. Това, което обичаме или мразим у някой друг човек, в

.

Това, което обичаме или ненавиждаме у някой различен човек, в края на краищата, постоянно е в нас самите.

Говорим за обич тогава, когато различен човек отразява сфера на сянката, която и на нас ни се желае да осъзнаем в себе си. И изпитваме ненавист тогава, когато някой отразява доста бездънен слой от нашата сянка, с който още не сме подготвени да се срещнем.

Намираме другия пол атрактивен, тъй като той ни липсва. Често се опасяваме от него, защото за нас той е несъзнателен. Срещата с колегата е срещата с несъзнателен от нас аспект на душата ни. Когато този механизъм на отражение на сфери от личната ни сянка в другия стане напълно явен, ще преглеждаме всички проблеми на партньорството в нова светлина.

Затрудненията, които имаме със своя сътрудник, в действителност са усложнения, които имаме със себе си.

Отношението ни към неосъзнатото от нас постоянно е двойствено – то ни притегля и плаши по едно и също време. Също по този начин двойствено е нормално и нашето отношение към колегата – ние го обичаме и го ненавиждаме, желаеме изцяло да го притежаваме и дружно с това да се отървем от него, намираме го по едно и също време и прелестен, и непоносим.

Във всички действия и различия, които изпълват едно партньорство, ние постоянно „ преработваме “ нашата сянка. Поради това постоянно относително противоположни хора се събират.

Противоположностите се притеглят – това всеки го знае и въпреки всичко постоянно още веднъж и още веднъж се учудваме „ по какъв начин таман тези двамата са се събрали, когато напълно не си подхождат “. Те си пасват толкоз по-добре, колкото по-големи са противоположностите, тъй като всеки изживява сянката на другия или – нагледно казано – всеки оставя своята сянка на другия.

Партньорството сред двама души, които си наподобяват, в действителност наподобява по-безопасно, а е и по-удобно, само че нормално не способства доста за развиването на сътрудниците: в другия се отразява единствено личната, съзнателната сфера – това напълно не е комплицирано и е много скучно. Всеки намира, че другият е прелестен и проектира взаимната сянка върху останалата обкръжаваща среда, която по-късно и двамата заобикалят.

Плодотворни са единствено различията в едно партньорство, тъй като само когато „ обработва “ своята сянка посредством другия, човек стига по-близо до себе си. Би трябвало да е ясно, че задачата на този развой се състои в приближаването до личната целокупност.

В идеалния случай в края на едно партньорство би трябвало да има двама души, и двамата от които в себе си са станали цялостни или най-малко – дано оставим настрани идеалния случай – станали са по-здрави, защото са прогледнали за неосъзнатите детайли на душата си и по този начин са могли да ги интегрират в своето схващане.

Следователно най-после са изчезнали влюбените гълъби, от които единият не може да живее без другия. Твърдението, че човек не може да живее без другия, демонстрира единствено, че някой от чисто улеснение (би могло да се назова и страхливост) употребява другия, с цел да даде опция на личната си сянка да живее посредством него, без да подхваща опит да преработва проекцията и да я връща назад. В такива случаи (а те преобладават) единият сътрудник не разрешава на другия да се развива, тъй като откритите функции биха били сложени под въпрос.

Любовта е акт на съзнанието и значи да отворим своята лична граница на съзнанието за това, което обичаме, с цел да се съединим с него.

Това става допустимо, едвам когато човек е поел в своята душа всичко, което сътрудникът е въплътил, или иначе казано, когато човек си е взел назад всички проекции и се е съединил с тях. Така оня, който обичаме, като проекционна повърхност, е към този момент изпразнен – отсъства привличане и отбиване, любовта е безконечна, т.е. станала е самостоятелна от времето, тъй като е осъществена в личната душа.

създатели: Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер Далке

из “Болестта като път “