр от грозде. Това е фамилен спомен, за това по какъв начин баба ми разкри любовта към гората, в която с нея беряхме дренки и диви круши. Живееше близо и всеки ден ходеше да цялостни вода от една чешмичка с дребна алена дамаджанка. Беше уверена, че единствено тази вода е хубава. Дори готвеше с нея. Правеше ни пикници. Скромно. С коматче самун и конфитюр от грозде вид " Липа ", само че постоянно с дребна покривчица.

Такова грозде имаше в къщата й на село в Добруджа, в която последните десетилетия тя прекарваше единствено през летата. Същите и наши лета, цялостни с нажулени колена, варена или печена на кирпичена печка царевица. С разкази за русалии, караконджули, прескундване върху шарени черги, плетени от парцали, къпане със слънчева вода и игри до късен мрак.

Гроздето вид " Липа " има дебели листа, няма потребност от напръскване и прави гъста сянка. Ароматът му е блудкав, та дори настойчив, тъкмо като на липов цвят, само че през септември. Зърната му са кръгли с твърда ципа и месо със също толкоз корави семена.


Не е грозде за всяка уста. Определено.

С трогване помня дребните бурканчета от детско пюре (с неизпиращата се от тениските ми лилава сладка течност), само че в този момент не знам по какъв начин тъкмо го е правила. И в никакъв случай няма да схвана. Вярвам, тъй като беше доста сладко, че като множеството предписания е завирала захар и плод до втвърдяване. В детството ми баба не беше някаква изявена кулинарка. Та и по кое време ли...Работеше в оранжериите и време значително нямаше.

Научи ме да обичам дъжда още от малко дете. Когато умирах от боязън поради стичащите се по плитките ми капки дъжд, а ние трябваше да вървим 3 км от оранжерията, в която работеше, тогава тя вадеше от черната си чанта с костни дръжки една найлонова торбичка (по това време същинско съкровище), завиваше дръжките й...и ми правеше шапка. Боже, помня по какъв начин измиваше пликчето от пиле и го оставяше да изсъхне за повторна приложимост. И филийките, изпечени на Елвата, лукчетата в първото чекмедже, сушени сливи в долното шкафче, белите пантофки (само за мен) и тези чашки за специфичен случай с червени сърчица.

Правеше обаче и Държеше в една купа над хладилника изпечени сухари, самун не се изхвърляше. Винаги беше подготвена да ми изпържи картофи. Аз това и единствено ядях. Нарязани на едри резени, изпържени в една дребна алуминиева тенджерка.

И обичаше да плете.
Бях към този момент на 26 години, когато ми изпрати едно елече. Може би последното нещо, което оплете. Самата тя постоянно през зимата носеше такова. Бе дала обещание и почнала да плете елече и за новороденото ни дете, само че по този начин и не можа да довърши кълбетата с прежда. Милата!

Последният ми спомен, когато гроздето на асмата бе още напълно зелено и се пълнеше, е по какъв начин в някакъв неин свят, в леглото, в което си и отиде, хванала дребна хавлийка извиваше пръсти, като че ли въртеше, както в миналото, огромните куки с жълто мънисто в единия им край. Не ме виждаше. Не ме помнеше. В тишината на стаята, безкрайно броеше и обръщаше невидими бримки. Бях уверена, че там в пандиза на мозъка и сянката на гибелта, тя довършваше елечето за своя правнук.

Извадих елечето, което ми бе изпратила преди години, от шкафа. Никога не съм го харесвала, само че бе спомен от нея, по тази причина и толкоз години не го изхвърлих. Нищо комплицирано като плетка. С две дребни джобчета и копченца с лек седеф. И толкоз. Но от баба.

Баба, чиято буквичка нося и аз, си отиде преди дни. Нея вечер луната светеше по-голяма от всяка друга нощ. И не знам дали в този момент, когато тя си отиде, има една звезда до луната допълнително. Но тогава, когато стъпих на добруджанската земя, с цел да чуя на другата заран по какъв начин селската камбана протяжено бие... за първи път от 20 години видях светулка. Благодарна съм за светлината, която остави за всички нас. Семейството.

Тази рецепта е спомен за любовта, която остави баба за същото това семейство. И която интерпретирах по мой метод. Любовта на и към околните е тъкмо такова нещо. Любов, дарена абсолютно, благословия, която е минала през теб, която усещаш във всеки един момент, която ти дава вярата, че можеш да бъдеш подобен, какъвто искаш. Винаги.



Гроздето почистваме от дръжките и пасираме с пастора до допустимо най-ситно смляно. Това си е вид с доста твърди семки, само че те, както и ципата, са едно от най-полезните елементи в гроздето, по тази причина самоуверено ги мелим.

Изсипваме сместа в по-едър гивгир и я прецеждаме. Това при мен бе задоволително, с цел да се прецедят несмлените до дъно семки.

В тенджера прибавяме 100 грама кафява захар и варим на слаб котлон. Разбъркваме понякога, до момента в който течността намалее към 1/3.

Добавяме към 2 грама агар-агар към врящия конфитюр. Реално това е растителен желатин и можете да го откриете в био магазините. Разбъркваме 10 пъти и изсипваме сместа в буркани. Това е.

Понеже няма доста захар, е добре да се завари, в случай че желаете да го съхраните за доста дълго време. До няколко месеца няма да има проблем да остане в ледник.


Ако опитате този вид грозде и тази рецепта - спомнете баба с положително. Това заслужава и всеки човек, който обичаме.